№ 864
гр. Пазарджик, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Димитър Чардаков
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
като разгледа докладваното от Димитър Чардаков Гражданско дело №
20255220101378 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са субективно съединени установителни искове по чл.124,
ал.1 ГПК вр. чл.22 ЗПК и чл.26 ЗЗД, както и осъдителен иск по чл.55, ал.1,
предл.1 ГПК.
Ищецът Й. Й. Т., ЕГН **********, настоящ адрес: ** твърди, че е
сключил два договора за потребителски кредит с ответника „**“ ЕАД, ЕИК:
**, седалище и адрес на управление: **, както следва:
- договор за потребителски кредит №3021402 от 03.08.2024 г. в размер на
2131.98 лв., от които реално е получил 2000 лв., а с останалата част от 131.98
лв. е платена застрахователна премия за сметка на потребителя, който кредит е
предоставен срещу фиксирана годишна лихва от 39.89 % и годишен процент
на разходите от 48.05 %, формиращи общо задължение за потребителя в
размер на 2629.51 лв.;
- договор за потребителски кредит №** от 09.09.2024 г. в размер на
2377.08 лв., от които реално е получил 2100 лв., а с останалата част от 277.08
лв. е платена застрахователна премия за сметка на потребителя, който кредит е
предоставен срещу фиксирана годишна лихва от 40 % и годишен процент на
разходите от 48.21 %, формиращи общо задължение за потребителя в размер
1
на 3519.12 лв.
Твърди, че на основание чл.4, ал.1 от договорите за кредит е задължен да
обезпечи кредитите чрез банкова гаранция или поръчителство от одобрено от
кредитора дружество-гарант. Твърди още, че в изпълнение на това задължение
е сключил два договора за предоставяне на поръчителство с ответника „**“
ЕООД, ЕИК **, седалище и адрес на управление: **, съответно на 03.08.2024
г. и 09.09.2024 г., по всеки от който дължи възнаграждение на дружеството-
гарант съответно в размер на 1527.66 лв. и 2127.27 лв.
Ищцата поддържа, че сключването на договора за предоставяне на
поръчителство срещу заплащането на възнаграждение е въздигнато като
условие за предоставянето на кредита, без да предоставя реален избор на
потребителя относно вида на обезпечението. Поддържа, че дължимото от
потребителя възнаграждение на дружеството-гарант е свързано с кредита и
представлява допълнителен разход по кредита, който е част от годишния
процент на разходите по чл.19, ал.1 ЗПК, но въпреки това не е включен в него.
Твърди, че ако възнаграждението се вземе предвид при определянето на ГПР,
това ще увеличи неговия размер над пределно допустимия по чл.19, ал.4 ЗПК,
което е основание за нищожност на договора за кредит, съгласно чл.19, ал.5 и
чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Твърди, че чрез договора за предоставяне на
поръчителство се цели заобикаляне на забраната по чл.19, ал.4 ЗЗП, както и че
този договор противоречи на добрите нрави, поради което той също е
недействителен. Твърди, че поради недействителността на договорите за
кредит дължи на ответника „**“ ЕАД само чистата стойност на получените
кредити, но въпреки това му е заплатил повече от тази стойност.
При тези твърдения ищецът иска от съда да обяви за недействителни
двата договора за потребителски кредит, сключени с ответника „**“ ЕАД,
както и двата договора за предоставяне на поръчителство, сключени с
ответника „**“ ЕООД. Претендира осъждането на ответника „**“ ЕАД да му
заплати сумата от 1548.99 лв. /след допуснато изменение на осъдителния иск/,
която е получил без основание /в изпълнение на действителните договори за
кредит/. Сочи доказателства и претендира съдебни разноски.
Ответникът „**“ ЕАД счита исковата молба за нередовна, тъй като
ищецът не е посочил банкова сметка или друг начин за плащане на
претендираната сума. Освен това я намира за недопустима по отношение на
2
установителните искове за нищожност на договорите за потребителски кредит
поради липса на правен интерес за ищеца от тяхното предявяване, тъй като
тези договори вече са прекратени посредством тяхното изпълнение от двете
страни. Липсата на правен интерес се твърди и поради това, че ищецът
разполага с осъдителен иск, с който да се защити, какъвто освен това е
предявил с исковата молба. Не оспорва сключването на договорите за кредит с
ищеца и предоставянето на кредитите. Признава, че двата кредита са изцяло и
предсрочно погасени от потребителя, като дължимата възнаградителна лихва
е заплатена в по-малък размер, тъй като потребителят е ползвал финансовата
услуга за по-къс период от първоначално уговорения. Твърди, че във връзка с
договора за кредит и договора за предоставяне на поръчителство от 03.08.2024
г. е получил от ищеца общо 2154.41 лв., а по договора за кредит и договора за
предоставяне на поръчителство от 09.09.2024 г. е получил общо 3494.58 лв.,
като общо заплатените от ищеца суми по всички договори превишават чистата
стойност на двата кредита с 1139.93 лв.
Оспорва предявените срещу него искове, като твърди, че сключените
между страните договори за кредит не са нищожни. Признава, че при
определяне размера на ГПР по кредита не е взето предвид дължимото от
потребителя възнаграждение по договорите за предоставяне на
поръчителство. Отрича връзката между това възнаграждение и
потребителския кредит. Твърди, че обезпечението на кредита не е въведено
като условие за неговото предоставяне на потребителя, а отказа на
потребителя да представи обезпечение влияе само върху оценката за неговата
кредитоспособност. Поддържа, че в самия договор /чл.4, ал.3/ е предвидена
възможност за потребителя да избере предоставянето на необезпечен кредит.
Твърди, че поради този избор разходите за обезпечението не са абсолютно
задължителни за потребителя и не са част от елементите на ГПР по §1, т.1
ДРЗПК. Твърди, че към момента на сключване на съответния договор за
потребителски кредит не е знаел какъв е размерът на възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство, поради което обективно не е
могъл да го съобрази при определянето на ГПР. Не оспорва свързаността на
двете ответни дружества, но твърди, че всяко има собствен предмет на
дейност, персонален състав и информационна система, поради което няма
достъп до договорите между потребителя и дружеството-гарант. Твърди, че по
своя правен характер това са договори за поръчка по чл.280 ЗЗД, а
3
уговореното между страните възнаграждение не е разход по кредита. При
условията на евентуалност твърди, че посочените от ищеца пороци на
сделката биха довели до недействителност само на клаузата за дължимо
възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция и най-много до
недействителност на самия договор, но не засяга действителността на
договора за кредит и на договора за поръчителство, сключен между двете
ответни дружества. Моли съда да отхвърли исковете и претендира съдебни
разноски. Възразява срещу претенцията за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗА на пълномощника на ищеца, тъй като
последният не е затруднен материално.
Ответникът „**“ ЕООД счита исковата молба за недопустима по
отношение на установителните искове за нищожност на договорите за
предоставяне на поръчителство поради липса на правен интерес за ищеца от
тяхното предявяване, тъй като тези договори вече са прекратени посредством
тяхното изпълнение от двете страни. Липсата на правен интерес се твърди и
поради това, че ищецът разполага с осъдителен иск, с който да се защити,
какъвто освен това е предявил с исковата молба. Не оспорва сключването на
договорите за предоставяне на поръчителство. Признава, че е получил
дължимото от потребителя възнаграждение, което обаче е заплатено в по-
малък размер от уговорения, поради предсрочното погасяване на кредитите.
Твърди, че дейността на дружеството се изразява в това да предоставя
гаранции за чужд дълг срещу възнаграждение, каквито са и сключените с
ищеца договори, и не представлява заблуждаваща търговска практика.
Поддържа, че размерът на уговореното в тях възнаграждение съответства на
поетия риск, както и на размера на обезпечения дълг и намалява с
намаляването на дълга. Твърди, че между договора за кредит и договора за
предоставяне на поръчителство няма пряка зависимост, тъй като потребителят
не е задължен да обезпечи кредита. Поради този избор разходите за
обезпечението не са абсолютно задължителни за потребителя и не са част от
елементите на ГПР по §1, т.1 ДРЗПК. Моли съда да отхвърли исковете и
претендира съдебни разноски. Възразява срещу претенцията за присъждане на
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗА на пълномощника на ищеца,
тъй като последният не е затруднен материално.
Съдът въз основа на събраните по делото доказателства и закона
достигна до следните правни и фактически изводи:
4
Относно установителните искове:
Исковете са допустими, тъй като са предявени между страните по
договорно правоотношение и при наличие на правен интерес за ищеца от
търсената защита, доколкото при положително съдебно решение неговите
правни последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на
ищеца. Обстоятелството, че ищецът е предявил осъдителен иск по чл.55 ЗЗД
за защита на засегнатото материално право не изключва наличието на правен
интерес от предявяването на установителен иск /още с исковата молба или в
първото съдебно заседание по реда на чл.212 ГПК/ за обявяване нищожността
на договорите, на които се позовава ответника като основание да задължи
получените от ищеца суми. Ищецът би могъл да наведе основанията за
нищожност на договорите чрез установителен иск или чрез възражение, като
преценката кое процесуално средство за защита да избере е изцяло негова.
За основателността на иска ищецът следва да установи сключването на
договорите и обстоятелствата, които ги опорочават.
Сключването на двата договора за кредит не се оспорва от страните. С
първия договор за потребителски кредит №3021402 от 03.08.2024 г.
ответникът „**“ ЕАД се е задължил да предостави на ищеца финансова услуга
от разстояние под формата на потребителски кредит в размер на 2131.98 лв.
със срок до 10.08.2025 г. при фиксирана годишна лихва от 39.89 % и годишен
процент на разходите в размер на 48.05%. Общата дължима сума по кредита е
2629.51 лв. Не е спорно и това, че ищецът е получил 2000 лв. от кредита, а с
останалата част в размер на 131.98 лв. е заплатена дължима от него
застрахователна премия по свързан с кредита застрахователен договор с трето
лице.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора за кредит, ако в искането за кредит
потребителят е посочил, че ще обезпечи кредита, той следва в срок до 48 часа
от подаване на заявлението да представи на кредитора банкова гаранция или
поръчител, който е одобрено от кредитора юридическо лице. В този случай
срокът за одобряване на искането за кредит е 24 часа, но ако потребителят не
представи обезпечението, то ще се счита за неодобрено, а договорът за кредит
няма да породи действие между страните – чл.4, ал.2. Когато в заявлението
потребителят е посочил, че няма да представи обезпечение на кредита, срокът
за разглеждане на искането е 14 – дневен, в който, ако същото не бъде
5
одобрено, договорът не поражда действие - чл.4, ал.3.
С втория договор за потребителски кредит №** от 09.09.2024 г.
ответникът „**“ ЕАД се е задължил да предостави на ищеца финансова услуга
от разстояние под формата на потребителски кредит в размер на 2377.08 лв.
със срок до 20.09.2026 г. при фиксирана годишна лихва от 40.00 % и годишен
процент на разходите в размер на 48.21%. Общата дължима сума по кредита е
3519.12 лв. Не е спорно и това, че ищецът е усвоил 2000 лв. от кредита, а с
останалата част в размер на 377.08 лв. е заплатена дължима от него
застрахователна премия по свързан с кредита застрахователен договор с трето
лице.
В чл.4 от договора са предвидени същите условия и срокове за
разглеждане на искането за кредит и за обезпечението на кредита, като при
предходната сделка.
Представени са два договора за предоставяне на поръчителство,
сключен между ищеца и ответника „**“ ЕООД съответно на 03.08.2024 г. и
09.09.2024 г., с който ищецът е възложил на дружеството, а последното се е
задължило да отговаря за изпълнението на неговите задължения,
произтичащи от двата договора за кредит. Срещу това ищецът се е задължил
да заплати на дружеството-гаранта възнаграждение по първия договор в
размер на 1527.66 лв., а по втория – 2127.27 лв., което задължение е
разсрочено и прибавено към месечните погасителни вноски по съответния
кредит, т.е. уговорено е възнаграждението да бъде получено от кредитора, а
не от поръчителя, което е допустимо, съгласно чл.75, ал.1 ЗЗД.
Страните не спорят и съдът на основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК е обявил
за неподлежащо на доказване обстоятелството, че ищецът предсрочно е
изпълнил задълженията по договорите за кредит и за предоставяне на
гаранция, като е заплатил на ответника „**“ ЕАД сумата от 2154.41 лв. по
договора за кредит и за предоставяне на поръчителство от 03.08.2024 г. и
сумата от 3494.58 лв. по договора за кредит и за предоставяне на
поръчителство от 09.09.2024 г.
Първият спорен въпрос е дали дължимото от потребителя
възнаграждение по двата договора за предоставяне на поръчителство е разход,
който трябва да бъде включен в годишния процент на разходите по кредита по
чл.19, ал.1 ЗПК.
6
Съгласно цитираната разпоредба, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за
потребителя това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
От цитираните разпоредби е видно, че годишният процент на разходите
включва всички разходи по кредита, които са били предвидими при
сключването на договора за кредит, независимо дали потребителят дължи
същите на кредитодателя или ги дължи на трети лица, напр. кредитни
посредници, застрахователи или дружества, които по занятие предоставят
обезпечения по кредитни сделки срещу възнаграждение. Изискването е
сключването на договора за допълнителна услуга /напр. за предоставяне на
поръчителство по кредита/ да бъде задължително условие за получаването на
кредита.
Настоящият случай е точно такъв. Макар в процесните договори за
кредит формално да е предвидена възможност за потребителя да избере дали
да обезпечи кредита или не, този избор не е реален, тъй като при втората
хипотеза срокът за разглеждане на заявлението е драстично по-дълъг от
хипотезата, при която потребителят е избрал да обезпечи кредита. Следва да
се има предвид, че финансовата услуга е от категорията на т. нар. „бързи
кредити“, които се предоставят от разстояние именно с тази цел – да се
обезпечи бърз отговор на запитването на потребителя за отпускане на кредит.
Предвидения в договора 14 –дневен срок за отговор от страна на кредитора по
заявление за отпускане на необезпечен кредит не съответства на целта на
ЗПФУР и на практика лишава потребителя от реален избор дали да представи
обезпечението. Ето защо следва да се приеме, че по начина, по който е
уговорена разпоредбата на чл.4 от договора тя въвежда задължително
7
изискване пред потребителя да обезпечи кредита, като сключи договор за
предоставяне на поръчителство с посочено от кредитора дружество-гарант.
Следователно разходите за тази допълнителна услуга са напълно предвидими
към момента на сключване на договора за кредит и са част от ГПР. Хипотезата
е идентична с тази, при която потребителят дължи застрахователна премия,
когато застраховката е задължително условие за получаване на кредита.
Съдът не споделя аргументите на ответника „**“ ЕАД, че не е могъл да
предвиди тези разходи в деня на сделката. Договорите за предоставяне на
поръчителство са сключени в същия ден като договорите за кредит и
застрахователните договори. И поръчителят и застрахователят са били
предварително известни на кредитора и са избрани от него, поради което при
полагането на дължимата грижа по чл.63, ал.2 ЗЗД кредиторът е могъл да се
информира за размера на разходите, свързани с поръчителството, така както се
е информирал за разходите по застрахователните договори и ги е съобразил
при определянето на размера на кредита.
С оглед на гореизложеното предвидимите разходи за потребителя по
процесните два кредита се изразяват в заплащането на възнаградителна лихва,
на застрахователна премия и на възнаграждение за предоставяне на
поръчителство. Като се имат предвид тези разходи годишният процент на
разходите /изчислен от съда с калкулатора за ГПР по бързи кредити от
електронната страница calculator.bg/ е в размер на 295.52 % по първия кредит
и 166.19 % по втория кредит.
Следователно посоченият в договорите за кредит ГПР не съответства на
действителния. В т.55 и 56 от решение на СЕС по дело С-714/22 съдът е
акцентирал на съществения характер на задължението за посочване на ГПР в
договора за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителя да
се запознае с правата и задълженията си и да се ориентира правилно за
финансова тежест на договора. В тази връзка СЕС е приел, че посочването на
ГПР, който не отразява точно разходите по кредита лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин,
както и непосочването на този процент.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
8
Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.1, ал.1 от
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на
законната лихва за просрочени парични задължения е равен на основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от
1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Процесните договори
за кредит са сключени съответно на 03.08.2024 г. и 09.09.2024 г. Към 1 юли
2024 г. ОЛП е 3.63 %, респ. размерът на законната лихва е 13.63 %, а
максимално допустимият размер на ГПР по потребителски кредити е 68.15 %.
Следователно действителният ГПР за процесните потребителски кредити
значително превишава максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК и не
съответства на посочения в договорите за кредит. По този начин, чрез
сключените между страните поредица от сделки е преодоляна законовата
забрана за прекомерно оскъпяване на финансовата услуга. Договорите, които
водят до постигането на забранена от закона цел са недействителни на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Друго основание за нищожност на договорите за
кредит е некоректното посочване в тях на ГПР, който е много по-нисък от
действителния. Този порок на договорите води до тяхната нищожност,
съгласно чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Ето защо исковете следва да се
уважат, като се обявят за недействителни процесните четири договора, а
именно: договорите за потребителски кредит, които задължават потребителя
да обезпечи кредита чрез сключване на договор за предоставяне на гаранция с
дружество-гарант, одобрено от кредитора, както и самите договори за
предоставяне на поръчителство, който задължават потребителя да заплати
възнаграждение на поръчителя.
Относно иска по чл.55, ал.1 ЗЗД:
За основателността на осъдителния иск, ищецът следва да установи, че е
заплатил на ответника сумата, чието връщане претендира и да поддържа, че
същата е получена без основание. В тежест на ответника е да установи
основанието за плащането, а ищецът може да репликира и да докаже, че то е
недействително, като установи фактите, които го опорочават.
Съдът формира извод, че договорите, на които се позовава ответника
„**“ ЕАД, са недействителни. Следователно потребителят дължи на
кредитора само чистата стойност на кредитите – чл.23 ЗПК.
9
Спорният между страните въпрос е дали чистата стойност на кредита е
равна на получената от потребителя сума или в нея следва да се включи и
застрахователната премия по сключената от потребителя застраховка, която е
заплатена със средства от кредита.
Съдът счита, че чистата стойност на кредита включва както
действително получената сума от потребителя, така и средствата от кредита,
които са използвани за погасяването на негови действителни задължения към
трети лица. Хипотезата е аналогична на тази, при която с отпуснатия кредит се
погасява /рефинансира/ по-стар кредит на потребителя към същия или към
друг кредитодател или с отпуснатите средства се заплаща цената на закупена
от потребителя стока от трето лице - „стоков кредит“. Касае се до част на
кредита, която е предоставена с конкретна цел – да се погаси задължението на
потребителя към застрахователя, което не променя произхода на средствата
като заем. Обратното би довело до неоснователно обогатяване на потребителя
за сметка на кредитора, тъй като неговото задължение към третото лице-
застраховател ще се погаси със средства от кредита, които не подлежат на
връщане. Застрахователната премия е разход за потребителя и е част от ГПР,
но когато този разход е покрит със средства от самия кредит, а не с лични
средства на потребителя, сумата е част и от чистата стойност на кредита.
Ето защо чистата стойност на първия от процесните кредити е 2131.98
лв. , а на втория кредит е 2377.08 лв., следователно по двата кредита ищецът
следва да върне на ответника „**“ ЕАД общо 4509.06 лв.
Страните не спорят, установява се и от представените от ответника „**“
ЕАД счетоводни справки, че във връзка с кредита от 03.08.2024 г. ответникът е
получил от ищеца 2154.41 лв., а по втория кредит от 09.09.2024 г. е получил
3494.58 лв., т.е. общо по двата кредита ответникът е получил от ищеца 5648.99
лв. Следователно без основание са заплатени общо 1139.93 лв., които
подлежат на връщане. Ищецът претендира от ответника заплащането на
1548.99 лв., поради което искът следва да се уважи до размера на 1139.93 лв. и
да се отхвърли в останалата част.
По разноските:
При този изход на делото двамата ответници дължат на ищеца съдебни
разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК, но последният е освободен от такси и
от разноски на основание чл.83, ал.2 ГПК, поради което дължимите суми
10
следва да се присъдят в полза на съда - чл.78, ал.6 ГПК. Същите са в размер на
394.14 лв. за държавни такси.
Ищецът е представляван безплатно при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА
адвокат А. А. А. от АК – Пазарджик, служебен адрес: гр. **, служебен
№**********. На основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение за всеки от обективно съединените искове,
независимо от вида на тяхното съединяване, в размер не по-нисък от
предвидения в Наредба №1 от 09.07.2001г. за възнагражденията за адвокатска
работа, съгласно чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 от същата наредба. В настоящия случай
установителният иск за недействителност на първия договор за кредит е с
цена 2659.51 лв., а дължимото адвокатско възнаграждение е 562.95 лв.;
установителният иск за недействителност на втория договор за кредит е с
цена 3519.12 лв., а дължимото адвокатско възнаграждение е 651.91 лв.;
установителният иск за недействителност на първия договор за предоставяне
на поръчителство е с цена 1527.66 лв., а дължимото адвокатско
възнаграждение е 452.76 лв.; установителният иск за недействителност на
втория договор за предоставяне на поръчителство е с цена 2127.27 лв., а
дължимото адвокатско възнаграждение е 512.72 лв. Цената на иска за
неоснователно обогатяване е 1548.99 лв., а дължимото адвокатско
възнаграждение съразмерно с уважената част е 334.76 лв. Общият размер на
възнаграждението, което следва да се присъди на адвоката е 2515.10 лв.
Ответниците също имат право на разноски съразмерно с отхвърлената
част от иска – чл.78, ал.3 ГПК. Същите са представлявани от юрисконсулт, на
който следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лв., на основание
чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.25, ал.1 НЗПП. От него по съразмерност следва да се
присъдят 79.23 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПО ИСКА на Й. Й. Т., ЕГН **********, настоящ адрес: ** против „**“
ЕАД, ЕИК: **, седалище и адрес на управление: ** и „**“ ЕООД, ЕИК **,
седалище и адрес на управление: **, ОБЯВЯВА за нищожни, на основание
чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.22, вр. чл.11, т.10, вр. чл.19, ал.4 ЗПК и чл.26 ЗЗД –
поради противоречие и заобикаляне на закона, сключените между ищеца и
11
първия ответник договор за потребителски кредит №3021402 от 03.08.2024 г.
и договор за потребителски кредит №** от 09.09.2024 г., както сключените
между ищеца и втория ответник договор за предоставяне на поръчителство от
03.08.2024 г. и договор за предоставяне на поръчителство от 09.09.2024 г.
ОСЪЖДА ответника „**“ ЕАД, ЕИК: **, седалище и адрес на
управление: **, да заплати на ищеца Й. Й. Т., ЕГН **********, настоящ адрес:
**, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 1139.93 лв., като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до претендираната сума от 1548.99 лв.
ОСЪЖДА ответниците „**“ ЕАД, ЕИК: **, седалище и адрес на
управление: ** и „**“ ЕООД, ЕИК **, седалище и адрес на управление: **, да
заплатят на адвокат А. А. А. от АК – Пазарджик, служебен адрес: гр. **,
служебен №**********, на основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско
възнаграждение в размер на 2515.10 лв.
ОСЪЖДА ищеца Й. Й. Т., ЕГН **********, настоящ адрес: ** да
заплати на ответниците „**“ ЕАД, ЕИК: **, седалище и адрес на управление:
** и „**“ ЕООД, ЕИК **, седалище и адрес на управление: ** съдебни
разноски в размер на 79.23 лв.
ОСЪЖДА ответниците „**“ ЕАД, ЕИК: **, седалище и адрес на
управление: ** и „**“ ЕООД, ЕИК **, седалище и адрес на управление: **, да
заплатят в полза на РС – Пазарджик, на основание чл.78, ал.6 ГПК, държавна
такса в размер на 394.14 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в
2-седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
12