№ 3645
гр. Пловдив, 05.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20225330103902 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от Г. Н. Н., ЕГН **********, против „Сити Кеш”
ООД, ЕИК *********, с която са предявени установителни искове с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК – за признаване на
установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от
255.10 лева – възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № **** от
17.11.2020 г., както и сумата от 1392.90 лева – неустойка по Договор за потребителски
кредит № **** от 17.11.2020 г., сключен между страните.
В исковата молба и в уточняваща молба от 30.03.2022 г. се твърди, че между страните
бил сключен Договор за потребителски кредит № **** от 17.11.2020 г., по силата на който
ищецът получил в заем сумата от 4800 лева, с уговорена възнаградителна лихва от 30 % и
годишен процент на разходите – 35.44 %, като общата сума за плащане била в размер на
5055.10 лева.
В чл. 6 и чл. 8 от договора било предвидено, че в случай на неизпълнение от страна
на кредитополучателя на условията, визирани в договора, същият дължи неустойка на
кредитора в размер на 1392.90 лева. Общата сума за плащане от 5055.10 лева, заедно с
неустойката от 1392.90 лева, следвало да бъдат върнати на 16 седмични погасителни вноски,
всяка в размер на 403 лева, за периода 24.11.2020 г.– 09.03.2021 г.
Ищецът счита, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен на
основанията, предвидени в чл. 22 ЗПК.
Твърди, че не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. В договора не бил
посочен размерът на възнаградителната лихва в лева, както и начинът на нейното
прилагане.
В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на
изчисляване на ГПР, като липсвало яснота относно начина на формиране на същия, респ.
общо дължимата сума по него. Твърди, че ако се добави неустойката към общата сума за
плащане, посочена в договора, ГПР ще надвиши 50 %. Счита, че с това се допускало
нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. Оттук нищожен бил и
1
целият договор с оглед разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
На следващо място, излага съображения, че неустойката, предвидена в договора, е
нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Сочи, че
поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора, следвало да бъде
учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник,
следвало да представят на кредитното дружество обилна документация, която било
невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката била
прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила, по които да се определи кои
са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечение и които ще
се компенсират от неустойката. Сочи, че всички преки или косвени разходи, възникнали от
изпълнението на задълженията на страните по договора, били покрити от ГПР. Затова
неустойката била начислена за покриване, именно на тези разходи.
Клаузата за неустойка била недействителна и на допълнителното основание по чл.
21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покриват
от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК – ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
Клаузата за неустойка, противоречала и на материалния закон – чл. 71 ЗЗД, като с
неустойката се искало натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови
разходи, което противоречи на материалния закон.
Клаузата за неустойка, противоречала и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК,
която предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при
неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаляла тази
разпоредба, поради което счита, че е нищожна.
Ищецът заявява, че за периода от сключване на договора до датата на депозиране на
исковата молба, е заплатил сумата в размер на 4800 лева, с която била погасена заемната
сума по договора.
Твърди, че не дължи сумите за възнаградителна лихва и неустойка по договора,
поради което моли за уважаване на предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника „Сити Кеш” ООД,
със становище за неоснователност на предявените искове.
Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен Договор за паричен заем
№ **** от 17.11.2020 г., по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 4800 лева.
Сочи, че по договора не били извършени плащания за възнаградителна лихва в
размер на 255.10 лева и за неустойка в размер на 1392.90 лева.
Оспорва твърдението на ищеца, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна.
Счита, че това твърдение не намира опора в действащото законодателство, тъй като към
датата на сключване на процесния договор за кредит, разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е
била в сила.
Оспорва и твърдението, че не са посочени условията за прилагане на размера на
лихвения процент, като поддържа, че в договора е уговорен фиксиран годишен лихвен
процент. Твърди, че уговореният размер на ГЛП не надхвърля трикратния размер на
законната лихва.
Сочи, че в изпълнение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора била
посочена общата сума, дължима от потребителя, която представлявала сбор от дължимата
главница и лихва за периода на кредита, съгласно погасителния план. Изтъква, че в
погасителния план ясно и точно е посочено всяко едно задължение – главница и лихва, по
всяка една от вноските, както и падежът на посочените вноски.
Твърди, че ГПР по кредита е в размер на 35.44 %, като в договора за потребителски
2
кредит били посочени всички допускания, взети предвид от кредитора, при определяне на
годишния процент на разходите. Сочи, че ГПР бил правилно изчислен съобразно
определената формула и в изпълнение на разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ЗПК, като
единственият разход бил посоченият в договора годишен лихвен процент.
Заявява, че към момента на сключване на договора, предвидената неустойка не била
дължима, тъй като нейната изискуемост настъпвала при неизпълнение на посочените в
договора задължения в тридневен срок от сключването му. Твърди, че обезпечението на
задължението е съществен елемент при преценката на носения от кредитора риск, с оглед
възможността да реализира правата си срещу трето лице или банка – гарант, в случаите на
неизпълнение на договора от страна на потребителя. Поради тази причина, преди сключване
на договора за заем, кредиторът направил оценка на кредитоспособността на клиента, като
приел да поеме финансовия риск и да сключи договора за заем при условие, че клиентът
представи надлежно обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Поради недопускане на
неравновесие между правата и задълженията на заемодателя и заемополучателя, страните се
съгласили, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
потребителят дължи заплащане на неустойка в уговорения размер. Ответникът изтъква, че
предоставянето на обезпечение в една от двете форми зависи изцяло от волята и действията
на потребителя. Сочи, че уговореното вземане за неустойка представлява разход, дължим
само при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, което към момента
на сключване на договора било бъдещо, несигурно събитие. Счита, че ищецът е договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, с изначално намерение да не
предостави уговореното обезпечение.
Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на
разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи
се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е възникнало облигационно
правоотношение по Договор за потребителски кредит № **** от 17.11.2020 г., по който на
ищеца е предоставена сумата от 4800 лева. /виж Определение по чл. 140 ГПК №
7432/09.07.2022 г./.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени
доказателства.
От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за потребителски кредит
№ **** от 17.11.2020 г. се установява, че на ищеца е предоставена в заем сумата от 4800
лева. Със същия договор е уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен
процент по заема е 30 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 35.44 %. Ищецът се е
задължил да върне сумата на 16 седмични погасителни вноски, като общият размер на
всички плащания е записан, че възлиза на 5055.10 лева.
Според чл. 6 от договора за потребителски кредит, страните се споразумяват, договорът
за заем да бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: банкова гаранция
или поръчител, отговарящи на условията на чл. 23 от Общите условия към договора за
кредит. Съгласно чл. 8 от процесния договор, с подписването на договора,
Кредитополучателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че
Кредитополучателят не предостави договореното в чл. 6, ал. 2 от договора, в тридневен срок
от сключването му или представеното обезпечение не отговоря на условията, посочени в чл.
23 от Общите условия към договора за заем, Кредитополучателят дължи на Кредитора
неустойка в размер на 1392.90 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в
3
Приложение 1 към настоящия договор за кредит, в конкретния случай, на 16 седмични
вноски, или кредита, ведно с нестойката по чл. 8 от Договора, следвало да се върне на 16
равни седмични вноски, всяка в размер на 403 лева.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Сити Кеш“ ООД е възникнало
валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил
заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има
качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 35.44 %, а възнаградителната лихва– 30 %,
но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата
от повече от 5 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 35.44 % и
общата сума на плащанията от 5055.10 лева, не съответстват на действителните. Това е така,
тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 8 неустойка в общ
размер на 1392.90 лева, която да се плаща разсрочено във времето, заедно с вноските по
кредита. Този извод се потвърждава и от заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ,
4
според което при изчислението на ГПР по процесния кредит, кредиторът е взел предвид
единствено разходите за договорна лихва.
Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или
банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които предвид изключително краткия срок, в който следва да се
предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението
неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение,
както относно физическото лице – поръчител, тъй като същото следва да отговаря на
критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници
/напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция –
която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но
за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все
действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и
изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва
извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън
присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди
за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно -
риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и
възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните
вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и
представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от
задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив -
Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
На следващо място, във връзка с условията за прилагане на лихвения процент -
липсва уточнение за базата, върху която се начислява същият – дали върху целия размер на
кредита или върху остатъчната главница. Следователно, не е ясно как е разпределян
лихвеният процент във времето, а оттам - и как е формирана възнаградителната лихва. Без
5
значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, в договора трябва да са
посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено, при
което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на
упоменатия от кредитора фиксиран размер от 30 %. Ето защо, нарушение на императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.9,
т.10 и т.11 ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи.
Допълнителен аргумент за този извод е и фактът, че клаузата за дължимост на
възнаградителна лихва по заема е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде
размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане
на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на
ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на
ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по
гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017
г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.; Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр.
д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018
г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 30 % годишно,
както и годишен процент на разходите от 35.44 %, надхвърлят законната, което
представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в
обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като
същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия
ресурс. Клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява
договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с
принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна.
Доколкото противоречията между клаузата за възнаградителна лихва и добрите нрави
е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал.1 във вр. с
ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на
тази клауза е пречка за възникване на задължение за заплащането на възнаградителна лихва
в размер на 255.10 лева, уговорен в договора.
Относно клаузата за дължимостта на неустойка по кредита, съдът намира, че и тя е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора,
като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 1392.90 лева.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите
нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно
– когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави
по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
6
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на
кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от
сключване на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка. Размерът й е
посочен и в погасителния план, като отделни суми, месечно дължими към погасителната
вноска – една в размер на 375 лева и 15 вноски по 67.86 лева.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума. Размерът на неустойката представлява – 29.01 % от заетата сума.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение, обаче, само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе
до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с
всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично
нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г.
о., ГК/.
Тъй като противоречието между неустойката и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно
разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно
действие. Нищожността е пречка за възникване на задължение.
Предвид изложеното, предявените искове за недължимост на възнаградителна лихва
и неустойка по договора за кредит, са основателни и следва да бъдат уважени.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски следва да се
присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък
по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 100 лева – държавна такса.
Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 5-6) е посочено, че той се
представлява безплатно от АД „Г.“, поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед общата цената на
исковете, следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/
09.07.2004 г., действала към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален
7
размер на адвокатското възнаграждение от 345.36 лева. Посочената сума следва да се
присъди в полза на Адвокатското дружество, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че
последният не е реализирал този разход. От приложеното по делото Удостоверение за
регистрация по ЗДДС, се установява, че АД „Г.“ е регистрирано по ЗДДС. Ето защо и, върху
адвокатското възнаграждение се дължи ДДС, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата във вр. с пар. 2а от ДР на Наредба № 1 за МРАВ и чл. 66 ЗДДС.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г. Н. Н., ЕГН
**********, от гр. П. **** НЕ ДЪЛЖИ на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, сумата от
255.10 лева (двеста петдесет и пет лева и десет стотинки), представляваща
възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № ****/17.11.2020 г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г. Н. Н., ЕГН
**********, от гр. П. **** НЕ ДЪЛЖИ на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, сумата от
1392.90 лева (хиляда триста деветдесет и два лева и деветдесет стотинки), представляваща
неустойка по Договор за потребителски кредит № ****/17.11.2020 г.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, да заплати на Г. Н. Н., ЕГН
**********, от гр. П. ****, сумата от 100 лева /сто лева/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, да заплати на АД „Г.“, Булстат
*********, сумата от 414.43 лева /четиристотин и четиринадесет лева и четиридесет и три
стотинки/ с ДДС – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на Г. Н.
Н., по настоящото гр.д. № 3902/2022 г. по описа на РС - Пловдив, на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8