РЕШЕНИЕ
№ 35
гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на деветнадесети
септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ
при участието на секретаря Ирена Люб. Никифорова
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ Административно
наказателно дело № 20251880200034 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 58д – чл. 63д от Закона за
административните нарушения и наказания (ЗАНН), във вр. с чл. 189, ал. 14
от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Образувано е по жалба
подадена от Л. П. В., ЕГН ***, с адрес: ***, против Наказателно
постановление № 25-0353-000022 от 11.02.2025 г., издадено от началник група
в ОДМВР София, РУ Своге, упълномощен със Заповед № 8121з-
1632/02.12.2021 г. на министъра на вътрешните работи, с което на
жалбоподателя, за нарушение на чл. 6, т. 1 от ЗДвП, на основание чл. 183, ал.
3, т. 6 от ЗДвП (ред. към ДВ бр. 2 от 03.01.2018 г. – отм.), е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 30 лева.
В жалбата се излагат съображения за незаконосъобразност и
неправилност на НП и се иска то да бъде отменено изцяло. Същото се
поддържа чрез пълномощника и в открито съдебно заседание, като се излагат
допълнителни аргументи. Претендират се разноски за настоящото
производство.
Административнонаказващият орган (АНО) – началник група в ОДМВР
София, РУ Своге, не изразява становище по редовността, допустимостта и
основателността на жалбата. Не се явява и не се представлява в проведеното
открито съдебно заседание. Направено е от АНО възражение за прекомерност
на разноските за адвокатско възнаграждение, сторени от жалбоподателя.
Към делото е приобщена административната преписка по обжалваното
наказателно постановление, приети са писмени доказателства и са разпитани
трима свидетели.
1
От събраните по делото писмени и гласни доказателства и
доказателствени средства, преценени поотделно и взети в тяхната съвкупност,
съдът прие за установено следното от фактическа страна:
На 04.01.2025 г., около 12,39 часа, разпитаният от съда свидетел В. В. И.
управлявал моторно превозно средство по път II-16 с посока на движение от
гр. София към гр. Своге, когато на км.59+900 той, както и пътуващият пред
него лек автомобил, били изпреварени от лек автомобил марка „Киа“, модел
„Спортидж“ с рег. № ***, въпреки наличието на непрекъсната линия М1. В
автомобила на свид. В. И. имало видеорегистратор, който фиксирал описаното
по-горе. Въз основа на подаден от свид. В. И. сигнал, свид. Ю. А. Т. (служител
на РУ С.) се запознал с видеозаписа и извършил справка за собственика на
горепосочения лек автомобил, от която било установено, че такъв е
жалбоподателят Л. В.. Свидетелят П. Ц. Ц., на длъжност *** в РУ С., съставил
на жалбоподателя Л. В. акт за установяване на административно нарушение
(АУАН) бл. № 134029 от 21.01.2025 г., доколкото при изложената фактология
приел, че на 04.01.2025 г., около 12,39 часа, по път II-16 с посока на движение
от гр. София към гр. Мездра, жалбоподателят е управлявал личния си лек
автомобил марка „Киа“, модел „Спортидж“ с рег. № ***, като на км.59+900 е
предприел маневра изпреварване при наличието на непрекъсната линия М1,
съответно е налице административно нарушение по чл. 6, т. 1 от ЗДвП. АУАН
е бил съставен в присъствието на свид. Ю. Т. и е бил предявен за запознаване
със съдържанието на Л. В., като същият го е подписал без възражения.
Последният се е запознал със съдържанието на акта и е бил уведомен за
правото в 7-дневен срок да направи допълнителни възражения и обяснения,
което е удостоверено с подписа му. Пред актосъставителя жалбоподателят е
заявил, че не е доволен и ще подаде жалба. Въз основа на горецитирания
АУАН е издадено от началник група в ОДМВР София, РУ Своге, обжалваното
НП, връчено редовно на Л. В. на 07.03.2025 г., а жалбата е постъпила на
13.03.2025 г. в РУ Своге.
Горната фактическа обстановка съдът прие за установена от показанията
на свидетелите В. И., П. Ц. и Ю. Т., както и от писмените доказателства по
делото, които са безпротиворечиви и съдът ги кредитира изцяло. Съдът
кредитира изцяло показанията на разпитаните по делото свидетели, като
намира същите за логични и конкретни. В събрания доказателствен материал
не се констатираха противоречия, които да следва да бъдат обсъждани и което
да налага обсъждане поотделно на събраните доказателства – „per argumentum
a contrario“ от чл. 305, ал. 3, изр. 2 от НПК, намиращ приложение по силата на
чл. 84 от ЗАНН.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Подадената жалба е редовна и допустима, тъй като е депозирана в срока
по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН и е подадена от легитимиран субект (срещу който е
издадено атакуваното НП), при наличие на правен интерес от обжалване,
срещу акт, подлежащ на съдебен контрол и пред компетентния съд (по
местоизвършване на твърдяното нарушение).
Съдът приема, че разгледана по същество, жалбата е основателна,
поради което атакуваното наказателно постановление следва да бъде
2
отменено, тъй като според съда същото е незаконосъобразно.
След преценка на събраните доказателства, съдът намира, че АУАН и
обжалваното наказателно постановление са издадени при неизяснена
фактическа обстановка. Жалбоподателят е санкциониран за това, че на
процесната дата е управлявал лекия автомобил при несъобразяване на
поведението си с пътната маркировка, като е предприел неправилно
изпреварване, без да създава опасност за движението. Събраните по делото
доказателства налагат извода, че действително процесният автомобил е бил
управляван в нарушение на правилата за движение по пътищата, за което са
достатъчни показанията на разпитания по делото свидетел-очевидец, но
липсват безспорни доказателства относно обстоятелството кой е бил водач на
автомобила и дали това е бил именно жалбоподателят. По делото не е
установена по предвидения в закона ред самоличността на водача на МПС и не
става ясно кога и по какъв начин именно жалбоподателят е идентифициран
като нарушител. В тази връзка свид. В. И. изрично заявява, че от видеозаписа,
заснет от видеорегистратора не може да се установи водачът, защото той не се
вижда, с оглед на което и съдът намери, че не е необходимо извършването на
допълнителни съдебно-следствени действия във връзка с видеозаписа,
доколкото не биха допринесли за изясняване на обективната истина относно
обстоятелствата, включени в предмета на доказване по делото.
Правоприлагането и в частност административнонаказателното такова, не
може да почива на предположения, поради което е недопустимо да се
презюмира, че след като жалбоподателят е собственик на лекия автомобил,
именно той го е управлявал на 04.01.2025 г., около 12,39 часа, по път II-16, на
км.59+900. На следващо място, както в АУАН, така и в обжалваното НП,
отговорността на жалбоподателя не е ангажирана на основание чл. 188 от
ЗДвП, във вр. с чл. 183, ал. 3, т. 6 от ЗДвП, а именно в качеството му на
собственик, който не е посочил кому е предоставил управлението на
превозното си средство и поради това понасящ санкцията, каквито
обстоятелства дори липсват изложени, а е наказан като водач на превозното
средство, който лично е извършил нарушението. Същевременно, при
съставяне на АУАН не е установено безспорно лицето, управлявало
автомобила в нарушение на чл. 6, т. 1 от ЗДвП, не е поискана от
жалбоподателя и информация за обстоятелствата по чл. 188 от ЗДвП. При това
положение АУАН е съставен при неизяснена фактическа обстановка.
Последното, от своя страна, води до това, че в случая не следва да намери
приложение и разпоредбата на чл. 189, ал. 2 от ЗДвП. За да се приеме, че
съставеният АУАН има доказателствена сила, следва установените в него
факти да се потвърждават от приложените доказателства, докато в случая това
не е така. Както в хода на АНП, така и в съдебната фаза на производството
няма представени доказателства досежно авторството на деянието, като
липсват данни от кого, по какъв начин и в кой момент е идентифициран
водачът на лекия автомобил и съответно е установена самоличността на
нарушителя.
По аргумент от разпоредбите на чл. 52, ал. 4 и чл. 53, ал. 1 от ЗАНН,
наказващият орган има задължението да провери съставения АУАН с оглед
неговата законосъобразност и обоснованост и да прецени събраните
доказателства, като издаде НП само, ако е установено по безспорен начин
3
извършването на нарушението, самоличността на нарушителя и неговата
вина. В случая, при липсата на доказателства по какъв начин при съставянето
на АУАН е установена самоличността на водача, управлявал автомобила към
момента на извършване на нарушението и без данни да е търсен за подаване
на декларация по чл. 188 от ЗДвП, очевидно наказващият орган не е изпълнил
задължението си по чл. 52, ал. 4 от ЗАНН и съответно в нарушение на
изискването по чл. 53, ал. 1 от ЗАНН е издал обжалваното НП, без
самоличността на нарушителя да е установена по несъмнен начин. Изрично в
този смисъл е и Решение № 13017 от 04.12.2024 г. по к.а.н.д. № 2478/2024 г. на
Административен съд – Варна.
Предвид гореизложеното съдът намира, че НП е незаконосъобразно,
поради което следва да бъде отменено. С оглед изхода на делото, въпреки
настъпилата промяна на материалния закон, не следва да се обсъжда кой е по-
благоприятният за дееца.
По разноските:
Съгласно чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН и чл. 143, ал. 1 от АПК, в
производствата пред районния и административния съд, както и в
касационното производство, страните имат право на присъждане на разноски,
като в случай, че НП бъде отменено, държавните такси, разноските по
производството и възнаграждението за един адвокат, ако жалбоподателят е
имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отмененото НП, а
не персонално от този орган, независимо от качеството му на страна в
производството, съгласно чл. 61, ал. 1 от ЗАНН. Ето защо, неоснователно е
възражението на пълномощника на жалбоподателя, че съдът не следва да
разглежда възражението за прекомерност на платеното от жалбоподателя
адвокатско възнаграждение, направено по настоящото дело със
съпроводителното писмо от началника на РУ Своге, вместо от конкретния
АНО в случая – началник група към ОДМВР София, РУ Своге. Допълнителен
аргумент в полза на този извод е, че началникът на РУ Своге също е сред
длъжностните лица, упълномощени да издават наказателни постановления по
ЗДвП с представената по делото Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на
министъра на вътрешните работи.
При този изход на делото и с оглед отправеното от жалбоподателя, чрез
пълномощника, искане за присъждане на разноски за платено адвокатско
възнаграждение, на основание горепосочените разпоредби Областна дирекция
на Министерство на вътрешните работи София следва да бъде осъдена да
заплати на въззивната страна сторените от нея разноски за платено адвокатско
възнаграждение.
Жалбоподателят претендира присъждането на разноски по договор за
правна защита и съдействие за сумата от 600 лева. Както се посочи, от страна
на наказващия орган е направено възражение за прекомерност на
договореното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съдът счита
същото за основателно, тъй като е налице несъответствие между размера на
възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните
права, както и с обема на извършената работа. Поради така установената
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 600
лева, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
4
съдът намалява размера на разноските до размер от 190 лева. За да определи
този размер съдът съобрази задължителния характер на тълкуването на чл.
101, пар. 1 от ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на
СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101,
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между
частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е
посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на
потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение
на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена,
като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде
обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до абсолютна
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 от
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 от ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда,
определените с приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от
09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. В този
смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. на II т.о.
на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч.т.д. № 75/2024 г. на II т.о. на
ВКС. По настоящото дело, предвид липсата на фактическа и правна сложност
на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание,
възнаграждението следва да бъде в размер от 190 лева, което е в максималния
размер на границите за съответния вид дейност, определени с чл. 27е от
Наредбата за заплащането на правната помощ, която не е издадена от
съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г. Именно до този
размер биха могли да бъдат разноските, дължими от въззивника при
неоснователност на жалбата, ако АНО е представляван от юрисконсулт, като
съдът намира за противоречащо на принципа за справедливост страните да
носят риск от понасянето на разноски в различен размер при неблагоприятен
за тях изход на делото.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т. 1, във вр. с ал. 3 от ЗАНН,
съдът
5
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 25-0353-000022 от 11.02.2025
г., издадено от началник група в ОДМВР София, РУ Своге, с което на Л. П. В.,
ЕГН **********, с адрес: *****, за нарушение на чл. 6, т. 1 от ЗДвП, на
основание чл. 183, ал. 3, т. 6 от ЗДвП (ред. към ДВ бр. 2 от 03.01.2018 г. –
отм.), е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 30 лева.
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи
София, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Гео Милев” №
71, ЕИК *********, представлявана от директора, да заплати на Л. П. В., ЕГН
**********, с адрес: *****, сумата 190 лева, представляваща разноски за
платено адвокатско възнаграждение в настоящото производство, като същото
е намалено на основание чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Административен съд – София област в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните. Жалбата се подава чрез РС Своге.
Съдия при Районен съд – Своге: _______________________
6