РЕШЕНИЕ
№ 2382
гр. Пловдив, 03.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Христо Г. Иванов
при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска
като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело №
20215330111848 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от П. В. Д., чрез адв. Б. срещу „Изи Асет
Мениджмънт” АД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во
ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в
размер от 135,04 лв., представляваща недължимо платена сума за възнаградителна
лихва и неустойка по недействителен договор за паричен заем № ***** от *****г.,
сключен между страните, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано
от депозирането на исковата молба в съда / ******г./ до окончателното й изплащане.
Ищецът поддържа, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит № ***** от ******г., по силата на който ответното дружество е предоставило
на ищеца финансов ресурс в размер от 300лв. В договора било посочено, че в края на
заемния период ищецът ще дължи на ответното дружество сума в размер от 320 лв. В
договора била уговорена и неустойка в размер от 115, 04 лв., ако ищецът не осигури в
тридневен срок обезпечение под формата на две физически лица- поръчители или
банкова гаранция. Обезпечение не било предоставено от ищеца. Изтъква, че
процесният договор е недействителен поради противоречието му с императивните
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поддържа се, че в договора не е разписана
методиката, по която се формира ГПР и какви компоненти са включени в нея. Изтъква
се, че дължимата по договора неустойка при неосигуряване на обезпечение не е
включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че
по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за
кредитора. Поддържа се и че неустойката е противоречаща на добрите нрави, както и
на чл. 71 ЗЗД. Предвид изложеното, сочи се, че процесният договор за потребителски
кредит е изцяло недействителен. Ако се приеме, че договорът не е изцяло
недействителен, то се поддържа, че е налице частична недействителност по отношение
на клаузата за дължима неустойка при неизпълнение на задължението за осигуряване
на обезпечение в триденевен срок от сключването на договора. Съобразно
гореизложеното, то се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
1
сумата от 135, 04 лв., като дадена при изначална липса на основание. Претендират се и
сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Изи Асет
Мениджмънт” АД, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се,
че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва
да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска.
Допълнително, изтъква се и че на ищеца му е предадена преддоговорна информация и
с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които
ответното дружество предоставя финансиране. По отношение на клаузата за
предоставяне на обезпечение се поддържа, че това е индивидуално договорена клауза с
потребителя и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за
неустойка на би възникнало в полза на кредитора. Сочи се, че доколкото вземането за
неустойка представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента
на сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР.
Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.
Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр „1- во” ЗЗД.
От представената справка за извършени плащания по процесния
договор за паричен заем, се установява, че от ответника по договора е
заплатена сумата в размер на 373,53 лева, от които сумата в размер на 300
лева – главница, сумата в размер на 20лева – възнаградителна лихва и сумата
в размер на 115,04 лева – неустойка.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът
намира от правна страна следното:
За основателността на предявените осъдителни искове с правно
основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса
на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната
действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното
дружество по процесните договори за заем, които са недействителни. В
доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а
ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно
основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
За основателността на предявените искове следва да се установи и че
плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради
наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора
по чл.22 ЗПК или защото уговорената неустойка е нищожна като
противоречаща на добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и
трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от
правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на
договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е
сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск
по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е
и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от
страните основания в следните хипотези:
1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. №
1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. №
951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010
2
г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г.
на ВКС, III г.о.
2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично
Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение №
188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до
накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така
изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV
г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о,
решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при
разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от
ищеца доводи за недействителност на договорите за заем, а също и да
извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договорите
в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с
правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.
1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния
договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат
разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4
от Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури едно от обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на
съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията,
които посочената клауза от договорите възвежда за потребителя са на
практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит. Предвид това, не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение). Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар.
от него „неустойки” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР,
3
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в
чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при
липса на обезпечение”. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка,
на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.
1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но
от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както
вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема
разписаната в чл. 4 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
4
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора е посочена
общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е включена
дължимата по чл. 4 от Договорите „неустойка”. Тоест, налице е и пълно
разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за
заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в
процесния договор е налице несъответствие между действителния и
отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се
приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Макар и встрани от спора по делото, съдът счита за нужно да
изтъкне, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Изясни се и че в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение, ищецът е заплатил на ответника следните суми по
договорите за кредит за лихви и неустойки: сумата в размер на 20 лева –
възнаградителна лихва и сумата в размер на 115,04 лева – неустойка. Предвид
съображенията, изложени по- горе, то плащанията от ответника са
осъществени по договор, който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В рамките на настоящия процес се претендира недължимо
заплатена сума по договорите, както следва: 20 лева – възнаградителна лихва
и сумата в размер 115,04 лева – неустойка. За посочените размери
предявените искове се явяват основателни, доколкото ответната страна не
обоснова наличието на валидно правоотношение, по силата на което да е
настъпило имущественото разместване. Предвид гореизложеното, то
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД посочените суми, представляващи
заплатени от ищеца на ответника суми при начална липса на основание.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, право на разноски има ищеца на основание чл.
78 ал.1 ГПК. Доказателства за такива са представени за заплатена държавна
такса в размер на 100 лева. Следва да бъде определено и възнаграждение за
процесуално представителство от един адвокат в размер на 720 лева по чл. 38
ЗАдв. съобразно чл. 7, ал. 2, Наредба за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, които следва да се присъдят на адвокатско
дружество „Г.“.
Така мотивиран, Съдът
5
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ***** да заплати на П. В. Д.,
ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во” ЗЗД сума в размер размер от
135, 04 лв., представляваща недължимо платена сума за възнаградителна лихва и
неустойка по недействителен договор за паричен заем № ****** от *****г., сключен
между страните, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от
депозирането на исковата молба в съда / ******г./ до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ****** да заплати на адв. Б., АК –
гр. П., в качеството му на ***** на ищеца П. В. Д., ЕГН **********, сума в размер на
720 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната
безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено
от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ****** да заплати на П. В. Д.,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 100 лв.,
представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: /П/
6