№ 374
гр. Пловдив, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20235300500354 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Вивус.БГ” (с предишно
наименование „4Финанс”) ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52- 54, представлявано от
З.С.Р., подадена чрез пълномощника му юрисконсулт Д., против Решение № 4004 от
28.11.2022 г., постановено по гр. д. № 1436 по описа на РС – Пловдив за 2022 г., с
което се обявява за нищожна клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане,
обективирана в договор за кредит № **********/24.02.2016г., сключен между М. Ж.
М., ЕГН ********** от гр. Пловдив, ул. *** и „ВИВУС.БГ“ ЕООД. Със същото
решение жалбоподателят е осъден да заплати на М. Ж. М. сумата от 200 лв. – разноски
в производството, а на пълномощника на последния - сумата от 300 лв. – адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство по делото.
Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за неправилност и
необоснованост на обжалвания съдебен акт. Поддържа се, че процесната такса
„експресно разглеждане“ не е свързана с усвояване и управление на кредита, не е
недействителна и договорена в противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК.
Излагат се доводи, че по същество таксата за експресно разглеждане представлява
възнаграждение, дължимо за самостоятелна услуга, предоставена от дружеството на
клиентите при сключване на договора и която услуга няма връзка с условията и
параметрите на договора за кредит. Посочва се, че услугата експресно разглеждане се
предоставя по изрично искане на лицето преди сключване на договора и използването
на услугата не е в причинна връзка с усвояване на кредита. Поддържа се, че таксата
„експресно разглеждане“ не представлява пряк разход по кредита, поради което не се
включва при формиране на ГПР. Посочва се, че процесната такса няма задължителен
характер и същата не е нищожна поради неравноправност. Искането към въззивния
1
съд е да отмени обжалваното решение, както и да присъди разноските за
първоинстанционното и въззивното производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна М. Ж. М., ЕГН **********, чрез пълномощника адвокат Е.
Иванова, в който се оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли се
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно. Претендира
разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на М. Ж.
М. против „4финанс“ ЕООД / понастоящем „ВИВУС.БГ“ ЕООД/, с която е предявен
иск за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата от
сключения между тях договор за кредит от 24.02.2016 г., предвиждаща заплащане на
такса за бързо разглеждане в размер на 41, 27 лева е нищожна, като противоречаща на
принципа на добрите нрави, неравноправна по смисъла на ЗЗП и заобикаляща
материално- правните изисквания на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
От фактическа страна по делото се установява и не се спори относно
сключването на договор за потребителски кредит № ********** от 24.02.2016 г. между
„4финанс“ ЕООД като кредитодател и М. Ж. М. като кредитополучател. По силата на
процесния договор ответното дружество е предоставило на ищеца сумата от 200 лв.
със задължение да я върне в срок от 30 дни при лихвен процент - 40,94 %, ГПР – 49,6
%. В договора е уговорена и такса за експресно разглеждане в размер на 41,27 лв., като
общата дължима сума по кредита е в размер на 248 лв. Към договора за потребителски
кредит са представени Общи условия на договора за кредит. Приложено е и преводно
нареждане от дата 24.02.2016г. с наредител „4финанс“ ЕОД и получател М. Ж. М., за
сумата от 200 лв. От неоспореното заключение на ССчЕ се установява, че в размера на
ГПР не е включен разходът на потребителя за таксата за експресно разглеждане.
Вещото лице е заключило, че с включване на последната е налице оскъпяване на
договора с 247, 62 %.
С обжалваното решение районният съд е приел, че таксата за експресно
разглеждане на заявката за отпускане на кредита има неравноправен характер по
смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП и противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК. РС е
заключил, че предявеният иск за установяване недействителността на клаузата за
таксата за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита е основателен и
следва да бъде уважен.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и
допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена
неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за
спазването на императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на
2
ОСГТК, ВКС.
Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по същество на
спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред
първоинстанционния съд. След преценка им, въззивният съд изцяло възприема
фактическата обстановка установена от районният съд, която се подкрепя от събраните
по делото писмени доказателства. Споделят се и изводите на районният съд за начина,
по който следва да се ценят събраните по делото доказателства, както и правните
изводи, които те обосновават, поради което същите не следва повторно да бъдат
анализирани, а на основание чл.272 ГПК да се препрати към мотивите на
първоинстанционния акт.
По направените оплаквания във въззивната жалба и доводи в отговора на
въззивната жалба, въззивният съд намира следното:
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява договор за потребителски кредит, по отношение на който
намират приложение разпоредбите на ЗПК. Предвид неравнопоставеното положение
между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила
рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава
Шеста на ЗПК. Правата на потребителя по сключения потребителски кредит имат
нужда от засилена закрила, поради което всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна
- чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Целта на таксите и комисионните по смисъла на цитираната
разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне
на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит. Според разпоредбата на чл. 10а, ал. 2
ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, доколкото те са част от дейността му по
предоставяне на кредита. От приложените по делото общи условия по договора се
установява, че процесната такса се дължи за експресно разглеждане на искането за
отпускане на кредит и получаване на отговор по него в срок до 15 минути от
изпращането му или за приоритетно разглеждане на искането и ускорена процедура за
отговор в срок до 2 часа от началото на следващия работен ден, в случай че искането е
постъпило извън работното време на кредитора, в неработен ден или официален
празник. Таксата се дължи еднократно, но заплащането на таксата от потребителя е
разсрочено, като сумата се начислява към вноските по кредита. Въззивният съд
намира, че макар таксата да е уредена като дължима за т.нар. допълнителна,
незадължителна услуга за бързото разглеждане на искането на потребителя за
отпускане на кредит, предвид естеството на посоченото действие на кредитора, същото
представлява част от основната му дейност по предоставяне на кредита. По отношение
на изисканата такса не намира приложение разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, която
дава възможност за получаване на такси и комисионни за предоставени на потребителя
допълнителни услуги, тъй като същите нямат пряко отношение към насрещните
задължения на страните по договора за кредит, а в случая се касае за услуга, включена
в основната дейност на кредитора по предоставяне на паричната сума. След като
ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява
задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът
не е следвало да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите, без
3
оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране. Разглеждането на
искането за кредит преди предоставянето на заемната сума, било то и експресно,
представлява действие по усвояване на кредита, а разходите, свързани с него, са
присъщи за основния предмет на договора, а не с допълнителен такъв. Макар да е
уговорено в договора като допълнителна услуга, с оглед естеството на посоченото
действие на кредитора съдът намира, че то представлява част от дейността по
предоставяне на кредита. В тази връзка следва да се има предвид, че съгласно
разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК извършването на предварителна преценка относно
кредитоспособността на потребителя е задължение на кредитора, поради което не може
да се приеме, че той осъществява допълнителна услуга, обосноваваща съответно
насрещно възнаграждение. Изложеното налага извод, че клаузата за заплащане на такса
за експресно разглеждане е договорена в нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Изискваната от ответника такса за експресно разглеждане на искането на ищеца, с
оглед начина на уговарянето й и начина на заплащането й се явяват пряк разход по
кредита и скрита печалба - допълнително възнаграждение за кредитора в размер на
41,27 лева и е следвало да бъде включена при формирането на ГПР ( чл. 11, ал. 1, т. 10,
вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ). Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. В случая се установява от заключението на ССчЕ, което настоящият съдебен
състав кредитира изцяло като обективно, компетентно дадено и не оспорено от
страните, че таксата за експресно разглеждане не е била включена при формирането на
ГПР, със същата кредита се оскъпява с 247,62 %. Следователно действителният
прилаган ГПР по договора е 247,62 %, а не 49,60% както е посочено в договора,
поради което с договарянето на процесната клауза се заобикаля разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК и се превишава възприетия с нея законов максимум на ГПР, обосноваващо
нищожността на клаузата. Извод за обратното не може да се обоснове от твърденията в
жалбата, че е налице насрещна престация, доколкото се констатира изначалната
недействителност на клаузата за заплащане на оспорената такса.
Неоснователно е и позоваването на Стандартния европейски формуляр,
доколкото такъв не е представено по делото.
Досежно наведените във въззивната жалба доводи, че не са били налице
основанията за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр.
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, съдът го намира за неоснователно. Предпоставките за присъждане
на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, са посочени
в разпоредбите на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗА: адвокатът да е оказал безплатна правна
помощ на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА; в съответното производство
насрещната страна да е осъдена за разноски, т. е. да е постановено позитивно решение
за страната, представлявана от съответния адвокат (чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 78 ГПК).
При осъществяване на посочените предпоставки и заявено своевременно искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение съдът е длъжен да определи адвокатското
4
възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат в размер не по-нисък
от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА, като осъди другата страна да го
заплати. Според настоящия състав на съда в случая са налице предпоставките за
присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.
Преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално
затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия адвокат и е въпрос на договорна
свобода между адвоката и клиента (така Определение №708/05.11.2015 г. по дело №
4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о., Определение №442/28.06.2019 г. по дело № 502/2019
г. на ВКС, ТК, II т.о.).
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира въззивната
жалба за неоснователна, поради което първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора направените от жалбоподателя разноски следва да
останат в негова тежест. Същият следва да бъде осъден на основание чл. 38, ал. 2, вр.
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА да заплати в полза на процесуалния представител на въззиваемия –
адвокат Е. Иванова, адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., изчислено
съобразно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4004 от 28.11.2022 г. постановено по гр.д.№
1436 по описа за 2022 г. на Районен съд - Пловдив, XI гр.с.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52- 54, представлявано от
З.С.Р., да заплати на адвокат Е. Г.И., АК – Пловдив, личен № **********, със
служебен адрес – гр. Пловдив, ул. *** сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение
за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5