РЕШЕНИЕ
№ 2404
гр. Бургас, 31.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ПАНАЙОТ СТ. АТАНАСОВ
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. Х.ВА
като разгледа докладваното от ПАНАЙОТ СТ. АТАНАСОВ Гражданско дело
№ 20252120105472 по описа за 2025 година
Производството е образувано по повод исковата молба на М. М. Щ., от
гр. ...., против „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК ...., със седалище гр. ...., с
която моли да бъде прогласена недействителността (нищожността) на
сключения между страните Договор за потребителски кредит № ..............год.,
поради противоречието му със закона – на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.
1, т. 10 и чл. 19, ЗПК; в условие на евентуалност – при отхвърляне на първия
иск, претендира прогласяване нищожността на чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от
процесния договор, уреждаща задължението на потребителя за заплащане на
неустойка в размер на 1996,74 лева, при неизпълнение на задължението му за
предоставяне на обезпечение, установено в чл. 5 от същия договор, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-3, ЗЗД, а евентуално – на основание чл. 143,
ал. 2, т. 5, ЗЗП и чл. 24, ЗПК.
Исковата молба, в частта й за евентуалността на предявения втори иск,
е уточнена с писмена молба от 01.08.2025 год.
Ищецът е изложил следните фактически и правни твърдения: между
страните е сключен Договор за потребителски кредит № ................. год., по
силата на който ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер от 1600
лева, който кредитополучателят е получил и се е задължил да върне на 22
вноски, с посочен в договора падеж; ГПР е в размер от 66.85 %, а фиксираният
лихвен процент – в размер от 51 %; ищецът се е задължил, в срок до три дни,
1
считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитодателя
едно от конкретно описаните обезпечения – безусловна банкова гаранция,
поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно
на посочени условия; при непредставяне на договореното обезпечение е
определена неустойка от 1996,74 лева, платима разсрочено, съобразно
погасителния план; според договора, ГПР включва единствено договорената
между страните възнаградителна лихва, а неустойката не се включва при
изчисляване на ГПР; процесният договор е недействителен по см. на чл. 22
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10, ЗПК; неустойката е предвидена за обезпечаване
изпълнението на задължение, което има вторичен характер; неизпълнението
му не рефлектира пряко върху същинското задължение на заемателя за
погасяване в срок на предоставената в заем сума; недаването на обезпечение
не би довело до претърпяване на вреди от кредитора, който е длъжен сам да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да
му предостави кредит без обезпечение, като рискът от невръщането на
кредита следва да се калкулира в уговорената по договора лихва при спазване
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК; рискът е калкулиран под
формата на неустойка за непредоставяне на обезпечение; изпълнението на
въведените условията за банкова гаранция е практически невъзможно и това е
било известно на кредитодателя, който предварително е включил сумата на
неустойката в погасителния план; тази неустойка е в размер на главницата и
договорната лихва общо, тя няма присъщите обезпечителна, обезщетителна
или санкционна функции, а с нея заемодателят цели оскъпяване на кредита и
генериране на допълнително скрито възнаграждение по кредита и
незаконосъобразно не е включена като разход по кредита при изчисляване на
ГПР – той не съответства на действителния, който в действителност е по-
висок, като по този начин се заобикаля и нарушават нормите на чл. 19, ал. 4 и
чл. 11, ал. 1, т. 10, ЗПК; съгласно практиката на българските съдилища и
правилата на Директива 2008/48, установената недействителност
(нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на
договора за потребителски кредит се приравнява на неговата липса и поради
това води до недействителност на договора за потребителски кредит;
неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на
договора за потребителски кредит има същата последица, както и
непосочването им; преддоговорното задължение на кредитора да направи
оценка на кредитоспособността на кредитополучателя цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, тъй като при
съмнение в платежоспособността на длъжника, кредиторът би могъл първо да
се поиска обезпечение и да отпусне кредита едва след предоставянето, което
би съответствало на изискванията на Директивата; въвеждането на неустоечна
клауза при неосигуряване от длъжника на банкова гаранция и поръчители
противоречи на очертаните в Директивата цели; процесната неустойка
противоречи на добрите нрави, тъй като единствената цел, за която тя е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
2
санкционна функции; тази неустойка е установена с цел заобикаляне на
закона, тъй като вредите от неизпълнение на парично задължение се
компенсират с лихва за забава, съгласно чл. 33, ал. 1, ЗКИ; добавянето на
друга компенсация за същите вреди противоречи на тази императивна
разпоредба; в условие на евентуалност, ако съдът не приеме изложените
доводи, то следва да се приеме, че клаузата за неустойка е неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5, ЗЗП във вр. с чл. 24, ЗПК, тъй като размерът на
неустойката е необосновано висок, а неравноправните клаузи в договорите са
нищожни.
Ищецът ангажира доказателства; моли за присъждане на деловодните
разноски.
Правното основание на предявения установителен иск е чл. 124, ал. 1,
ГПК във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 22 и чл. 23, ЗПК и чл. 26, ал. 1, ЗЗД.
С определение рег. № 5751/15.10.2025 год. съдът е обявил на страните,
че ще се произнесе по валидността на договора за кредит, произтичаща от
спазване на нормативните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.
Ответникът е оспорил иска като неоснователен и е изложил следните
фактически и правни твърдения: нищожността на отделна договорна клауза не
влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се
прилага и без нея, а настоящият случай е такъв; неустоечната клауза не е част
от съществените параметри на договора за заем, тя е договорена между
страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя;
ако неустойката е нищожна, тя ще се счита изначално за неуредена между
страните; валидността на договора за кредит произтича от това, че основните
му параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от
закона форма, спазени са всички изисквания по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2, ЗПК; в договора и в издадения СЕФ ясно е посочено какъв е
размерът на ГПР и по какъв начин се формира той; при нормативно определен
лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 68.90% и ГПР в
процесния договор в размер на 66.85 % е видно, че той не надхвърля пет пъти
размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на
чл. 19, ал. 4 ЗПК; неустойка не следва да бъде включвана в ГПР;
кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора; неустойката е проявление на свободата на договаряне
между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай
че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора; изначално е невъзможно
3
уговорената неустойка да бъде включена в ГПР; неустойката обслужва
неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения
договор, тя е право на изправната страна и подлежи на договаряне, тя е
уговорена като фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно със
стойността й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението,
което обезпечава; разходите по кредита и неустойката не бива да се смесват
като понятия, те нямат обща, дори близка правна характеристика и функция;
към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне
основание за плащане на неустоечната сума; обстоятелството, че тя се дължи
само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, е
посочено изрично в плана за погасяване; ясно и точно са посочени размерите
на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и
главница към всеки един падеж; налицце са индивидуално уговорени
параметри на договора, за които потребителят е бил наясно предварително,
като е имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било
последици при сключването му или след това; направена е проверка на
кредитоспособността на потребителя – при отправяне на искането за
отпускане на кредит; ЗПК предвижда единствено
административно-наказателна отговорност за кредитодател, който не е
извършил такава проверка на кредитополучателите си; последица от липсата й
не може да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка; съгласно
чл. 11, т. 18, ЗПК, предоставянето на обезпечения при потребителското
кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до
неравновесие в правата и задълженията на страните; процесният договор е
сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на
договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него
кредитен продукт под формата на СЕФ и е имал пълното право да се съгласи
или не с отделни клаузи на договора; ищецът е разполагал с 14 дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора, по реда на чл. 29, ЗПК; друга
възможност за кредитополучателя е била удължаването на срока за
предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение; потребителят изобщо не
е имал намерение да предоставя обезпечение, а с изтеглянето на кредита е
целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие
заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор; ищецът е
4
договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12, ЗЗД;
неустойката е имала предварително определен начален и краен момент, също
така е била с фиксирани параметри за срока на договора; при сключване на
процесния договор кредитополучателят не е предоставил обезпечение, което
да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем;
според ВКС, кредиторът има право на неустойка само ако е налице формата
на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена; когато
договорената неустойка е компенсаторна, преценка на кредитора е да иска или
реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или
уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка; в
процесния договор неустойката е уговорена за неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение, а не за забавено изпълнение на потребителя;
клаузите на договора не са във вреда на потребителя, отговарят на
изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя; клаузите са уговорени
индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на
потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му
задължение към търговеца; ищецът е бил предварително наясно с
икономическите последици от сключения договор и няма нарушение на чл.
143 и 146, ЗЗП; през 2024 год. ищецът е сключил два договора, които
съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита; вместо да упражни някое от договорно и
законоустановените си права още при сключване на първия договор – да го
прекрати, да поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или
за замяната му с друг вид, кредитополучателят по своя инициатива е сключил
още един договор с уговорка за плащане на неустойка, при идентични
условия; при сключването на следващия договор потребителят е бил наясно с
условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка;
процесният договор следва да се тълкува в контекста на трайните отношения
между страните, създадени на база двата договора за кредит, които съдържат
една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при
идентични условия; преценката за неравноправност на клаузи, сключени с
потребител, винаги започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне
на конкретното условие; в настоящия казус има индивидуално договаряне на
процесните клаузи и информираност с условията и последиците от тях,
5
доколкото потребителят се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал
възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното.
Ответникът е представил писмени доказателства; моли за присъждане
на деловодните разноски.
Съдът, след запознаване със становищата на страните, при съвкупна
преценка на събрания по делото доказателствен материал, като съобрази
приложимите нормативни разпоредби, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
По делото не се спори, че на 06.06.2024 год. страните са сключили
договор за потребителски кредит за сумата от 1600 лева, със срок за
погасяването му до 10.04.2025 год.; договорна лихва от 51 % и ГПР от 66.85
%. В чл. 5 от договора е посочено, че в 3-дневен срок от сключването му
кредитополучателят следва да предостави на контрахента си обезпечение по
избор – един или двама поръчители, или банкова гаранция. При неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, в полза на кредитора е
предвидена неустойка от 1996,74 лева, която е добавена към погасителния
план.
Сключването на процесния договор за кредит, получаването на сумата
от 1600 лева от потребителя, както и извършените от него в полза на
кредитора погасителни плащания са факти, изрично признати от страните в
процеса.
При така изложената фактическа и правна обстановка съдът намира
предявения установителен иск за основателен. Съгласно изготвения от съда
доклад по чл. 146, ал. 1, ГПК, срещу който не е постъпило възражение от
страните, в тежест на ответника-кредитор е провеждане на главно и пълно
доказване на сключения между контрахентите валиден договор за
потребителски кредит, който отговаря на императивните изисквания за ЗПК и
ЗЗП. Съдът намира, че такова доказване по делото не е проведено – чл. 154, ал.
1, ГПК. Императивната норма на чл. 11, ал. 1, ЗПК урежда задължителното
съдържание на договора за потребителски кредит, като липсата на някои от
изискуемите реквизити влече със себе си недействителност на съглашението –
съгл. чл. 22, ЗПК. Според императива на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно,
ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа информация за
лихвения процент на ден. Ясното посочване на тези данни са необходими, за
да е налице реална възможност за потребителя да извърши собствена
преценка за евентуално упражняване правото си на отказ от договора. Този
отказ зависи от заплащането на договорната лихва за периода на ползването
на кредита, съгласно чл. 29, ал. 4, изр. първо, ЗПК. В представения по делото
договор за кредит и в погасителния план към него такава информация за
лихвения процент не се съдържа – нито за точния, конкретен размер към
момента на сключването на договора, нито за периода на действието му.
Липсата на данни по чл. 11, ал. 1, т. 10, предл. последно, ЗПК мотивира съда
6
да приеме, че договорът от 06.06.2024 год. не отговаря на императивно
изискване на закона, поради което съглашението е недействително – чл. 22,
ЗПК. В тази хипотеза длъжникът следва да върне само чистата стойност на
кредита, без лихви и други разходи по него – чл. 23, ЗПК.
При постановяване на решението си настоящият съдебен състав се
съобразява с актуалната практика на ВКС по чл. 290, ГПК, обективирана в
Решение № 59/20.05.2024 год. по търг. д. № 2695/2022 год. на II ТО на ВКС,
докладчик съдия К..Н...
Настоящият съдебен състав се съобразява и с решение на Съда на
Европейския съюз от 21.03.2024 год. по дело С-714/22, което е задължително,
на основание чл. 633, ГПК, за всички съдилища в РБ. В него се приема, че
когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 год. разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Член 3, буква ж) от Директивата предвижда, че „общи разходи по
кредита за потребителя“ са всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати
във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните, разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1, ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, в т. ч. всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Съдът счита,
че уговорената неустойка по чл. 6, ал. 1. от договора – в размер от 1996,74
лева, представлява скрито възнаграждение за кредитора, тъй като е обща част
от разходите по кредита.
Начинът на формиране на ГПР в договора е неясен и неконкретен, а
това е лишило потребителя, като икономически по-слаба страна, от
възможността да прецени последиците за себе си от сключването на договора;
посочването в договора на ГПР в по-нисък размер от действително
7
приложения от кредитора по същината си представлява невярна информация
за общите разходи по кредита, т. е. това е нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Директива 2005/29/ЕО. Без посочване
на точния ГПР и на общата сума по договора, която длъжникът следва да
плати, се прегражда изцяло възможността за потребителя да се запознае и
извърши преценка за икономически последици от сключване на договор с
предложените му параметри. В този смисъл е и Решение № 243/31.03.2025
год. по възз. гр. д. № 1903/2024 год. на БсОС.
Съдът счита, че клаузата по чл. 11 във вр. с чл. 5, ал. 1 от договора, за
определяне на дължима неустойка за непредоставяне на обезпечение, е
нищожна; тя противоречи на чл. 92, ал. 1, ЗЗД, тъй като излиза извън рамките
на нейния обезпечителен, обезщетителен или санкционен характер, придаден
от законодателя с посочената нормативна разпоредба. Въвеждането на
кумулативните изисквания, на които следва да отговаря определеното
обезпечение, както и на изключително краткия срок за предоставянето му от
длъжника – 3-дневен от сключване на договора за кредит, мотивират съда да
приеме, че договорните условия са практически неизпълними от контрахента,
а това безусловно възлага върху същата страна заплащане на договорената
неустойка (вж. Решение № 1291/25.07.2018 год. по възз. гр. д. № 872/2018 год.
на БсОС). Нищожността на неустойката произтича и от размера й, който
надвишава с над 300 лева главницата по договора, т. е. той не е съобразен с
очакваните от неизпълнението вреди, а това създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на насрещната страна (вж. Решение №
969/11.11.2019 год. по възз. гр. д. № 1032/2019 год. на БсОС).
Нормите на чл. 22 и чл. 23, ЗПК сочат, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен, а потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Съдът приема, че договорената неустойка е била известна
на кредитора и е инкорпорирана в погасителния план, но не е била отчетена
при определянето на ГПР. Тази неустойка е безусловно дължим паричен
разход за длъжника във връзка с договора за кредит, т. е. тя представлява общ
разход по кредита и компонент на ГПР. Невключването й в ГПР води до
неправилно определяне на размера му, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10,
8
ЗПК, водещо до нищожност на договора.
Изложеното мотивира съда да приеме, че установителният иск за
прогласяване нищожността на договора за кредит е основателен, поради което
следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на предявения първи иск, съдът не дължи
разглеждане по същество и произнасяне по предявения в условие на
евентуалност втори иск.
Основателността на предявения иск налага в полза на М. Щ. да бъдат
присъдени направените деловодни разноски за платените държавна такса и
адвокатско възнаграждение (чл. 78, ал. 1 във вр. с чл. 81, ГПК). Съдът намира
за основателно възражението на ответника по чл. 78, ал. 5, ГПК, тъй като
размерът на уговореното адвокатско възнаграждение от 550 лева е
прекомерен, с оглед ниската действителна фактическа и правна сложност на
делото. При съобразяване с Решение на Съда от 21.03.2024 год. по дело С-
117/22 на СЕС, в настоящото производство дължимата сума на
възнаграждението следва да бъде намалена до 350 лева, т. е. в полза на ищеца
бъдат присъдени разноски в общ размер от 513 лева.
Мотивиран от изложеното, на основание чл. 235,
ГПК,
Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА недействителността на Договор за потребителски
кредит № год., сключен между „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК
, със седалище и адрес на управление гр. , и М. М. Щ., ЕГН
**********, с адрес гр. „ ..................., на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.
1, т. 10, и чл. 19, ЗПК.
ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК ............, със седалище и
адрес на управление гр. .. .............. на основание чл. 78, ал. 1, ГПК, да заплати
на М. М. Щ., ЕГН **********, с адрес гр. ...........деловодни разноски в размер
от 513 лева.
Решението може да бъде обжалвано от страните по въззивен ред пред
Окръжен съд – Бургас в 2-седмичен срок от връчване на препис от съдебния
акт.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
9
10