ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 335
гр. Пловдив, 10.02.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно частно
гражданско дело № 20225300500328 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 274 – 278 от ГПК.
Постъпила е въззивна частна жалба вх. № 2686/13.01.2022 г. от „Теленор
България“ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
Младост 4, Бизнес парк София, сграда 6, чрез адвокат В.Г., против Разпореждане,
инкорпорирано в Заповед № 10701 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК от 17.12.2021 г. по ч. г. д. № 19705/2021г. по описа на РС Пловдив, с което е
отхвърлено подаденото от жалбоподателя заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу Й. Б. Ч., ЕГН **********,
за сумата от 318,98 лева – неустойка, ненадвишаваща сбора на три месечни
абонаментни такси, начислена във фактура № **********/15.05.2020 г., както и за
разноските за разликата над уважените от 11,42 лева за държавна такса и 82,30 лева –
адвокатско възнаграждение, до претендираните размери от 25,00 лева – за държавна
такса и 180,00 лева – адвокатско възнаграждение.
С жалбата са релевирани подробни съображения за неправилност и
незаконосъобразност на атакувания акт. Оплакванията са за неправилно тълкуване от
страна на съда на относимите разпоредби на Закон за задълженията и договорите.
Поддържа се уговорените между страните клаузи за неустойка да имат силата на закон,
съгласно свободата на договаряне, като същите са одобрени от КЗП. Сочи се, че в
случая неустойката обезщетява всички преки и непосредствени вреди от
неизпълнението на недобросъвестния длъжник. Излага се, че задължението за
заплащане на неустойка е било предвидимо при сключване на договора, като
уговореният размер на неустойката е съобразен с пропуснатите ползи от мобилния
оператор, доколкото е могъл да предостави мобилните номера за ползване от
1
добросъвестни абонати на дружеството. Отправено е искане обжалваното
разпореждане да бъде отменено и вместо това да се издаде заповед за изпълнение
срещу длъжника и за вземането за неустойка.
Частната жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ
на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за
установено следното:
Производството по ч. г. д. № 19705/2021 г. по описа на РС Пловдив е
образувано по подадено от „Теленор България“ ЕАД, заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК за следните суми: 173,29 лева /сто седемдесет и три
лева и двадесет и девет стотинки/ - представляваща неплатени месечни абонаментни
такси и използвани услуги по три договора за мобилни услуги, съответно от 12.09.2014
г. с допълнително споразумение към него от 04.11.2019 г., от 07.02.2019 г. и от
04.11.2019 г., за отчетен период 15.11.2019 г. – 14.04.2020 г.; 95,31 лева /деветдесет и
пет лева и тридесет и една стотинки/ - лизингови вноски, дължими по Договор за
лизинг от 07.02.2019 г., за период месец 05.2020 г. – месец 01.2021 г. и допълнителна
вноска за невръщане на устройството по договор за лизинг от 07.02.2019 г.; 318,98 лева
– неустойка за предсрочно прекратяване на договорен абонамент по Договор от
12.09.2014 г. за мобилен номер +359*********, със сключено към него Допълнително
споразумение от 04.11.2019 г., Договор от 07.02.2019 г. за мобилен номер
+359********* и Договор за лизинг от 07.02.2019 г. към него, както и Договор от
04.11.2019 г. за мобилен номер +359********* и предоставено за ползване устройство
към него, ведно със законната лихва върху посочените вземания, считано от подаване
на заявлението, до окончателното им погасяване и разноски за държавна такса в размер
на 25,00 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 180,00 лева.
За да постанови сега обжалваното разпореждане, с което посоченото
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е отхвърлено в частта
за сумата от 318,98 лева - неустойка, първостепенният съд е приел, че същата се
претендира на основание нищожни клаузи, установени в противоречие с добрите
нрави, които не са породили задължение за потребителя. Позовал се е на Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Заключил е, че неустоечните клаузи са установени извън обичайните обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, доколкото вредата от неизпълнение на
задължението на длъжника, не е съизмерима със стойността, която кредиторът би
получил при удовлетворяване на интереса му от изпълнение на договора, а тази
стойност е дължима от страна на потребителя при изпълнение на насрещното
задължение на кредитора. Последното е посочено и като аргумент неустоечните клаузи
2
да бъдат зачетени като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 6 от ЗЗП,
доколкото са договорени във вреда на потребителя и позволяват на доставчика да
задържи сума, получена за престация, която не е извършил, когато сам прекрати
договора.
Изводът на съда за наличието на основание за отказ за издаване на заповед за
изпълнение, касателно претендираните със заявлението суми, представляващи
неустойка, е правилен.
В чл. 411, ал. 2, т. 1-т. 5 от ГПК са уредени хипотезите, в които съдът следва
да откаже издаването на заповед за изпълнение. Доколкото длъжникът в настоящото
заповедно производство е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП служебна
проверка се дължи на основание чл. 411, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, както за съответствие
на искането със закона и добрите нрави, така и относно наличието на неравноправни
клаузи в договора, по смисъла на Закон за защита на потребителите. Според
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
1/2009 г. ОСTK, когато неустойката излиза извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, следва да се приеме за нищожна поради
накърняване на добрите нрави. На свой ред съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя.
В конкретния случай заявителят, за да обоснове дължимостта на посочената
в заявлението неустойка от общо 318,98 лева, за която е издадена фактура №
**********/15.05.2020 г. се позовава на действието на три отделни договора за
предоставяне на мобилни услуги, както следва: договор от 12.09.2014 г. за мобилен
номер +359*********, със сключено към него допълнително споразумение от
04.11.2019 г.; договор от 07.02.2019 г. за мобилен номер +359********* и договор за
лизинг от 07.02.2019 г. към него, както и по договор от 04.11.2019 г. за мобилен номер
+359********* и предоставено за ползване устройство към него.
Клаузите за неустойка по договор от 12.09.2014 г. за мобилен номер
+359*********, със сключено към него допълнително споразумение от 04.11.2019 г. и
по договор от 04.11.2019 г. за мобилен номер +359********* са идентични - в случай на
прекратяване на договора по вина или инициатива на потребителя, последния дължи за
всяка СИМ карта, по отношение на която е налице прекратяване, (а) неустойка в
размер на всички месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на
уговорения срок, като максималният размер на неустойката не може да надвишава
трикратния размер на месечни абонаменти, при направено уточнение, че месечния
абонамент, приложим за нуждите на начисляване на неустойката е най – високият
3
според условията на плана. В допълнение на тази неустойка, потребителят дължи и
възстановяване на част съответстваща на оставащия срок на договора, от разликата
между най – ниския и най – високия месечен абонамент според условията на плана, в
случай че са били налице отстъпки и/или различна стойност на месечни абонаменти.
Изрично е посочено, че операторът има право да индексира месечния абонамент
веднъж годишно с размера на обявения от НСИ средногодишен индекс на
потребителските цени за предходната година, като индексирания месечен абонамент е
основа за извършване на индексация през следваща година.
Клаузата за неустойка по договора от 07.02.2019 г. за мобилен номер
+359********* гласи, че в случай на прекратяване на договора по вина или инициатива
на потребителя, последният дължи за всяка СИМ карта, по отношение на която е
налице прекратяване, неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаменти за
периода от прекратяване до изтичане на уговорения срок, като максималният размер на
неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни
абонаменти, а в допълнение на тази неустойка, потребителят дължи и възстановяване
на част от ползваната стойност на отстъпката от абонаментните планове,
съответстваща на оставащия срок на договора. На свой ред чл. 11, ал. 2 от общите
условия по сключения към него договор за лизинг от 07.02.2019 г. сочи, че при
развалянето му по вина на лизингополучателя последният дължи неустойка в размер
на оставащите и неплатени месечни лизингови вноски до размера на общата цена,
посочена в договора за лизинг между страните, както и всички други парични и други
задължения, предвидени в договора за лизинг, в това число и задължения за неустойки
и др.
Предвид начина, по който са уговорени така посочените неустойки,
размерите им и условията, при които се дължат, въззивният съд намира, на първо
място, че същите са нищожни поради противоречие с добрите нрави, тъй като са извън
обичайната обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, в какъвто смисъл са
разясненията в т. 4 от ТР 1/15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. ОСГТК на
ВКС. При тяхното приложение се стига до положение при което, въпреки липсата на
съществуващо правоотношение между страните (прекратен договор), мобилният
оператор продължава да получава "възнаграждение" по вече прекратения договор, без
да предоставя насрещна услуга на потребителя. В самата жалба се твърди, че това е
неустойка за неизпълнението, представляваща пропусната полза, но за времето след
прекратяване на договора мобилният оператор при всички случаи би могъл да
предостави същия номер за ползване от друг клиент. По този начин операторът би се
обогатил неоснователно, доколкото за един и същ номер и за един и същ период от
време би получил двукратен размер на възнаграждение за една единствена услуга.
Същото е относимо и за неустойката по договора за лизинг от 07.02.2019 г., която се
съизмерява с неплатените лизинговите вноски за целия остатък от срока на действие на
4
договора, като нарушението на принципа за добросъвестност изхожда от
обстоятелството, че лизинговата вещ не е станала собственост на лизингополучателя,
какъвто е и настоящият случай (в този смисъл са Решение № 193/09.05.2016 г. по т. д.
№ 2659/2014 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г. на
ВКС, I т. о.). В допълнение в случая с неустойката по договора от 07.02.2019 г. за
мобилен номер +359********* размерът е формиран на база „стандартните“ месечни
абонаменти, а не договорените такива, като така се нарушава изискването неустойката
да обезпечава и обезщетява вреди от неизпълнението на конкретния договор, а не
произволни такива.
На следващо място съдържанието на текстовете на процесните клаузи е в
противоречие с изискването по чл. 147, ал. 1 ЗЗП, тъй като не е посочено по разбираем
и ясен начин, как се формира размерът на дължимата неустойка. По договор от
12.09.2014 г. за мобилен номер +359*********, със сключено към него допълнително
споразумение от 04.11.2019 г. и по договор от 04.11.2019 г. за мобилен номер
+359*********, размерът на неустойката се завишава с подлежаща на възстановяване
част от разликата между най – ниския и най – високия месечен абонамент, в случай на
ползвани отстъпки. По договора от 07.02.2019 г. за мобилен номер +359*********
размерът на неустойката се завишава с част от ползваната стойност на отстъпките от
абонаментните планове, съответстващи на оставащия срок на договора. И в двата
случая не става ясно с каква част от ползвана отстъпка се завишава неустойката, нито
какъв е размерът на отстъпката, още повече, че месечният абонамент по договора от
12.09.2014 г. за мобилен номер +359*********, със сключено към него допълнително
споразумение от 04.11.2019 г. и по договор от 04.11.2019 г. за мобилен номер
+359********* подлежи на едностранна ежегодна индексация от мобилния оператор. В
случаят потребителят е поставен в невъзможност към момента на сключване на
договора, да определи какъв би бил размерът на дължимата неустойка, която
евентуално ще дължи при отказ от договора и какви ще бъдат икономическите
последици за него от сключване на договора. Изложените аргументи водят до
обосновано предположение и за противоречие на тук коментираните клаузи за
неустойка с чл. 143, ал. 2, т. 5, т. 6, т. 15 и т. 19 ЗЗП.
С оглед до тук изложеното се налага категоричен извод за наличие на
предпоставките по чл. 411, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, което от своя страна прави
законосъобразен отказа за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за
вземанията, представляващи неустойка, дължими съгласно процесните клаузи за
неустойка.
Като законна последица от отхвърлянето на заявлението в разглежданата
част, законосъобразен се явява и актът на заповедния съд относно разноските за частта,
за която е било отхвърлено искането.
5
Поради така изложените съображения подадената частна жалба се явява
неоснователна, а обжалваното с нея разпореждане следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане, инкорпорирано в Заповед № 10701 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 17.12.2021 г. по ч. г. д. №
19705/2021г. по описа на РС Пловдив, с което е отхвърлено подаденото от „Теленор
България“ЕАД, ЕИК *********, заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу Й. Б. Ч., ЕГН **********, за сумата от
318,98 лева – неустойка, ненадвишаваща сбора на три месечни абонаментни такси,
начислена във фактура № **********/15.05.2020 г., както и за разноските за разликата
над уважените от 11,42 лева за държавна такса и 82,30 лева – адвокатско
възнаграждение, до претендираните размери от 25,00 лева – за държавна такса и 180,00
лева – адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6