Р Е
Ш Е Н
И Е
№
420,.17.07.2019
година, град Търговище
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Районен
съд Търговище, седми състав, в публично съдебно заседание на първи юли, две
хиляди и деветнадесета година , в състав:
СЪДИЯ: Боряна Петрова
СЕКРЕТАР:
Михаил Пенчев
След
като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 1894 по описа за 2018 г., по описа
на Районен съд Търговище, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени
установителни искове за съществуване на вземане с
правно основание чл. 422,ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК
във вр. с чл. 79,ал.1 във вр.
с чл. 99,ал.1 от ЗЗД; чл.422,ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл. 240,ал.2 от ЗЗД; чл. 422,ал.1 вр. чл. 415,ал.1 от ГПК вр. чл. 92,ал.1
от ЗЗД.
Ищецът „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, твърди в исковата си молба, че с
Договор за цесия от 01.03.2018 г., кредиторът „Изи Асет Мениджмънт” АД цедирал на
ищеца вземането си по договор за паричен заем № 2715991 от 29.12.2016 г.,
сключен с ответницата С.С.С. ***. Кредиторът е предоставил в заем на ответницата
сумата от 900 лв., която е следвало да
бъде върната в срокове, установени в договора. Страните са договорили и лихва в
размер на 40.61 лв. Падежът на последната вноска е бил на 26.08.2017 година. Ответникът
не изпълнявал задълженията си по договора, а срокът му изтекъл. Поради горното
ищецът е депозирал заявление по чл. 410 от ГПК , като в негова полза е била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение за сумите сумата от 479.47
лв., ведно със законната лихва, считано от 10.05.2018год., до окончателното
изплащане на задължението; договорна лихва в размер на 40,61 лв. за периода от
28.01.2017 г. до 26.08.2017 г.; неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение в размер на 321,46лв., разходи за извънсъдебно
събиране на дълга в размер на 9 лв. и обезщетение за забава в размер на 34,50
лв. за периода от 27.08.2017 г. до 19.04.2018 г. Издадената заповед и била
връчена на ответницата при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поради горното
ищецът е предявил настоящите искове и моли съда да постанови решение, с което да
признае съществуване ето им, ведно със законните последици.
В
срока и по реда на чл. 131, ал.1 от ГПК, в писмен отговор ответникът, чрез
назначения му особен представител, оспори исковете. Твърди,
че договорената неустойка е нищожна, като противоречаща на добрите нрави.
Твърди, че длъжникът не е уведомен за извършеното прехвърляне на вземането,
поради което по отношение на него не са настъпили последиците, както и, че
кредиторът се позовава на предсрочна изискуемост, за която длъжникът също не е
уведомен.
Съдът, след преценка на доказателствата по делото, намира
за установено от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят за това, че
ответницата е сключила с „Изи Асет
Мениджмънт” АД договор за паричен заем № 2715991 от 29.12.2016 г. за сума от 900
.00 лв., като вземанията по договора са цедирани на
настоящия ищец с Договор за цесия от 30.01.2017 г.
От процесния
Договор за паричен заем № 2715991 от 29.12.2016 г., представен по делото се
установява, страните са уговорили предоставяне на паричен заем в размер на 900.00
лв., с месечен размер на погасителната вноска от 130.02 лв., със срок от 8
месеца, като падежът на последна вноска на 26.08.2017 г. Лихвеният процент е фиксиран
от 40.00%, общия размер на всички плащания е 1040.16 лв. и ГПР 49.03%. В чл. 4
е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три
дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави едно от следните
обезпечения:1-две физически лица-поръчители, всеки от които да отговаря на
редица изисквания-да има сключен безсрочен трудов договор с нетен осигурителен
доход от 1000 лв.; да не е заемател или поръчител по
друг договор със заемодателя, да няма неплатени осигуровки за последните две
години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или
кредитната му история в ЦКР към БНБ да е със статус не по-лош от 401-„редовен”
за една година назад; или 2-б. гаранция, като съобр.
чл. 4,ал.2 от договора при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение в посочения срок, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 817.60 лв., която се заплаща от заемателя разсрочено с всяка от погасителните вноски, като
към всяка от вноските се добавя сума в размер на 102.20 лв. В договора се
съдържат уговорки във връзка с изпълнението на договора, както и други клаузи, относими към договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние по см. на ЗПФУР, но доколкото настоящият договор не е сключен от
разстояние и чрез средства за масова комуникация, а чрез кредитен консултант и
сумата е предадена в брой, тези условия са неотносими
към конкретното правоотношение. Приложено е и предложение за сключване на
договора от страна на ответницата. Представени са и договорът за прехвърляне на
вземанията между заемодателя и настоящия ищец, както и приложение №1/01.03.2018г.,
в което е посочено и вземането по процесния договор,
както и пълномощно от цедента в полза на цесионера за съобщаване на цесията.
От заключението по
назначената СИЕ, неоспорено от страните, което съдът кредитира като безпристрастно
и отговарящо на поставените задачи се установява, че останалите непогасени суми
по договора са в размер на 479.47 лв. главница, договорна лихва в размер на 40.61
лв., неустойката за неизпълнение на договорно задължение в размер на 321.46 лв.,
лихва за забава за периода от 27.08.2017 г. до 10.05.2018 г.- датата на
подаване на заявлението в съда, в размер на 34.22 лв.
При така установеното от фактическа
страна, съдът достига до следните правни изводи:
Поради
факта, че се касае за сключен договор за предоставяне на потребителски кредит и
съгласно трайната практика на Съда на Европейския съюз и на ВКС на
РБ, исковият съд дължи извършването на служебна проверка по валидността и
действителността на договора за потребителски кредит, неговото съдържание,
както и дали са налице неравноправни клаузи, които да водят евентуално до
недействителност респективно до нищожност на договора за предоставяне на
потребителски кредит. Извършването на служебна проверка относно наличие на
противоречие на договора на императивни материално-правни
разпоредби от ЗПП и ЗПК не зависи от това дали някоя от страните се
позовава на наличието на такива пороци в документа.
Предявените
установителни искове за съществуване на
вземане по издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК са обосновани с
неизпълнение на задълженията на ответницата по договора за заплащане на
дължимите месечни вноски, като ищецът твърди, че към момента на депозиране на
заявлението по чл. 410 от ГПК, срокът на договора е изтекъл, при което следва
да се приеме, че се претендират задължения по процесния
договор, изискуеми на краен падеж- 26.08.2017 г.
Безспорно е че ответницата има задължение в размера обективиран в Заповедта за изпълнение към „Изи Асет мениджмънт“ АД, както и
че кредиторът е прехвърлил вземането си
на ищеца по делото. Съгласно чл.99,ал.4 от ЗЗД, за да породи действие,цесията
трябва да бъде съобщена на длъжника и прехвърлянето ще има действие спрямо него
от деня, когато съобщението бъде получено, като до този момент спрямо длъжника
титуляр на вземането е цедента, а не цесионера. За да породи действие съобщението, следва да е
направено от предишния кредитор. Действително закона не указва в каква форма
следва да бъде извършено съобщаването, но при всички случаи то следва да
достигне до длъжника. В настоящия случай цедента е
упълномощил цесионера да извърши уведомяването,
но съобщаването не е достигнало до
ответника. Уведомяването на длъжника е
предвидено с цел същия да узнае за договора за цесия с оглед изпълнение на задълженията
му на новия кредитор и също така да го защити срещу ненадлежно изпълнение на
неговото задължение на лице, което вече не е носител на правата по съответния
договор. В случая е налице валиден договор за цесия потвърден от цедента, с който вземането на цедента
спрямо длъжника е прехвърлено възмездно на цесионера,
ищец по настоящото производство. Законът изисква уведомяването на длъжника да
се извърши от стария кредитор, но няма пречка уведомяването да се извърши от
новия кредитор, ако е налице представителна власт за това. Видно от
съдържанието на приложеното пълномощно цедентът е
упълномощил цесионера да извърши уведомяване от
негово име на всички длъжници за цедираните
вземания, което не противоречи на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД, доколкото изпълнява
целите на посочените разпоредби. За да произведе действие цесията е необходимо
уведомлението за цесията да е достигнало до длъжника. По делото няма
доказателства уведомлението да е достигнало до длъжника. По ч.гр.д.№ 780/18 г.
заповедта за изпълнение не е достигнала до длъжника, връчена е на основание чл.
47, ал. 5 от ГПК, чрез залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК и след
като не е намерен работодател, чрез който да стане връчването на заповедта за
изпълнение, съдът е указал на заявителя, че следва да предяви иск по чл. 422 от ГПК. В исковото производство ответникът, въпреки положените усилия, също не е
открит на регистрираните постоянен и настоящ адрес, от справката от НАП е
видно, че няма регистриран трудов договор, т. е. съобщенията не могат да бъдат
връчени чрез работодателя, което е наложило да и бъде назначен и да се
представлява в процеса от особен представител, комуто е връчен препис от
исковата молба и доказателствата към нея, включая
всички книжа, свидетелстващи за сключения договор за цесия, имащ действие и
спрямо задължението на ответника. Законът не е предвидил уведомяването на
длъжника да става по конкретен и специален начин, поради което същото следва да
се счита надлежно извършено, дори да е получено за пръв път с исковата молба. В
практиката си ВКС приема, че прехвърлянето на вземането поражда действие спрямо
длъжника, ако последния е уведомен за цесията с изходящо от цедента,
но приложено към исковата молба на цесионера
уведомление, достигнало до него. / Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. №
12/09 г. на ІІ т. о., Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/13 г. на І
т. о. / В това производство обаче длъжникът не се представлява от упълномощен
представител, който би могъл да доведе до знанието на ответника всички относими към спорното право факти, включително знанието за
извършената цесия. На ответника е назначен особен представител по реда на чл.
47, ал. 6 от ГПК, на който са връчени съдебните книжа. В отговора си по чл. 131
от ГПК особения представител е направил оспорване на иска основано на липсата на
надлежно уведомяване за цесията. Връчването на особен представител не би могло
да се приравни нито на връчване на ответника /поради невъзможност за извършване
на фактически действия от страна на особения представител, които да доведат до
знанието на длъжника за цесията/, нито на упълномощен адвокат, който би могъл
да извърши тези фактически действия, доколкото връзката с клиента му се
предполага. Това е така, но нередовното съобщаване на цесията от страна на
стария кредитор по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД не освобождава длъжника от
отговорност и възражението е противопоставимо на
новия кредитор, само ако същият вече е платил на цедента,
която предпоставка в случая не е налице.
Видно от съдържанието на договора, същият е сключен лично
между кредитен инспектор и ответницата, а сумата е предадена в брой, спрямо
него е неприложима регламентацията по Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР), а следва да се приложи тази по Закона за
потребителския кредит (ЗПК), установяващ императивни
изисквания към необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, с
оглед неговата действителност, като съдът има служебно задължение да следи за
спазването на императивния материален закон. Съгласно легалното определение в
чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите
за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период
на тяхното предоставяне. Съгласно § 4 от ДР на ЗПК този закон въвежда
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. При съобразяване на
цитираните разпоредби следва да се приеме, че договорът за кредит по своята
правна характеристика е двустранен, възмезден, консенсуален
и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е
релевантна за съществуването на самия договор. Договорът за кредит
както и останалите търговски сделки се подчинява на общите правила за
сключването и действителността на сделките, установени в гражданското право с
разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния Закон за потребителския
кредит не са предвидени особени правила за сключването и действителността му. Съгласно
разпоредбата на чл. 10,ал.1 от ЗПК, договорът следва да е сключен в
писмена форма на хартиен или друг траен носител, което изискване в случай е
налице. С разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК
законодателят е определил необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, като с оглед разпоредбата на чл. 22 от ЗПК следва да се приеме, че
визираните в същата реквизити са съществени и липсата им е предпоставка да се
приеме, че договорът е недействителен. Процесният
договор отговоря на изискванията на ЗПК за действителност, съобразно
изискванията на чл. 22 от ЗПК. Посочен е общият размер на кредита съгласно чл.
11, ал. 1, т. 7 от ЗПК, лихвеният процент на кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т.
8 от ЗПК определен на годишна основа съгласно § 1, т. 4 от ДР към ЗПК, годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит съгласно чл. 11, ал.
1, т. 9 от ЗПК, годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и останалите изискуеми от
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 20 ЗПК реквизити. В случая е налице
погасителен план. Той е посочен в договора, с точни дати за погасяване и с
фиксирана точна сума. За да е действителен договорът, за който няма променяща
се лихва, а тя е договорена точно, не е необходимо погасителният план да съдържа разбивка на
това вноската каква части от лихвата и главницата погасява. Чл. 11, т. 11
посочва, че договорът трябва да съдържа „ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски….“. Това е
изискването на закона, а второто предложение касае случаи при вноски, дължими
при различни лихвени проценти, какъвто не е настоящият случай. Доколкото
договорът е действителен и удостоверява вземане на ищеца към ответницата
относно непогасена главница и договорни лихви, както и лихви за забава, то предявените
установителни искове за съществуването на вземания по
процесния договор за сумата от
479.47 лв., ведно със
законната лихва, считано от 10.05.2018год., до окончателното изплащане на
задължението; договорна лихва в размер на 40,61 лв. за периода от 28.01.2017 г.
до 26.08.2017 г.; обезщетение за забава в размер на 34,50 лв. за периода от
27.08.2017 г. до 19.04.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 466/11.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 780/18 г.
по описа на РСТ, са основателни, на осн. чл.422 от ГПК във вр. с чл.415 от ГПК във вр.
с чл. 79,ал.1 във вр.
с чл. 240,ал.2 от ЗЗД от ЗЗД, са
основателни и доказани.
С оглед задължението на съда да се
произнесе по всички доводи и възражения на страните, следва да се разгледа
възражението за нищожност на клаузата относно договорената неустойка, съдът
следи и служебно, дори и при липсата на възражение, съгласно дадените указания
в ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според нормата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Съгласно т. 3 от
цитираното ТР, неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените
критерии: естеството на задълженията /парични или на непарични/ и размерът на
задълженията, изпълнението, на които се обезпечава с неустойка, дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др., вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част, съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
При така посочените критерии и след анализа на
доказателствата съдът намира, че уговорената компенсаторна неустойка е нищожна,
като противоречаща на добрите нрави. По настоящия договор естеството на
уговореното задължение по чл. 4 е непарично. Същото не е главно, а акцесорно и спомагателно, т. е. такова, което цели да
обезпечи изпълнението на главното задължение - да се върне заемната сума, ведно
с дължимата възнаградителна лихва. Неизпълнението на
главното задължение е същественото по договора, докато неизпълнението
задължението по чл. 4 не може да се определи като такова, с оглед интереса на
заемодателя. Ако за заемодателя беше важно и съществено в негова полза да бъде
учредено поръчителство, той би го поставил като условие за сключването на
договора. На следващо място следва да се отбележи, че неизпълнението на това
задължение не влече някакви самостоятелни вреди, извън ведите от неизпълнение
на главното задължение. Тези доводи обуславят извода, че неустоечната
клауза не съответства на своята обезщетителна
функция, при липса на предполагаеми вреди и приоритетно е насочена само да
санкционира заемателя. След като целта на посочената
неустойка е само да санкционира неизправната страна, то чрез нея заемодателят
цели при неизпълнението да извлече допълнителна парична облага, която не му се
следва. С това клаузата противоречи на добрите нрави, тъй като цели
неоснователно да обогати заемодателя. Освен изложеното, съдът
намира, че посочените от заявителя клаузи в договора за потребителски кредит за
начисляване на неустойка и такси имат за цел да бъдат преодолени ограниченията,
които императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК поставя пред кредиторите.
Заобикаляйки по този начин императивните ограничения на закона, съгласно чл.
21, ал. 1 ЗПК се явява нищожна. Предявеният установителен
иск за сумата от 321.46 лв., представляваща неустойка по договора, е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца,
направените в разноски, съобразно уважените искове, а именно в заповедното производство,
разноски в размер на 47 лв. и разноски в настоящото производство, в размер на
395.66 лв.
С оглед на изложените мотиви, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че вземането на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр.София,
бул.“Васил Левски“ №114, етаж Мецанин, п.к. 1527, представлявано от Р. Г. А. и Т.
Я. К. , действащи чрез юрисконсулт Д.А., съдебен
адрес *** от С.С.С.
с ЕГН ********** с пост. адрес ***, представлявана от назначения и особен
представител адв. Т.В. ***, за сумата от 479.47 лв.,
ведно със законната лихва, считано от 10.05.2018год., до окончателното
изплащане на задължението; договорна лихва в размер на 40,61 лв. за периода от
28.01.2017 г. до 26.08.2017 г. и обезщетение за забава в размер на 34,50 лв. за
периода от 27.08.2017 г. до 19.04.2018 г., на осн.
чл.410,ал.1,т.1 от ГПК, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК № 466/11.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 780/18 г.
по описа на РСТ, СЪЩЕСТВУВА, претендирани като изискуеми
на краен падеж по Договор за паричен заем № 2715991 от 29.12.2016 г., сключен
между „Изи Асет Мениджмънт”
АД и ответника С.С.С.,
които задължения са цедирани на ищеца, на осн. чл.422 от ГПК във вр. с
чл.415 от ГПК във вр. с чл. 79,ал.1 във вр. с чл.
240,ал.2 от ЗЗД.
ОТХЪВРЛЯ
предявеният от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление : гр.София, бул.“Васил Левски“
№114, етаж Мецанин, п.к. 1527, представлявано от Р. Г. А. и Т. Я. К. ,
действащи чрез юрисконсулт Д.А., съдебен адрес *** от С.С.С. с ЕГН **********
с пост. адрес ***, представлявана от назначения и особен представител адв. Т.В. *** установителен иск
за съществуване на вземане за сумата от 321.46 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 466/11.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 780/18 г. по описа на РСТ, претендирана като изискуема на краен падеж по Договор за
паричен заем № 2715991 от 29.12.2016 г., сключен между „Изи
Асет Мениджмънт” АД
и ответника С.С.С., които задължения са цедирани на ищеца, на осн. чл.422
от ГПК във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл. 79,ал.1
във вр. с чл. 92,ал.1 от ЗЗД, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА С.С.С. с ЕГН **********
с пост. адрес *** да заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр.София, бул.“Васил
Левски“ №114, етаж Мецанин, п.к. 1527, представлявано от Р. Г. А. и Т. Я. К. ,
действащи чрез юрисконсулт Д.А., съдебен адрес ***, разноски в заповедното производство, в размер
на 47 лв. и разноски в настоящото производство, в размер на 395.66 лв.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните, пред Окръжен
съд Търговище.
Съдия: