№ 132
гр. П., 13.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П. в публично заседание на тринадесети януари през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МАРИЕТА СТ. ДИНЕВА-
ПАЛАЗОВА
при участието на секретаря Биляна П. Миткова
като разгледа докладваното от МАРИЕТА СТ. ДИНЕВА-ПАЛАЗОВА
Гражданско дело № 20211720102299 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е oбразувано по искова молба, уточнена в откритото съдебно
заседание по делото, проведено на 21.10.2021 г. от АС. КР. Р., подадена срещу „И. А.
М.“ АД, с която се иска да се осъди ответното дружество да заплати на ищцата сумата
от 25 лева, предявена като частичен иск от общо дължимата сума от 369,68 лева,
недължимо платена при начална липса на основание по договор за предоставяне на
поръчителство № *******/07.10.2020 г., сключен с „Ф. Б.“ ЕООД, и сумата от 25 лева,
предявена като частичен иск от общо дължимата сума от 62,32 лева, недължимо
платена при начална липса на основание възнаградителна лихва по договор за паричен
заем № *******/07.10.2020 г., сключен с „И. А. М.“ АД, ведно със законната лихва
върху претендираните суми, считано от датата на предявяване на исковата моба до
окончателното им изплащане.
Ищцата твърди, че на 07.10.2020 г. страните сключили договор за паричен заем
№ *******, по силата на който ответникът предоставил на ищцата сумата 400 лв. със
задължение за връщане в срок от 8 месеца на 8 погасителни вноски, всяка от които по
57.79 лева, при фиксиран лихвен процент 40 % и ГПР 49,05 %, като общата сума,
подлежаща на връщане, е 462,32 лв. Сочи се, че в изпълнение на договора ищцата е
сключила договор за предоставяне на поръчителство № *******/07.10.2020 г. с
посочено от заемодателя лице – „Ф. Б.“ ООД, по силата на който се задължила да
заплати възнаграждение на поръчителя в общ размер 369,68 лв., платимо на падежните
дати на погасителните вноски, всяка от които в размер на 46,21 лв. Твърди, че
договорът за потребителски кредит е нищожен, на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл.
22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно
ГПР и общата сума, дължима от потребителя при посочване на взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР, по определения в Приложение № 1
от ЗПК начин. Сочи, че ГПР в договора е грешно посочен, като правилният е в размер
162 %, който противоречи на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че клаузата,
1
по силата на която е уговорено, че договорът се обезпечава с поръчителство, е
неравноправна и в противоречие със закона възнаграждението на поръчителя не е
включено като част от ГПР, като при това плащането е извършено на ответника, а не
на поръчителя. Твърди, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Навежда доводи, че договорът е нищожен и поради
липсата на погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски, съобразно изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 11, вр. чл. 22 от ЗПК, както и поради непосочване на информация относно правото
на отказ на потребителя от договора съгласно чл. 29, ал. 4 и ал. 6 от ЗПК. В случай, че
договорите бъдат приети за валидни, сочи, че същите са унищожаеми на основание чл.
29, ал. 1 ЗЗД поради измама или на основание чл. 28, ал. 1 поради грешка, както и на
основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД като сключени поради крайна нужда при явно неизгодни
условия. Ищцата твърди, че е превела на ответното дружество сума в общ размер 832
лв., поради което същото е получило без основание разликата от 432 лева между
платеното - 832 лв., и предоставената главница по договор - 400 лв. По изложените
съображения, моли за уважаване на предявените искове, ведно със законната лихва за
забава от датата на подаване на исковата молба в съда и за присъждане на разноските
за производството.
В срока за отговор ответникът е оспорил исковете като неоснователни по
съображения, че сключеният между страните договор за паричен заем не противоречи
на императивните разпоредби на закона и добрите нрави, не е сключен при измама или
грешка, нито при крайна необходимост и явно неизгодни условия. Възразява и
договорът да съдържа неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП. По
изложените съображения моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на
сторените разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищцовата страна, в случай, че надхвърля предвидения в Наредба №
1/09.07.2004 г. минимум.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа страна следното:
От приложения по делото договор за паричен заем № *******/07.10.2020 г.,
сключен между „И. А. М.“ АД като заемодател и АС. КР. Р.- заемополучател, се
установява, че съгласно постигнатите между страните уговорки в договора, ответникът
е предоставил на ищцата сумата в размер на 400 лева, за срок от 8 седмици, при
фиксиран лихвен процент 40 % и ГПР 49,05 %, като общата сума, подлежаща на
връщане, е 462,32 лв.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за паричен заем заемателят се задължава в срок
до три дни, считано от датата на сключване на договора, да представи на заемателя
едно от следните обезпечения: 1/ две физически лица – поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за
размер на трудово възнаграждение, като осигурителният му доход да е над 1000 лева;
да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „И. А. М.“ АД; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да
е със статус не по-лош от „Редовен“; поръчителят подписва договор за поръчителство;
2/ банкова гаранция с бенефициер заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7 със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договор; 3/
одобрено от заемателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
Съгласно чл. 7, ал. 2 от договора за заем при предсрочно погасяване на
задълженията по договора, ищцата има право на намаляване на разходите по кредита,
2
като това намаляване се отнася до лихвата и разходите за оставащата част от срока на
договора. При предсрочно погасяване заемателят подава молба до заемодателя.
От приложения Договор за предоставяне на поръчителство №
*******/07.10.2020 г. се установява, че „Ф. Б.“ ЕООД се е съгласил да поръчителства
по договора за паричен заем, сключен между ищцата и ответника, срещу
възнаграждение в размер на 369,68 лв., платимо на вноски от по 46,21 лв., дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем чрез „И. А.
М.“ АД. Видно от погасителния план, че в същия е включено и дължимото
възнаграждение за поръчителство. По делото е представено приложение към Договор
за предоставяне на поръчителство, съдържащо информация относно правата на
субектите на лични данни.
От приложения погасителен план се установява, че съгласно постигнатото
съгласие кредитът е следвало да бъде погасен на 8 погасителни вноски, всяка от които
по 57.79 лева, а общият размер на вноската, включваща освен дължимата по кредита
сума, още и възнаграждението за поръчителство, е 104 лева. Първата погасителна
вноска е с падеж на 06.11.2020 г., а последната- на 04.06.2021 г.
Съгласно писмо с вх.рег. № 8835/21.10.2021 г. от „Изипей“ АД в системата на
дружеството не са открити плащания от лицето АС. КР. Р. към „И. А. М.“ АД за
посочения период от 07.10.2020 г. до момента на изпращане на писмото- 20.10.2021 г.
От заключението на приетата и неоспорена съдебноикономическа експертиза, се
установява, че съгласно представена от ответника справка за извършени плащания от
А.Р. от ищцата в полза на ответника е платена сума в размер на 449,29 лева на
23.10.2020 г.. По отношение на ГПР, вещото лице посочва, че действителният му
размер е 23,37 %. В случай, че в ГПР по договора за кредит се включи и
възнаграждение за поръчителство, то би било 162 %.
Съдът кредитира заключението на вещото лице, като обективно и компетентно
дадено.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, настоящият
съдебен състав прави следните правни изводи:
Предявените искове са с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
материалноправните предпоставки за уважаване на който са следните: 1) ищецът да е
платил на ответника сумата, чието връщане претендира, и 2) същата да е реално
платена при начална липса на основание. Съгласно задължителните разрешения на т. 1
от ППВС 1/1979 първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при
самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно
лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато
е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато
предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също
предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение. По този иск в
тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на процесната сума, а в тежест на
ответника – че е налице основание за получаването.
В тази връзка ответникът твърди, че правното основание на което е получил
процесната сума е сключеният с ищцата договор за кредит, чиято действителност
ищцата оспорва.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
3
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Предвид правата и
задълженията на страните по сключения договор, следва, че вземанията произтичат от
договор за потребителски кредит, поради което съдът е длъжен служебно да извърши
проверка за съответствие на неговите клаузи с императивните разпоредби на Закона за
потребителския кредит и Закона за защита на потребителите.
От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата и
задълженията, съдът прави извода, че е налице сключен от разстояние договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит.
Договорът е сключен в изискуемата се съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена
форма, а съдържанието на неговите клаузи са изцяло съобразени със специалната
уредба на този вид договори, които са уредени в чл. 11 ЗПК.
В договора се съдържа информация за данните (име, адрес и ЕГН) на
кредитополучателя, срока на договора (8 месеца, при първа месечна вноска на
06.11.2020 г. и последната на 04.06.2021 г.), размер на кредита от 400 лева; фиксиран
годишен лихвен процент (40 %), ГПР в размер на 49,05 % и общата сума, дължима от
потребителя в размер на 462,32 лева, без възнаграждението по договора за
поръчителство, поради което същият отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 5, 6,
7, 8, 9 и 10 ЗПК.
В договора се съдържа погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, което води до
извод за спазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Посочено е и каква част
от всяка погасителна вноска покрива задълженията за главница, договорна лихва и
неустойка. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като
изискване към съдържанието на договора посочване на компонетните на годишния
процент на разходите. Те са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК,
респ. Приложение № 1 към ЗПК. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният
процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1
към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. Няма нарушение на императивната норма на закона, тъй като същата не
изисква в договора да бъде посочен математическият алгоритъм, по който се изчислява
ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България
има нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР (т.1 и
т.2 от Приложение № 1 към ЗПК), които единствено могат да се прилагат за
изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула
за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните
две формули.
От друга страна чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК не предвижда в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи,
включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при
изчисляване на ГПР. Терминът „допускания“ се използва в смисъл на предвиждания за
бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания
са изчерпателно изброени както в чл.19 от Директива 2008/48 на Европейския
Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в
издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от Приложение № 1 към
4
чл.19, ал.2 от ЗПК. Допусканията се делят на две групи: първата група са базови
допускания (чл.19, т.3 и т.4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" Приложение №
1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл.19, т.5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви -
в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК). Първата група допускания биха имали значение за
всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят
определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит
с неопределен срок, чиято легална дефиниця е дадена в буква "ж" на приложение № 1
към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се
изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да
се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една - единствена ставка
с точност поне един знак след десетичната запетая (т.2, б. "г" от Приложение № 1 към
ЗПК), което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г. В настоящия случай е
приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение №
1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен,
и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с
условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае уговорени
променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и
подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са
приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити,
какъвто настоящият не е.
В горния смисъл, и доколкото в случая приложимо е единствено първото базово
допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно
посочено в закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит,
неговото непосочване само по себе си не е от естество да обоснове недействителност
на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае
предварително с размера на сумата, която ще върне под формата на ГПР, което
изискване в случая е изпълнено. С оглед на това съдът намира, че не е налице
твърдяната недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Относно довода, че ГПР е неправилно изчислен, тъй като не е включено
възнаграждението за поръчителство, в който случай би било нарушено импертивното
правило на закона, следва да се има предвид, че договорът за потребителски кредит не
предвижда заплащането на такова възнаграждение в полза на кредитора, поради което
същото не подлежи на включване в ГПР по договора. С оглед изложеното съдът
приема, че не е нарушена предвидената забрана.
Съдът намира за неоснователно и възражението за нищожност на клаузата за
заплащане на договорна лихва. Размерът на същата е 40 %- фиксиран годишен лихвен
процент, който надвишава повече от три пъти размера на законната лихва за забава.
Разбирането, застъпено в съдебната практика за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е било
релевантно преди приемането на чл. 19, ал. 4 и, ал. 5 от Закона за потребителския
кредит (в сила от 23.07.2014 г.), докогато в закона не е била определена горна граница
на договорната лихва при потребителските кредити. При действието на чл. 19, ал. 4 и,
ал. 5 от ЗПК се регламентира по императивен начин предела на оскъпяване на кредита
- годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. С ПМС № 100 от 2012
г. се посочва, че законната лихва представлява сбор от основния лихвен процент на
БНБ плюс 10 %, т. е. максималният размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК възлиза на малко над
50 %. С поставянето на максимална горна допустима граница на годишния процент на
разходите, законодателят е защитил правата на длъжника (кредитополучател) от
5
едностранен произвол на по-силната страна, каквато е кредитодателят. В този смисъл
са и мотивите на законодателя за тази промяна, които са обективирани в Стенограма от
обсъжданията на проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за
потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС), където се обосновават
нужда от предоставяне на по-високи лихвени лимити за финансови небанкови
институции, чиято кредитна дейност е застрашена с висока степен на несъбираемост и
приходите от лихви следва да покриват загуби от рисково кредитиране на
неплатежоспособни длъжници, формиращо 50 % от оборотната дейност (в този
смисъл- Решение № 176 от 29.06.2020 г. по в. гр. д. № 234/2020 г. на Окръжен съд –
Пазарджик, Решение № 119 от 29.04.2020 г. по в. гр. д. № 570/2019 г. на Окръжен съд –
В., Решение № 22 от 24.02.2020 г. по т. д. № 11/2020 г. на Окръжен съд – Русе, Решение
№ 260048 от 26.10.2020 г. по в. гр. д. № 218/2020 г. на Окръжен съд – Шумен, Решение
№ 183 от 25.02.2020 г. по т. д. № 1920/2019 г. на Окръжен съд – Варна, Решение от
22.03.2021 г. по в. гр. д. № 11513/2019 г. на С. Г. С., Решение № 260123 от 10.06.2021 г.
по в. гр. д. № 114/2021 г. на Окръжен съд - Кюстендил и други) До предвидения размер
в чл. 19, ал. 4 ЗПК страните могат свободно да се договорят и потребителят може да
извърши преценка дали конкретните условия са изгодни за него, като с уговорения в
процесния договор ГПР в размер на 49,05 % са спазени тези изисквания, съответно
клаузата за заплащане на договорна лихва с 40 % фиксиран годишен лихвен процент се
явява действителна.
Видно от съдържанието на чл. 7, ал. 3 от договора, че е уредено правото на
заемателя да се откаже от договора в 14-дневен срок от сключването му без да дължи
обезщетение или неустойка и без да посочва причина, чрез уведомление до
заемодателя, направено на хартиен или друг траен носител. С оглед изложеното, съдът
намира, че не е налице нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 20
ЗПП, а направеното в тази връзка възражение е неоснователно.
Относно твърдението, че договорът за потребителски кредит е унищожаем като
сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия, съдът намира следното: Правото
да се иска унищожаване на договора се упражнява с конститутивен иск, а като
възражение може да бъде заявено само от ответника, когато насрещната страна търси
по съдебен ред реализация на субективното си право, произтичащо от нея. В случая
ищецът, не е предявил иск за унищожаване на договора, поради което е недопустимо
разглеждане на сочените пороци, заявени под формата на възражение.
По изложените по-горе съображения съдът намира, че договорът за заем е
валиден и ищецът дължи връщане на заетата сума 400 лв., заедно с уговорената
възнаградителна лихва.
Съгласно чл. 7, ал. 2 от договора за заем, който съответства на чл. 32, ал. 1 ЗПК
при предсрочно погасяване на задълженията по договора, ищцата има право на
намаляване на разходите по кредита, като това намаляване се отнася до лихвата и
разходите за оставащата част от срока на договора. В случая е налице предсрочно
погасяване на част от задълженията по договора, тъй като ищцата на 23.10.2020 г. е
заплатила сумата от 449,29 лева. Липсват обаче данни по делото ищцата като заемател
да е подала молба до заемодателя във връзка с намаляване на разходите по кредита,
при което ответникът би имал право да изчисли дължимото му обезщетение съгласно
чл. 32, ал. 4 ЗПК за евентуалните разходи, пряко свързани с предсрочното погасяване
на кредита, когато то се извършва през период, в който лихвеният процент е фиксиран.
Поради това съдът намира, че по договора за паричен заем ищцата дължи цялата
възнаградителна лихва от 62,32 лева, а не само тази, дължима към датата на
предсрочното изплащане на задълженията на ищцата, т.е. общо дължимата сума по
договора е 462,32 лв. предвид настъпилата изискуемост на всички падежни вноски.
6
Ищцата е заплатила само част от дължимата сума в размер на 449,29 лева, поради
което ответникът не дължи връщането на същата, тъй като е получена на валидно
правно основание- договор за паричен заем.
Доколкото с платените суми са погасени задължения на ищцата само по
договора за заем, съдът намира за неоснователен и искът за връщане на сумата, за
която се претендира, че е заплатена като възнаграждение по договор за поръчителство,
въпреки че съдът споделя доводите на ищцата за недействителност на клаузата за
заплащането на това възнаграждение. След извършена служебна справка в Търговския
регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на дружеството „Ф. Б.“
ЕООД е „И. А. М.“ АД - кредитор на ищеца. При действието на чл. 138 от ЗЗД
поръчителят се задължава пред кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на
неговото задължение, като договорът за поръчителство съществува само при
действително задължение. Поръчителството е безвъзмездна сделка, т. е. поръчителят
не получава възнаграждение и само при изрично договаряне на страните може да бъде
включена клауза за заплащане на такова. В конкретния казус съдът констатира, че
едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител - „Ф. Б.“ ЕООД, е „И. А.
М.“ АД - кредитор на длъжника. Това обстоятелство води до извод, че се касае за
„скрито“ възнаграждение за кредитора. Този извод се подкрепя и от факта, че
претендираното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство
произтича от договор, който е свързан с падеж на главните задължения към кредитора
„И. А. М.“ АД и е платимо също на последния. В този смисъл се цели заобикаляне на
ограничението на чл. 33 от ЗПК, като се преследва забранена от закона цел -
неоснователното обогатяване на кредитора и като последица се оскъпява на кредита. С
оглед изложеното, съдът намира, че договорът за предоставяне на поръчителство е
недействителен поради заобикаляне на закона, но по същия няма извършени валидни
плащания.
С оглед гореизложеното, предявените искове се явяват неоснователни и следва
да бъдат отхвърлени.
По разноските:
Предвид изхода на спора ищецът няма право на разноски. На основание чл. 78,
ал. 3 ГПК разноски следва да се присъдят само на ответника в размер на 100 лева за
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Пернишкият районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от АС. КР. Р., ЕГН **********, с адрес: гр.П., ул. „Л.“
№ 125, срещу „И. А. М.“ АД, срещу „И. А. М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., жк. Л. 7, бул. „Д. Н.“ 28, ет. 2, ап. 40-46, искове с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на „И. А. М.“ АД ДА ЗАПЛАТИ на
АС. КР. Р. сумата от 25 лева /двадесет и пет лева/, предявена като частичен иск от
общо дължимата сума от 369,68 лева /триста шестдесет и девет лева и шестдесет и осем
стотинки/, недължимо платена при начална липса на основание по договор за
предоставяне на поръчителство № *******/07.10.2020 г., сключен с „Ф. Б.“ ЕООД, и
сумата от 25 лева /двадесет и пет лева/, предявена като частичен иск от общо
дължимата сума от 62,32 лева /шестдесет и два лева и тридесет и две стотинки/,
представляваща недължимо платена при начална липса на основание възнаградителна
лихва по договор за паричен заем № *******/07.10.2020 г., сключен с „И. А. М.“ АД,
7
ведно със законната лихва върху претендираните суми, считано от датата на
предявяване на исковата моба до окончателното им изплащане.
ОСЪЖДА АС. КР. Р. , с ЕГН ********** и адрес:гр.П., ул. „Л.“ № 125, ДА
ЗАПЛАТИ на „И. А. М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. С., жк. Л. 7, бул. „Д. Н.“ 28, ет. 2, ап. 40-46, сумата 100 лева /сто лева/ - разноски
по делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Пернишки окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
8