О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./....... 08.2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
РАДОСТИН ПЕТРОВ
като разгледа
докладваното от съдията Д. Томова
въззивно частно
търговско дело № 1241 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.274, във връзка с чл.413, ал.2 ГПК.
Образувано е по
частна жалба вх. №41935/11.06.2019г. на В.Т.Т., ЕГН **********,
от гр. Варна, подадена
чрез пълномощник адвокат М.Т., ВАК, срещу определение №6686
от 23.05.2019г. на Варненски районен съд, 30 състав, постановено
по гр.д. №18381/2018г. по описа на същия съд, с което производството по делото
е прекратено поради недопустимост на предявените искове.
Жалбоподателят
общо и бланкетно твърди, че обжалваното определение е нищожно, недопустимо и
неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, а също и необосновано, като не
излага каквито и да било съображения и доводи за обосноваване на тези
оплаквания. Моли за неговата отмяна и връщане на делото на
първоинстанционния съд за разглеждане по същество на предявените искове.
Претендира и присъждане на разноски за обжалването.
Частната жалба
е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК от надлежна страна, имаща интерес от
обжалването, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт– чл.274, ал.1, във вр. с
чл.130 от ГПК, и е процесуално допустима. Внесена е и следващата се за
обжалването държавна такса.
С оглед
конкретната хипотеза, в която е прекратено образуваното пред сезирания районен
съд исково производство, връчване на препис от частната жалба за отговор в
хипотезата на чл.276 ГПК не се дължи.
Съдът разгледа жалбата по реда на чл.278, ал.1 от ГПК, съобразно изложените в нея оплаквания, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
С искова молба от 04.12.2018г.,
уточнена допълнително по реда на чл.129, ал.2 от ГПК с молба от 07.01.2019г.,
ищецът В.Т.Т., ЕГН **********, от гр.
Варна, е поискал от първоинстанционния Варненски районен съд (ВРС), на
основание чл.124, ал.4, изр.1-во и чл.439 от ГПК да признае за установено в
отношенията му с ответника „ ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, гр. София, че не дължи сумите,
предмет на принудително изпълнение по изп.д. №20167120401861 по описа на ЧСИ Илиана Станчева, рег. №712, в общ размер на 5 611,06
лева, включваща следните суми,
посочени в издадените от ВРС по ч.гр.д. №13670/2011г. заповед за изпълнение №7895/29.09.2011г. и
изпълнителен лист от 29.09.2011г.: 3 365,64 лева -
главница по договор за текущо потребление от 28.06.2006г., 359,31 лева - договорна лихва в за периода 28.01.2011г. -
17.09.2011г., 164,72 лева - наказателна лихва за
периода от 28.01.2011г. до 17.09.2011г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на депозиране на заявлението в съда - 17.09.2011г., до
окончателното изплащане на задължението, както и сумата 334,48 164,72 лева – разноски по производството за заплатена държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение,
на основание чл.78 ал.1 от ГПК.
Искът е обоснован с твърдения, че от представените
документи не се установява валидно сключен договор за кредит, във връзка с
който да се иска плащане на каквито и да е суми на законно основание, като
договорът не носи подпис на законен представител на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД;
ищецът не е бил уведомен и за настъпила предсрочна изискуемост на процесния
дълг от кредитора. Отделно от това между ищеца и ответното дружество „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, претендиращо, че е законен взискател по изпълнителното
дело, никога не е съществувало каквото и да е облигационно отношение, не е
връчвано и уведомление по чл. 99 от ЗЗД за прехвърляне на вземането, поради
което това дружество не се легитимира като носител на вземания спрямо ищеца и
образуването на изпълнително дело въз основа на негова молба се явява
незаконосъобразно. При условията на евентуалност се твърди, че размера на
събраната от ищеца в хода на изпълнителното производство сума се различава от
дължимата такава, съответно, че още на 27.01.2016г. е изтекла общата пет
годишна давност, поради което към датата на образуване на изпълнителното дело -
13.09.2016г., правото за принудително изпълнение относно процесната сума е
погасено по давност.
От данните по образуваното въз
основа на тази искова молба гр.д. №18381/2018г. по описа на ВРС и приложеното
към него ч.гр.д.
№13670/2011г. по описа на ВРС, 20 състав, се установява, че в полза на кредитор „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, срещу длъжници В.Т.Т., ЕГН **********,
и Делян
Т.Т., ЕГН **********, по реда на чл.411, във вр.
с чл.417, т.2 от ГПК е била издадена заповед за изпълнение №7895/20.09.2011г. за вземания,
произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 28.06.2006г., за сумите 3 365,64
лева - главница, ведно със законната
лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 17.09.2011г. до
окончателното изплащане на задължението, 359,31 лева - договорна лихва за периода от 28.01.2011 г. до
17.09.2011г., 164,72 лева
- наказателна лихва за периода от
28.01.2011г. до 17.09.2011г.,
334,48 лева – разноски за заповедното производство. На основание чл.418, ал.1 и 2 от ГПК е било допуснато незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение като е
издаден и изпълнителен лист.
С договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) от 12.07.2012г. вземанията на кредитор „Банка
ДСК“ ЕАД по договора за
кредит от
28.06.2006г. са били прехвърлени на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕАД, ЕИК *********.
Въз основа на
издадения ч.гр.д. №13670/2011г. по описа на ВРС изпълнителен лист кредиторът „ОТП Факторинг България“ ЕАД е образувал изп. дело №20167120401861 по описа на ЧСИ Илиана Станчева, рег. №712, в хода на което на
длъжника В.Т. е връчена покана за доброволно
изпълнение с изричното посочване, че към нея е приложено копие от изпълнителен
лист /заповед за изпълнение/. Връчването е осъществено на 17.10.2016г. лично на
длъжника на посочения в заповедта за изпълнениенегов адрес.
В срока по чл.414, ал.2 от ГПК,
изтекъл на 31.10.2016г., длъжникът В.Т. не е
подал възражение срещу заповедта за изпълнение. От ищеца нито се твърди, нито
се установява, че е провел успешно производство по чл.423 ГПК, в рамките на
което от въззивния съд да е прието по-късно подадено възражение срещу заповедта
за изпълнение, издадена по ч.гр.д.
№13670/2011г. на ВРС.
При тези фактически констатации
обосновано следва да се приеме, че с изтичането на срока по чл.414, ал.2 от ГПК
издадената в полза на кредитора заповед за изпълнение №7895/29.09.2011г. по ч.гр.д. №13670/2011г. е влязла в законна сила (на 01.11.2016г.), поради което и посочените в нея задължения са част от
пасива на имуществото на ищеца.
Влязлата в сила заповед за
изпълнение съставлява стабилен съдебен акт и посочените в нея задължения не могат
да бъдат оспорвани на основания, относими към тяхната ликвидност и изискуемост
към момента на подаване на заявлението по чл.410 или чл.417 от ГПК, съответно
към момента на изтичане на срока по чл.414 от ГПК за подаване на възражение.
Вземанията по такава заповед за изпълнение могат да се оспорват от длъжника
само когато основанията за отричане (изцяло или частично) на ликвидността и/или
изискуемостта на вземанията на кредитора се основават на открити нови
обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото,
които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на
възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок. Именно в този
смисъл е разпоредбата на чл.424, ал.1 от ГПК, като законът установява и пределен
срок, в който този иск следва да бъде предявен - тримесечен срок от деня, в
който на длъжника е станало известно новото обстоятелство, или от деня, в който
той е могъл да се снабди с новото писмено доказателство, но не по-късно от една
година от погасяване на вземането (чл.424, ал.2 от ГПК).
Сходно е разрешението и за
допустимостта на иска по чл.439 от ГПК. При предприето принудително изпълнение
въз основа на издадения по заповедта за изпълнение изпълнителен лист, вземането
на взискателя може да бъде оспорено само когато същото се основава на факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. Тъй като в случая се касае за
изпълнително основание по чл.404, т.1 от ГПК - заповед за изпълнение, която не
е била оспорена от длъжника по реда на чл.414 от ГПК (в относимата към момента
на връчването й на длъжника редакция, ДВ, бр.59/2007г., в сила от 1.03.2008 г.)
и е влязла в сила (чл.416, предл.1-во от ГПК), то е очевидно, че искът по чл.439
от ГПК може да бъде основан само на факти, настъпили след
влизането в сила на заповедта за изпълнение.
Изложените от ищеца факти за
обосноваването на иска не се основават на такива факти. Точно обратното, с
предявявания понастоящем иск се цели да се установи, от една страна, че още към
момента на подаване на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение
липсва валидно правно основание за съществуването на претендираните от
кредитора вземания, т.е. отрича се материалноправното основание на задълженията
в предхождащ самото издаване на заповедта за изпълнение момент.
Оспорване на
представения документ по чл.417 от ГПК е могло и е следвало да бъде сторено в
исковия процес по чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК. Допустимостта на
последния обаче е обусловена от оспорването на длъжника на вземанията по
заповедта за изпълнение по основание и/или размер, направено чрез възражение,
подадено в срока по чл.414, ал.2 от ГПК, каквото безспорно в случая липсва.
След като длъжникът не е оспорил съществуването на претендираните от кредитора
вземания, посочени в издадената му заповед за изпълнение, същият не може в
последващ момент да отрича тяхното съществуване както по основание, така и по
размер.
Целта на заповедното производство е да се извърши формална
проверка дали едно вземане е безспорно и ако е така, да се избегне евентуално
продължителен и скъп съдебен процес като след влизане в сила на заповедта се
издаде изпълнителен лист (или издадения вече такъв по реда на чл.418 от ГПК се
стабилизира). Сама по себе си
заповедта за изпълнение служи единствено като изпълнително основание като с
нейното издаване вземането на кредитора спрямо длъжника не се установява със
силата на пресъдено нещо, присъща на съдебни актове, с които се решава по
същество спор между страните. С влизането й в сила, обаче, независимо от това в
коя от хипотезите на чл.416 от ГПК е станало това (неподадено в срок или
оттеглено възражение на длъжника; влизане в сила на съдебното решение за
установяване на вземането) всяко възражение на длъжника, че вземането не
съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск, извън
специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК. При настъпване, респ.
стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на
материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по
съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила.
С оглед на горното и като се има
предвид, че в случая, такива новооткрити или новонастъпили факти и/или открити
нови писмени доказателства не само не се твърдят в исковата молба, а напротив,
цели се да се отрече материалноправното основание на вземанията по издадената
заповед за изпълнение, придобити от ответника – кредитор с договор за цесия още
преди връчването на заповедта за изпълнение на длъжника, възможността за
каквото оспорване е преклудирана за ищеца, то обосновано следва да се заключи,
че предявения установителен иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за
установено в отношенията между страните, че ищецът В.Т. не
дължи сумите по изпълнителния лист, издаден въз основа на заповедта за
изпълнение по ч.гр.д.
№13670/2011г. по описа на ВРС, 20 състав, не отговоря на
изискванията за допустимост, поради което производството по него следва да се
прекрати.
Налице е недопустимост на
предявения установителен иск за отричане дължимостта на сумите по заповедта за
изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист и по отношение на
позованото в условие на евентуалност основание – изтекла към датата на
образуване на изпълнителното производство погасителна давност. И това е така,
тъй като, както се твърди от ищеца и се установява от представените
доказателства, сумите са платени от него в хода на воденото изпълнително дело №20167120401861, а самото
изпълнителното производство е прекратено още на 12.07.2017 година. Следователно, в тази хипотеза установителна искова
претенция е недопустима.
Като е изложил сходни мотиви и е достигнал до същия
краен извод, първоинстанционният съд е постановил законосъобразен и правилен
съдебен акт. Ето защо предявената частна жалба се преценява като неоснователна
и се оставя без уважение.
По изложените съображения съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение №6686 от 23.05.2019г. на
Варненски районен съд, 30 състав, постановено по гр.д. №18381/2018г. по описа
на ВРС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд
на Република България, на основание чл.274, ал.3, т.1 от ГПК, с частна жалба,
предявена в едноседмичен срок от съобщаването му на жалбоподателя.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.