Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 06.07.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на дванадесети май
през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 1090 по описа за 2021
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № ********* от 27.11.2020 год., постановено по гр.дело № 81510/ 2017
год., на СРС, І Г.О., 169 състав е отхвърлен предявения от Г.И.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, срещу Н.Й.Н., с адрес: ***, партер, иск с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди вследствие на водено н.ч.х.дело № 17027/2012 г.
по описа на СРС, 103 с-в.
Срещу
решението на СРС, 169 с-в е постъпила
въззивна жалба от
Г.И.Г., с
искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго,
с което предявения осъдителен иск с правно основание чл.45 от ЗЗД, бъде уважен изцяло,
като основателен и доказан. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, като постановено
в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ответник Н.Й.Н., чрез назначения му особен
представител по делото адв.М.М. оспорва
жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по
чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а първоинстанционното решение -потвърдено, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от ищеца Г.И.Г.
срещу ответника Н.Й.Н., осъдителен иск с правно
основание чл.45
от ЗЗД за заплащане на сумата от 3000 лева/ три хиляди лева/, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на въззивника-ищец във връзка с неговата
правилност. В
обжалвания съдебен акт са изложени конкретни
и ясни мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и
събраните по делото доказателства. Доводите в
жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Съдът приема, че в настоящия случай при
постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато нарушение
на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Ищецът Г.И.Г. е
предявил осъдителен иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане от страна
на ответника Н.Й.Н.
на обезщетение за причинени неимуществени
вреди, в резултат на водено от страна на ответника срещу ищеца, н.ч.х.дело № 17027/2012 г.
по описа на СРС, Н.О., 103 с-в.
Непозволеното
увреждане е сложен юридически факт, чиито елементи са деяние извършено виновно,
противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между настъпилата вреда и
деянието. Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму. С оглед на така очертания фактически
състав по делото, следва да бъде доказан по несъмнен начин от страна на ищеца,
че е налице действие на ответника, от което като пряка и непосредствена
последица да са му били причинени твърдяните в исковата молба неимуществени
вреди.
Отговорност за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД
носят физически лица, които са причинили вреда, чрез свои виновни действия или
бездействия. Тази отговорност се поражда с
оглед основното
задължение на всеки да не вреди другиму. То произтича непосредствено от закона
/ чл.45 от ЗЗД/. В този смисъл следва да се приеме, че противоправно се явява
всяко поведение, което нарушава изискванията на посочената императивна правна
норма, като при деликтите то се изразява в накърняване на предписанията на тази
норма да не се вреди другиму. При неговото неизпълнение за увреждащия възниква
задължението да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. В този
смисъл следва да се приеме, че деликтът дефинитивно предполага противоправно и
виновно причиняване на вреди от конкретен извършител, в случая посочения
ответник – Н.Й.Н.. Следователно, за да са
налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на ответника, следва
да бъде установено при условията на пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между противоправното и виновно
поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на
противното, но всички останали елементи от фактическия състав на деликтната
отговорност подлежат на доказване на общо основание. При доказаност при условията на кумулативност на
изброените по-горе предпоставки са налице основания за ангажиране на деликтната
отговорност на ответника, което обуславя основателността на заявените искови
претенции. Установяването
на обективните елементи от горепосочения фактически състав на отговорността по
чл.45 от ЗЗД е било в тежест на ищеца – аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК. По делото, обаче, са останали напълно недоказани
твърденията му за наличието на противоправно поведение на ответника.
При
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че предявеният
иск с правно основание чл.45 от ЗЗД е неоснователен. В решение № 1347 от
18.12.2008 г. по гр. дело № 5006/2007 г. на ІІ г.о. на ВКС са изяснени
причините, поради които подаването на тъжба и образуването на наказателно дело,
приключило с прекратяване или оправдателна присъда, не е противоправно
действие, за което могат да се претендират неимуществени вреди. Съдът приема,
че в българското законодателство са предвидени разпоредби, даващи възможност за
защита на накърнени граждански права, включително и пред съд – например чл.56,
чл.117, ал.1 и чл.120 от Конституцията, съответни разпоредби от ГПК, НПК и др.
Когато едно лице прецени, че са накърнени негови права и законни интереси, то
може свободно да упражни правото си на защита, респективно да се обърне към
съда с искане за защитата им, без да носи други последствия при неоснователност
на възраженията си, респективно претенциите си, освен тази за разноските по
делото, направени от другата страна в съдебния процес. Когато едно частно лице
предяви неоснователен иск пред съд, или подаде неоснователна тъжба, то не носи
отговорност по чл.45 от ЗЗД за причинените на другата страна неудобства,
притеснения и душевни страдания. Това е така, тъй като искането за защита на
накърнени права представлява една правомерна дейност, която е конституционно
гарантирана, а отговорността за причинени вреди по чл.45 от ЗЗД се поражда само
при виновно противоправно поведение на причинителя на вредата. Тук паралел
между разпоредбите на чл.45 от ЗЗД и чл.1 и чл.2 от ЗОДОВ не може да се прави,
тъй като ЗОДОВ е специален закон, който изхожда от идеята, че държавните и
общински органи и служби, както и органите на дознанието, следствието,
прокуратурата и съда следва да действат законосъобразно при осъществяване на
административна дейност, както и при дейностите по чл.2 от ЗОДОВ. Затова
Прокуратурата носи имуществена отговорност при повдигнато незаконосъобразно обвинение
в извършване на престъпление, но такава отговорност не носи частното лице, ако
наказателното производство, образувано по негова тъжба, бъде прекратено или
приключи с оправдателна присъда. Прокуратурата има задължението да действа
законосъобразно - т.е. да повдига само основателни обвинения, докато такова
задължение не съществува за частните лица, независимо от това дали притежават
юридическо образование. Да се въведе и спрямо тях такова изискване би
означавало да се ограничи конституционно гарантираното им право на защита на
накърнените права, тъй като предварително, преди съдът да се е произнесъл, те
не биха могли да знаят дали претенцията им е основателна. В същия смисъл е и
постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 86 от 29.01.2010 г. по гр.дело
№ 92/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, с което е обобщено, че поначало действията по
сезиране на държавни органи, са признати и гарантирани от Конституцията, поради
което за такива действия не може да се носи гражданска отговорност за
обезщетение за вреди.
На следващо място, съдът приема, че носителят на едно субективно право е
свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни.
Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно.
Злоупотребата с право обаче е противоправна, тя е налице, когато правото се
упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на
други. Задължението за добросъвестно упражняване на процесуални права
нормативно е закрепено в разпоредбата на чл. 3 ГПК и неизпълнението му е
скрепено с отговорност за вреди. Добросъвестността
е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че то
съществува. Няма злоупотреба с право тогава, ако страната подава искова молба
или тъжба със съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право. Без
значение е дали предприетата защита е адекватна, съществува или не в
действителност твърдяното субективно право, евентуално нейната грешка при
преценка на правото дали е извинителна или неизвинителна. Отговорността за вреди от злоупотреба с право по
правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в
недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на
недобросъвестността е в тежест на пострадалия. / в този смисъл- Решение № 257
от 14.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1149/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 758 от
11.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1243/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 1347 от
18.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5006/2007 г., II г. о./. Когато упражненото процесуално право е правото на
иск или право да се иска друг вид защита от съда, не е достатъчно претенцията
на ищеца да е била отхвърлена като неоснователна с влязъл в законна сила
съдебен акт, за да се приеме наличие на злоупотреба с право, а е необходимо
ищецът да докаже главно и пълно, че ответникът е съзнавал, че
претендираното материално право не
съществува, но въпреки това е сезирал съда с искане за защита, като е целял
единствено да увреди насрещната страна. В този случай злоупотребилият с
процесуалното право отговаря спрямо насрещната страна за вредите, които тя е
претърпяла от това действие. В настоящия случай ответника
по делото Н.Й.Н. е подал тъжба до съда с твърдение за извършено от ищеца Г.И.Г. престъпление по чл.148, ал.1, т.2 и т.3, във вр. с
чл.146, ал.1 от НК, както и за престъпление по чл.148, ал.2 във вр. с ал.1, т.2
и т.3, във вр. с чл.147, ал.1 от НК. Това негово действие не е противоправно,
както правилно е приел първоинстанционният съд, а е в
защита на негови предполагаеми права, които той е считал за накърнени. Съдът приема, че разпоредбата на чл.45 от ЗЗД предвижда възможност за обезщетение на вреди само ако те са причинени от
противоправно действие, каквото в случая няма. Единствено при злоупотреба с права,
ако наказателният съд е сезиран с тъжба при ясното съзнание на тъжителя, че
липсва основание за наказателна отговорност, действието ще бъде противоправно,
тъй като ще съставлява злоупотреба с право. Такива данни в настоящия случай
няма. Следва да се има предвид и това, че в тежест на ищеца е да установи в
съдебния процес противоправността на деянието като елемент от фактическия
състав на чл.45 от ЗЗД, което в
конкретния случай означава, че ищеца
Г.И.Г. е следвало да установи по категоричен начин наличието на злоупотреба с
права от страна на ответника Н.Й.Н..
Съдът приема, че в процесния случай не се
установява по безспорен начин обстоятелството, че ответникът е действал при
злоупотреба с право/ т.е., че е налице недобросъвестно упражняване на права от
негова страна/, че е налице противоправно поведение на ответника. В настоящия
случай по делото са останали напълно недоказани твърденията на ищеца за
наличието на противоправно поведение на ответника. В тази връзка, при липса на
доказателства за противоправно поведение от страна на ответника, предявения иск
с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди се явява изцяло неоснователен и недоказан, и като такъв
правилно е бил отхвърлен от първоинстанционният съд.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. Въпреки направеното искане за присъждане на
разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна-ответник,
предвид липсата на доказателства за тяхното извършване/ уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция/.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № ********* от 27.11.2020
год., постановено по гр.дело № 81510/ 2017 год., на СРС, І Г.О., 169 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.