Решение по дело №8525/2021 на Районен съд - Пловдив

Номер на акта: 684
Дата: 2 март 2022 г.
Съдия: Анна Димитрова Дъбова
Дело: 20215330108525
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 25 май 2021 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 684
гр. Пловдив, 02.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20215330108525 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявени от О. П. П. против Г. Д. С.
кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
установяване на паричните притезания, за които е издадена Заповед №
262470/14.12.2020 г. по ч.гр.д. № 15680/2020 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, IV брачен състав, както следва: сумата от 5 500 лв., представляваща
незаплатена сума, предоставена по договор за паричен заем от 20.06.2019 г. и
сумата от 5 368 лв., представляваща неустойка, начислена на основание чл. 2
от Договора в размер от 0, 2 % върху заемната сума, начислена за периода от
21.07.2019 г. до 25.11.2020 г., ведно със законна лихва върху главницата от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение –
26.11.2020 г., до окончателното й изплащане.
С определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание,
с което е изготвен проект на доклад по делото, съдът неправилно е приел, че е
сезиран с осъдителни искове за посочените суми. Следва така констатирания
пропуск да се отстрани със съдебното решение, за което не е налице пречка,
доколкото производството се развива по реда на чл. 422 ГПК, в което
исковете са установителни, но в случая доказателствената тежест и правната
квалификация на спорното право е правилно определена и остава
непроменена.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за
заем от 20.06.2019 г., по силата на който на ответника е предоставена в заем
1
сумата от 5 500 лв., срещу насрещното му задължение да върне последната в
срок до 20.07.2019 г. Твърди, че в договора е установена договорна неустойка
в размер от 0,2 % върху сумата, като в случая била начислена неустойка в
размер от 5 368 лв. за периода от 21.07.2019 г. до 25.11.2020 г. Сочи, че
въпреки отправените покани задължението за връщане на заемната сума
останало непогасено. По така изложените съображения моли за уважаване на
предявените искове.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът Г. Д.
СП., е депозирал отговор на исковата молба чрез назначения му от съда
особен представител – адв. А.Ц., в който се излагат съображения за нейната
неоснователност. Твърди, че ако ищецът не докаже, че заемната сума е
усвоена чрез представяне на документ, заемателят не дължи връщане на
процесната сума. Моли, при липса на документ, от който да се доказва, че
заемната сума е усвоена, съдът да отхвърли предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240,
ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
По своята правна природа договорът за паричен заем представлява
неформален, реален, едностранен, възмезден и комутативен договор, чиито
правни последици настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет
на тази сделка – уговорената парична сума, като за заемодателят възниква
притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер.
Възникването на претендираното от ищеца субективно притезателно
право се обуславя от положителното установяване при условията на пълното
и главно доказване на основание чл. 154, ал. 1 ГПК от негова страна на
следните материалноправни предпоставки (юридически факти): 1. наличие на
действително правоотношение по договор за заем; 2. получаване на
претендираната сума от страна на ответника - заемател на основание договора
за заем; 3. настъпване на падежа за изпълнение на задължението за връщане
на заетата сума – изтичане на уговорения срок.
Договорът за заем е неформален договор, за действителността на който
не се изисква нарочна писмена форма. За да бъде доказано, обаче,
сключването на действителен договор за паричен заем за суми над 5 000 лв. е
2
необходима винаги писмена форма, предвид разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т.
3 от ГПК. Доколкото договорът за заем е реален договор следва да бъде
доказано реалното предаване на сумата, чрез надлежни писмени
доказателства.
По делото е представен Договор за заем от 20.06.2019 г., сключен между
О. П. П. и Г. Д. С., по силата на който заемодателя О. П. П. е поел задължение
да предаде в полза на заемополучателя Г. Д. С. сумата от 5 500 лв. – в заем,
срещу насрещното задължение на заемополучателя да върне предоставената
му сума – в същата валута и размер, в срок от 1 месец, считано от датата на
подписване на договора. В чл. 1 от Договора е посочено, че сумата е
предадена в деня на подписване на договора, като с подписването му
заемополучателя удостоверява, че е получил сумата.
В разпоредбата на чл. 2 от Договора е установено, че в случай, че
заемополучателят не върне заемната сума в срок, последният дължи
неустойка в размер на 0, 2 % на ден от деня, следващ деня, в който заемът е
следвало да се погаси върху сумата, която не е върнал, но не повече от
двукратния размер на предоставената сума.
От допуснатата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че за периода от 21.07.2019 г. до 25.11.2020 г., или
за общо 494 дни забава, размерът на установената в договора неустойка от 0,
2 % на ден, е за сумата от 5 434 лв.
В производството по делото са изслушани показанията на свидетеля И.
Ц. Ц., който свидетелства, че познава страните по делото и знае, че ищецът е
дал пари на ответника, което се е случило преди повече от три години. Излага
пред съда, че през м. юни 2019 г. бил с ищеца и ответника на обяд в ****,
като станал свидетел как ищецът предоставя на ответника сумата от 5 500 лв.
– в брой, на банкноти от по 50 лв., като се уговорили, че тази сума следва да
се върне за срок от 1 месец. Пред свидетеля страните подписали и договор.
Задължението за връщане на получена сума пари на основание договор
за заем възниква при наличие на валидно възникнало заемно
правоотношение. Тъй като договорът за заем е неформален, последният може
да бъде сключен и в устна форма, но с оглед реалния му характер, се счита за
сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи
заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор
3
или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на
волеизявленията. В този смисъл е и константната практика на Върховния
касационен съд, постановена на основание чл. 290 ГПК с Решение №
142/27.04.2015 г. по гр.д. № 5917/2014 г. на IV г.о. на ВКС.
Основанието, на което се сключва един договор, подлежи на доказване
от страната, която се позовава на него, поради което ищецът следва да
установи, че предаването на процесната сума пари е сторено на основание
договор за заем, по силата на който за насрещната страна е възникнало
задължение за връщане на дадената сума в същата валута и размер.
Съдът намира, че от така представения договор за заем се установява,
че страните са постигнали съгласие за предаване на процесната сума на
основание договор за заем – срещу насрещното задължение на
заемополучателя да върне процесната сума в същата валута и размер в
установения в договора срок. В този смисъл са изричните уговорки на
страните, обективирани в постигнатото писмено съглашение.
По делото се установява, че в деня на сключване на договора за заем
ищецът – заемодател е предал и ответникът – заемополучател е получил
сумата от 5 500 лв., в който смисъл е обективираното в разпоредбата на чл. 1
от Договора удостоверително изявление на длъжника. В тази част договорът
за заем представлява частен диспозитивен документ, като истинността на
изявлението на длъжника, с оспорване автентичността на подписа, не е
оспорена от ответника в преклузивните за това срокове. Следователно така
издадения документ обективира неизгодни за страната факти – признание за
получаване на процесната сума, и се ползва с формална доказателствена
стойност относно обстоятелството, че изявлението изхожда от лицето, сочено
като негов автор – арг. чл. 180 ГПК.
Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл.
240, ал. 1 ЗЗД изявлението на заемателя, с което е удостоверил получаване на
определена сума, служи като доказателство за сключването на договора за
заем и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на
заемателя определена парична сума.
Съгласно практиката на Върховния касационен съд, постановена с
Решение № 142 от 07.10.2016 г. по т. д. № 1601/2015 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС,
обективираното в договора изявление, че при подписването му заемателят е
4
получил посочената в последния сума като заем, може да се приеме като
достатъчно доказателство, че ищецът е провел пълно и главно доказване на
факта на реалното предаване на процесната сума по договор за заем.
Същинското съдържание на един договор за заем следва да се търси във
волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната
сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписано
от двете страни, има свидетелстващ характер, което съдът съобразява при
оспорване на засвидетелствания от длъжника факт. В посочения смисъл са
Решение № 277/02.12.2019 г. по гр. д. № 237/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС и
Решение № 123/02.5.2012 г. по гр. д. № 959/2011 г., ГК, III г.о. на ВКС.
Следователно в производството по делото следва да се приеме за
безспорно установено, че ответникът е получил от ищеца сумата от 5 500 лв.
на основание договор за заем, в който смисъл е изявлението, обективирано в
подписания от ответника договор, имащ характер на разписка за получаване
на сумата.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че заемната сума е в
размер на 5 500 лв., поради което по отношение на последната намира
приложение разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Закона за ограничаване на
плащанията в брой. Това обстоятелство обаче не оборва правния извод, до
който съдът в настоящия съдебен състав достигна, тъй като нарушаване на
посоченото ограничение не се отразява на редовността и доказването на
извършеното плащане, а има за последица само реализиране на
административно-наказателна отговорност на нарушителя. В този смисъл е
константната практика на Върховния касационен съд – така Определение №
731 от 05.11.2019 г. по гр. д. № 1657/2019 г., Г. К., ІІІ г.о. на ВКС и
Определение № 120 от 6.03.2017 г. по ч. т. д. № 1709/2016 г. на II т.о. на
ВКС.
По така изложените съображения следва да се приеме, че заемната сума
по реалния договор за заем е предадена на ответника, в който смисъл съдът не
възприема възраженията на ответника, че за доказване на това обстоятелство
е необходимо представяне на писмен документ, различен от договора за заем.
Обстоятелството, че заемната сума от 5 500 лв. е заплатена от страна на
заемодателя О.П. в полза на заемополучателя Г.С. се установява и от
показанията на свидетеля И. Ц. Ц., възприел непосредствено предаване на
5
сумата от страна на ищеца в полза на ответника. В този смисъл гласните
доказателствени средства са допустими, тъй като между страните е сключен
писмен договор за заем.
В договора е установен падеж на задължението на заемополучателя за
връщане на сумата, в срок от един месец, считано от подписване на договора
– или в срок до 20.06.2019 г., поради което съдът е сезиран с искане за
установяване съществуването на подлежащо на изпълнение задължение,
чиято изискуемост е настъпила към датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение.
Обстоятелството, че възникналите от процесния договор за заем
парично задължение е изпълнено, подлежи на пълно и главно доказване от
ответника по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК. Този правен извод се извежда
от правната норма, регламентирана в чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при
изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка, за да се
снабди с писмено доказателство, установяващо точното и добросъвестно
изпълнение на своето правно задължение.
В производството по делото ответникът не установи този
правнорелевантен факт, поради което предявеният иск следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД съдът намира следното:
В заявлението за издаване на заповедта за изпълнение сумата се
претендира като обезщетение за забава съгласно разпоредбата на чл. 2 от
Договора, но последната има характер на клауза, установяваща неустоечно
задължение, поради което ирелевантно за производството е обстоятелството,
че сумата се претендира като договорно обезщетение за забава, с оглед
обстоятелството, че правната квалификация се определя служебно от съда.
Страните могат отнапред да уговорят размера на обезщетението за
причинени вреди от неизпълнение на договорно задължение, без да е нужно
те да се доказват. Пораждането на това акцесорно, добавъчно, несамостойно
задължение представлява неустойка, която съгласно правилото, уредено в чл.
92, ал. 1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, т. е. освен обезщетителната си
функция, тя представлява и обезпечителен способ за точно и добросъвестно
изпълнение на договорните задължения.
6
В разпоредбата на чл. 2 от Договора за заем е установено, че в случай,
че заемополучателят не върне заемната сума в срок, последният дължи
неустойка в размер на 0, 2 % на ден от деня, следващ деня, в който заемът е
следвало да се погаси върху сумата, която не е върнал, но не повече от
двукратния размер на предоставената сума.
В случая в производството по делото бе безспорно установено, че с
настъпване на падежа на задължението ответникът не е изпълнил
задължението си за връщане на паричната сума, поради което е изпаднал в
забава на 21.06.2019 г., като задължението не е погасено до датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение –
25.11.2020 г.
Така посочената клауза, установява задължение за заплащане на
мораторна неустойка, която се начислява за всеки ден забава на длъжника за
изпълнение на задължението му да върне предоставената му заемна сума и е
установена с оглед компенсиране (обезщетяване) на вредите на заемодателя
от невъзможността му да получи предоставената парична сума в същата
валута и размер. С начисляване на така определената неустойка е установена
и санкционна функция, доколкото размерът й се определя в размер от 0, 2 %
за всеки ден забава, като е установен максимален размер на неустойката, а
именно – двукратния размер на заемната сума. Следователно и в случая
неустойката е установена с оглед присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции, като за да достигне до този извод съдът съобрази
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
В случая ответникът е в забава за изпълнение на главното си
задължение да върне предоставената му в заем в сума за периода от
21.06.2019 г. до 25.11.2020 г., като размерът на неустойката е определен от
изслушаната в производството по делото съдебно-счетоводна експертиза за
посочения период от 494 дни забава в размер на сумата от 5 434 лв., поради
което и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, предявеният
иск следва да бъде уважен в пълния му претендиран размер от 5 368 лв.
При този изход на правния спор, с оглед уважената част от предявените
искове, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените, както в
настоящото съдебно производство разноски, така и тези в заповедното
7
производство по ч.гр.д. № 15680/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив,
IV брачен състав – арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението по
установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за
заповедното производство – относно размера им, както и разпределя
отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и
уважената част от иска. В заповедното производство ищецът е доказал
сторени разноски в размер от общо 1 093, 36 лв. от които сумата от 217, 36 лв.
за заплатена държавна такса и сумата от 876 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение. В исковото производство ищецът е доказал заплащането на
държавна такса в размер от 217, 36 лв., 1 000 лв. – депозит за назначаване на
особен представител на ответника и сумата от 100 лв. – депозит за вещо лице.
В исковото производство не са представени доказателства за заплащане на
адвокатско възнаграждение, поради което не следва да се присъжда
претендираното адвокатско възнаграждение от 876 лв. с ДДС – арг. т. 1 от
Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС. С оглед изложеното се следват разноски в общ размер от 1 317, 36 лв.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД по отношение на Г. Д.
С., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „З“ № , че О. П. П., ЕГН **********, с
адрес гр. П., бул. „С.“ №, е носител на паричните притезания, за които е
издадена Заповед № 262470/14.12.2020 г. по ч.гр.д. № 15680/2020 г. по описа
на Районен съд – Пловдив, IV брачен състав, както следва: сумата от 5 500
лв., представляваща незаплатена сума, предоставена по договор за паричен
заем от 20.06.2019 г. и сумата от 5 368 лв., представляваща неустойка,
начислена на основание чл. 2 от Договора в размер от 0, 2 % върху заемната
сума, начислена за периода от 21.07.2019 г. до 25.11.2020 г., ведно със
законна лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение – 26.11.2020 г., до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА Г. Д. С., ЕГН **********, да заплати на О. П. П., ЕГН
8
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 093, 36 лв. – разноски
в заповедното производство по ч.гр.д. № 15680/2020 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, IV брачен състав, и сумата от 1 317, 36 лв. – разноски в
исковото производство по гр.д. № 8525/2021 г. на Районен съд - Пловдив, IX
граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ___/_п/___________________

9