№ 553
гр. Пазарджик, 15.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ненка Цветанкова
при участието на секретаря Стоянка Миладинова
като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело №
20245220102606 по описа за 2024 година
Производството е образувано по повод искова молба от М. Б. Т., с ЕГН **********, с
настоящ адрес гр. Пазарджик, ул. „******, чрез пълномощника си – адв. А. Д. от АК София,
против „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, район Витоша, ул. „Околовръстен път“ № 260, представлявано от изпълнителния
директор П. Н. Д., с която се иска от съда да постанови решение, с което да прогласи за
нищожен Договор за потребителски паричен кредит PLUS- 15366361 от 18.10.2017 г.,
сключен между ищцата и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД на основание чл. 22 от
ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 10, ал. 1 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1,
предложение първо от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищцата на 18.10.2017 г. е сключила с „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД, ЕИК ********* /с приобретател „Юробанк България“ АД/,
договор за потребителски паричен кредит PLUS-15366361, оторизационен код а365уе75 при
следните параметри: размер на отпусната в заем сума 16 000 лева, застрахователна премия в
размер на 5760 лева, такса ангажимент в размер на 560 лева. Видът на вноските бил месечен
в размер на 285,37 лева всяка, а броят им 96, общата стойност на плащанията по кредита
била в размер на 27 395,52 лева, при ГПР в размер на 9,25 % и ГЛП в размер на 7,88 %.
Съобразно погасителния план първата вноска следвало да бъде направена на 20.11.2017 г., а
последната на 20.08.2025 г.
Между страните било сключено Споразумение от 10.06.2020 г., съгласно чл. 6 на
което общата дължима сума по процесния договор се променяла от 27 395,52 лева на
27 870,06 лева.
1
Твърди се, че към 19.01.2024 г. ищцата заплатила сумата от общо 12 330,22 лева по
договора, поради което следвало да върне още 15 979,93 лева до пълното погасяване на
задължението си по процесния договор за кредит.
Сочи, че процесният договор за потребителски паричен кредит е недействителен на
основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 10, ал. 1 от ЗПК поради следните
съображения: Шрифтът на договора не отговарял на изискуемия от закона размер, тъй като
не на всички места в процесния договор било спазено изискването шрифтът да бъде не по-
малък от 12. Изискването за шрифта се отнасяло и за свързаните договори за застраховка и
общите условия към тях. В случая било налице неправилно посочване на ГПР, тъй като
уговорените в договора за потребителски паричен кредит „такса ангажимент“ в размер на
560 лева и застрахователна премия по „Защита на плащанията“ в размер на 5760 лева са
разходи по кредита, които следвало да бъдат включени при изчисляването на годишния
процент на разходите, а в случая не били включени. Въпреки че са включени в общия дълг и
месечните вноски, не били включени при формиране на оповестения ГПР по договора от
9,25 %. Излага подробни съображения в тази насока. Липсата на тези разходи в договора при
изчисляването на ГПР се сочи, че е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, което нарушение има за последица недействителност на договора съгласно
чл. 22 от ЗПК.
Излага доводи, поради които счита за нищожна клаузата от договора, уреждаща т.
нар. „такса ангажимент“. Срещу заплащането на тази такса кредиторът фиксирал лихвения
процент за срока на договора при съдържащите се в договора условия. Твърди, че
фиксирането на лихвата не била допълнителна услуга, а част от съществените условия на
договора и след като с плащането длъжникът си гарантирал фиксиран лихвен процент, то
тази такса се явявала част от размера на възнаградителната лихва.
Посочва, че в договора не било посочено кои точно разходи формират ГПР.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. В договора следвало да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение
да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна
такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла
потребителя в положение да не знае колко точно като сума в лева е оскъпяването му по
кредита. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР
представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по -
конкретно заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП във връзка с чл.
68д, ал. 1 от ЗЗП.
С оглед гореизложеното и поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
счита процесния договор за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
2
Цитира практика на СЕС.
В случай, че ответното дружество предяви насрещен иск за остатъка на главницата, се
отправя искане по чл. 241 от ГПК за отсрочване и/или разсрочване изпълнение на
задължението.
В проведеното последно съдебно заседание ищцата не се явява. Постъпила е молба от
адвокат А. Д. от АК София, като моли съда да уважи исковата претенция. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба.
Не се оспорва обстоятелството, че между ищцата и праводателя на ответника е
сключен Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и използване на кредитна карта PLUS-15366361 от
18.10.2017 г. при посочените в ИМ параметри, както и сключването на допълнително
споразумение от 10.06.2020 г. между страните.
Не се оспорват и обстоятелствата, че ищцата е сключила Договор при Общи условия
за застраховка, обективиран в Сертификат № PLUS-15366361 от 18.10.2017 г. за
застрахователен пакет „Стандарт“ и „Комбинирана защита“ на застрахователна програма
„Защита на плащанията“ и Договор при Общи условия за застраховка, обективиран в
Сертификат № CARD- 15366361 от 18.10.2017 г. за застрахователен пакет „Защита на
плащанията по кредитни карти“ между нея и застрахователите „Cardif Assurances Vie SA,
France“ чрез клона си „Кардиф Животозастраховане, клон България“ с ЕИК: ********* и
„Cardif Assurances Risques Diverse SA, France“ чрез клона си „Кардиф Общо застраховане,
клон България“ с ЕИК: *********. Посочва, че макар и свързани с договора за
потребителски паричен кредит, договорите за застраховка са напълно самостоятелни и
отделни облигационни правоотношения, страна по които дори не е ответната банка, а
съответното застрахователни дружества, които правоотношения се регулират и
регламентират от съответния специален нормативен режим и предвидените в него условия и
изисквания за тяхната форма и валидност.
Оспорва изложените в ИМ доводи за нищожност на процесния договор. Твърди, че
процесният договор за кредит е сключен при спазване изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
Счита за неоснователно оплакването на ищцата, че двата договора за застраховка, които са
били сключени от ищцата във връзка с договора за потребителски кредит, са били изготвени
и подписани в нарушение на изискването за минимален размер на шрифта по чл. 10, ал. 1,
предл. 4-то от ЗПК. Законовото изискване за минимален размер на шрифта по чл. 10, ал. 1,
предл. 4-то от ЗПК било неприложимо към сключените договори за застраховка, тъй като
тяхната правна регламентация се намирала в други нормативни актове и не въвеждала
такова изискване за шрифт. Освен това отделните и самостоятелен договори за застраховка,
както и Общите условия към тях, не били елемент от сключения договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Излага съображения, че в Директива №
2008/48/ЕО и в нито един друг нормативен акт на Общността, не е предвидено като
изискване за валидност на договор за кредит, както и за всички негови елементи същите да
са изготвени и подписани на определен вид или размер шрифт, нито шрифтът е предвиден
като елемент от договора за кредит. В българската нормативна уредба е въведено едно
допълнително изискване към договора за потребителски кредит и неговите съставни
елементи, а именно - всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт, не по- малък от 12, което е различно от предвиденото в Директива
№ 2008/48/ЕО. Поради това счита, че нормата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК в частта, въвеждаща
3
изискване за шрифт, противоречи на Директива № 2008/48/ЕО и с оглед приоритета на
правото на ЕС пред националното законодателство, не следва да бъде прилагана.
Посочва, че в случай, че договорът за кредит се приеме за недействителен само на
формално основание проради неспазен размер на шрифта, то подобна санкция била в разрез
с чл. 23, изр. 2-ро от Директивата, според който предвидените санкции следва да бъдат
ефективни, пропорционални и възпиращи. Същият критерии бил заложен и в т. 47 от
Преамбюла на Директивата, според която „...изборът на санкции е по усмотрение на
държавите — членки, но предвидените санкции следва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи.“ Прилагането на санкцията по чл. 22 от ЗПК само на
формално основание, че договорът за кредит или негов елемент е с шрифт по-малък от 12,
би имало прекалено тежки последици за кредитодателя, несъответстващи на тежестта на
евентуалното нарушение, доколкото го лишава от лихви и разноски по кредита, което е
непропорционално, когато неспазеното изискване на чл. 10, ал. 1, предл. 4-то от ЗПК е от
такова естество, че да не засяга способността и възможността на потребителя да прецени
обхвата на своите задължения по договора. Неспазването на това изискване не би могло във
всички случаи да попречи на потребителя да прецени обхвата на своите задължения в
случай, че видът и размерът на шрифта позволяват прочитането на съдържанието на
документа. Евентуалната незначителна разлика в размера на шрифта на договора за кредит
не е съществена и обозрима, поради което тя не може да повлияе на извода, че двата
договора са написани по ясен и разбираем начин, с четлив и достатъчно ясно видим шрифт.
Дори по делото да бъде установено, че част от съдържанието на договора за кредит е
изготвено и подписано на шрифт в по-малък размер от предвидения в закона минимум, този
недостатък не би могъл да наруши в цялост изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
Счита, че процесният договор за кредит, както и застрахователният договор, са
изготвени и подписани в предвидената в закона писмена форма, на хартиен носител, по
ясен, разбираем и четлив начин, с представяне на екземпляр от договора на потребителя и не
са нарушени правата на последния, а именно от съдържанието на тези договори и начина на
неговото обективиране да не може да разбере обхвата на своите задължения, за което
евентуално да му е попречил размерът на шрифта на договорите.
Посочва, че дори хипотетично да се приеме, че СЕС допуска въвеждането на
допълнителни правила и изисквания относно формата на договора за кредит по отношение
на неговия шрифт, то въведените от българския законодател такива биха могли да бъдат
подходящи само в случай, че не влизаха в пряко противоречие с хармонизираната от
Директивата област на пропорционалността на санкционните последици за кредитора. Тези
допълнителни национални изисквания заедно с предвидените санкционни последици за
кредитора, водещи на практика до получаването на напълно безлихвен и безплатен за
потребителя кредит, приложени по заложения в закона твърде формален начин, независимо
и без да се изследват конкретните обстоятелства по всеки отделен случай, свързани със
степента и размера на нарушението, дали търговецът е нарушил изискването умишлено, и
дали това нарушение не се дължи на /обективни/ технически причини, респ. без наличие на
възможност за частично намаляване на санкцията или нейното неприлагане в зависимост от
установените конкретни обстоятелства, не съответстват в необходимата пълна степен на
общите критерии на Директивата и не следва да бъдат прилагани.
Твърди, че при съвременните методи на отпечатване чрез компютърна система
съществува вероятност, въпреки номинално избрания размер на шрифта при генерирането
4
на текста, размерът на изображението на неговите буквени символи да се промени при
самото отпечатване, което да не се забелязва с технически „невъоръжено“ око.
Съобразявайки тези технически данни и доколкото размер 12 pt е доста условен следвало да
се приеме, че, при евентуално установено незначително отклонение от законоустановения
размер на шрифта в рамките до половин единица или в случай че евентуално измереното
отклонение в същите рамки не е кратно на половин единица, правилото на чл. 10, ал. 1 от
ЗПК относно размера на шрифта е спазено.
Посочва, че нарушаването на изискването, въведено от българския законодател за
минимален размер на шрифта по чл. 10, ал. 1, предл. 4-то от ЗПК би могло да бъде счетено
за съществено и водещо до недействителност на договора, само в случай че това нарушение
е попречило на потребителя да разбере и прецени правилно обхвата на своите права и
задължения. Подобна последица за потребителя би могла да бъде налице единствено при
драстично разминаване в размерите от напр. 1, 2 или повече пункта /pt./. В противен случай,
при по-малко разминаване, този недостатък следвало да се квалифицира като изключително
минимален и незначителен, който не може да бъде от естество да повлияе върху
способността за възприемане и разбиране на печатния текст на договора от страна на
кредитополучателката, респ. не може да попречи на един среден потребител да разбере
съдържанието на своите права и задължения, каквато е и основната цел на това изискване.
Предвид поведението на ищцата във връзка със сключването и изпълнението на
задълженията й по процесния договор за кредит счита, че в случая приложение намира и
правилото на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, според което „Страната не може да се позовава на
нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността
на изявлението.“ В конкретния случай това означавало, че при сключването на договора
ищцата го е прочела, разбрала е в пълна степен обема и тежестта на задълженията, които
поема, искала е да го сключи, тъй като е имала нужда от съответните парични средства, след
което когато е усетила евентуалните затруднения при погасяването на кредита, решаила да
се опита да се възползва от предвидените в закона възможности, оспорвайки на формално
основание един напълно валиден договор за кредит, с чийто условия и параметри тя се е
съгласила и е подписала.
Излага подробни съображения, поради които счита, че процесният договор за кредит
отговаря в пълна степен на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, доколкото в
съдържанието му изрично са посочени лихвеният процент, годишният процент на разходите
и общата дължима сума. Сочи, че след като размерът на приложимия по договора лихвен
процент на дължимата възнаградителна лихва е фиксиран, то не се налага изготвянето на
методология относно изчислителната формула, като изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9а от
ЗПК са неприложими. Задължението за кредитора да посочи приложимия лихвен процент на
ден или референтен лихвен процент, съдържащо се в чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК касаело
кредити, договорени при променлив лихвен процент, какъвто настоящият случай не е.
Законът не съдържал задължение за кредитора в договора за потребителски кредит да бъдат
разграничени в отделни колони вноските за главница и за лихва поотделно, а общата
дължима от кредитополучателката месечна погасителна вноска ясно е посочена в
погасителния план към процесния договор за кредит. Твърди, че в посочения в процесния
договор за кредит общ размер на ГПР от 9,25 % е включена и дължимата от
кредитополучателката такса ангажимент.
Оспорва твърдението на ищцата за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК с довод за
неправилно изчисление на ГПР и липсата на включени разходи за застрахователна премия.
Сочи, че в посочения в договор за кредит ГПР от 9,25 % не е включена стойността на
дължимата застрахователна премия, доколкото сключването на застрахователните договори
не е задължително условие за отпускането на кредита, нито е предпоставка за ползването на
преференциални условия, като тези допълнителни договори могат да бъдат прекратени по
5
всяко време по желание на застрахованата без никакви неблагоприятни последици за
същата. Посочва, че случая поради преустановяване плащанията на застрахователната
премия на 20.09.2021 г. застрахователните договори и съответното покритие са били
прекратени по реда на чл. 7 във връзка с чл. 5 от Общите условия към застрахователните
полици, което не се е отразило на останалите задължения и финансови ангажименти на
ищцата.
Заявява, че таксата за ангажимент е включена в ГПР по процесния кредит, а
застрахователните премии не следва да се включват във формулата за изчисление на ГПР,
тъй като сключването на договора за тази допълнителна услуга не е задължително условие
за отпускането на кредита. Не само, че в договора за кредит не се съдържали клаузи,
предвиждащи, че отпускането на кредита и/или усвояването му при предложените условия,
ще се реализира единствено в случай, че бъде сключена и застраховка, но и ищцата е имала
правото да се откаже от застраховката без това да доведе до каквито и да било промени по
параметрите по кредита, повишаване на лихвен процент или начисляване на допълнителни
такси. В договора за кредит, както и в Общите условия към застраховките, не се съдържали
клаузи, предвиждащи каквито и да било неблагоприятни последици, в случай че
застраховките бъдат прекратени, т. е. кредитът би бил отпуснат при същите условия и без
сключена застраховка. Ако кредиторът считаше, че прекратяването на застраховката би
довело до значително нарастване на кредитния риск, подобна хипотеза със сигурност би
била скрепена със съответните санкционни клаузи за кредитополучателката, каквито в
настоящия случай липсват, поради което застраховката се явява допълнителна
незадължителна услуга.
Посочва, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А, клон България“ КЧТ е било
застрахователен посредник по застрахователното правоотношение. Като кредитор това
дружество е имало право да получава съответните месечни плащания за погасяване на
кредита, а в качеството си на застрахователен посредник е имало законовото задължение да
съдейства и опосредява извършването на превода на сумата по застрахователната премия от
застрахования към застрахователя. Поради това в клаузата на чл. 2 от процесния договор е
предвидено изплащане на застрахователната премия едновременно с месечните погасителни
вноски. По този начин се постигало улеснение и за потребителя, като задълженията по
кредитното и по застрахователното правоотношения се обединявали и се спестявало
ежемесечно извършване на два отделни банкови превода, както и таксите за тях. След
получаване на паричната вноска за покриване на застрахователната премия сумата се
превеждала на застрахователя. Поради това описаният в клаузата на чл. 2 от договора
механизъм за разсрочено плащане на застрахователната премия не следвало да бъде
тълкуван в смисъл, че застраховките са условие за отпускане на кредита или усвояването му
при разписаните параметри,
Твърди, че посоченото годишно оскъпяване на кредита, отразено в размера на ГПР по
процесния договор, е правилно и законосъобразно изчислено съгласно изискванията на чл.
19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК, както и с относимата задължителна практика на СЕС. В процесния
договор се съдържали всички компоненти, предвидени в чл. 11, ал. I, т. 10 от ЗПК и
посочени в практиката на ВКС. Включването в договора за кредит на информация относно
застрахователната премия и механизма за нейното плащане /чл. 2 от договора/ не можело да
се тълкува в смисъл, че ползването на тази допълнителна и самостоятелна услуга е
задължително условие за отпускането или за усвояването на кредита, или за ползването на
по-благоприятни условия по същия, доколкото нейната цел е да бъде предоставена на
потребителя максимално пълна, точна и ясна информация относно тяхната стойност и реда
за заплащане на тяхната цена. Счита, че ГПР, отразен в процесния договор, включващ
възнаградителна лихва и такса ангажимент, е изчислен съобразно законоустановената
формула в Приложение № 1 от ЗПК.
6
Оспорва да е налице твърдяното от ищцата заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, доколкото застрахователната премия не следва да бъде част от базата за изчисление на
ГПР, а и дори да се приеме тезата на ищцата за включването на тази застрахователна премия
в базата за изчисляване на ГПР, то неговият размер би се покачил най- много с 8-9 %, от 9,25
% до около 17 % - 18 %, което е под установения от закона максимум от 5- кратния размер на
законната лихва, /13,53% към момента/, т. е. 67,65 %. Посочва, че в случая не е осъществена
„нелоялна заблуждаваща търговска практика“ от страна на ответното дружество.
Счита, че в случай на приемане на процесния договор за кредит за недействителен
единствено на формалното основание, че ГПР е неправилно изчислен, то подобна санкция за
кредитора би била непропорционална и в разрез с чл. 23, изр. 2-ро от Директива №
2008/48/ЕО. Нарушаването на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК би могло да бъде
счетено за съществено и водещо до недействителност на договора само в случай, че това
нарушение е попречило на потребителя да разбере и прецени правилно обхвата на своите
права и задължения, каквото в случая не е налице. Подобна последица за потребителя би
могла да се осъществи единствено при непосочване на разхода за застраховка в договора и в
СЕФПИПК или при невключването й в ГПР, когато тя е задължително условие за
сключването на договора, но в случая това не е налице.
Излага съображения, поради които счита клаузата на чл. 6 от договора, предвиждаща
възможността за кредитополучателя веднъж годишно да отлага плащането на една или
повече от погасителните вноски през годината до следващия падеж, за валидна и
равноправна.
По отношение на клаузата, предвиждаща заплащане на „такса ангажимент“ посочва,
че тази такса не включва действия относно усвояването и управлението на кредита, а
нейната същност предполага поемането на изричен ангажимент от страна на дружеството-
кредитор, че дължимата по кредита възнаградителна лихва няма да бъде увеличавана в нито
един момент от срока на договора за кредит до неговото погасяване. Тази такса
обезпечавала риска, поет от кредитора по отношение размера на дължимата
възнаградителната лихва, който се фиксира към датата на сключване на договора за кредит
при съответните икономически, пазарни, финансови и обществено-политически условия,
чието бъдещо изменение би могло да доведе до значително нарастване на инфлационните
процеси и неблагоприятна промяна във финансово-икономическата среда, обуславящи
необходимост от повишаване на лихвения процент. В този смисъл събирането на тази такса
нямала нищо общо с усвояването и управлението на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК, поради което процесната такса не попада в приложното поле на цитираната законова
норма. Счита, че размерът на таксата не е необосновано висок, както и че клаузата,
предвиждаща заплащането й, е конкретна, съставена на ясен и разбираем език и с
достатъчна степен на прозрачност.
Счита, че ищцата няма правен интерес да претендира прогласяване на целия договор
за кредит за нищожен, тъй като в този случай ще дължи законна лихва върху главницата от
момента на получаване на сумата без основание като се позовава на чл. 14, т. 3, б. „б“ от
Директива 2008/48/ЕО.
Претендира разноски.
В проведеното последно съдебно заседание за ответника не се явява представител.
Депозирал е молба, с която моли съда да отхвърли изцяло исковата претенция.
Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, а и от приетите по делото писмени доказателства -
7
договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит,
издаване и ползване на кредитна карта PLUS-15366361 от 18.10.2017 г., Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, се
установява, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД /правоприемник, на което дружество
е ответникът по делото/ е предоставил на ищцата кредит в размер на 16 000 лева, като
сумата била отпусната от кредитора за срок от 96 месечни вноски, всяка от вноските в
размер на 285,37 лева, при уговорен годишния процент на разходите – 9,25 % и годишния
лихвен процент – 7,88%, посочени в параметрите по договора. Уговорено е, че общата сума
на плащанията на ответника е в размер на 27 395,52, в която е включена такса ангажимент в
размер на 560 лева и застрахователна премия в размер на 5760 лева.
В договора е инкорпориран и погасителен план, в който е посочено, че първата
дължима вноска е на 20.11.2017 г., а последната на 20.10.2025 г..
Съгласно чл. 2 от договора размерът на кредита за покупка на застраховка „Защита на
плащанията“ ще бъде платен директно на застрахователния агент, а посочената сума в поле
„застрахователна премия“ е разделена на равен брой вноски, съответстващи на посочения
брой вноски в поле „брой погасителни вноски“ и е част от всяка месечна вноска, посочена в
поле „Месечна погасителна вноска“.
Видно от приложените по делото Сертификат № PLUS 15366361 и Сертификат №
CARD 15366361 „Кардиф Животозастраховане“, клон България и „Кардиф Общо
застраховане“, клон България се съгласили да застраховат сключения с ищцата като
кредитополучател по процесния договор за кредит по пакет „Стандарт“, пакет
„Комбинирана защита“ и пакет „Защита на плащанията по кредитни карти“ срещу
заплащане на застрахователна премия. Приложени са и Общите условия за застраховките.
От приетото по делото като писмено доказателство споразумение за отсрочване на
погасителни вноски по договор за потребителски паричен кредит номер PLUS-15366361 от
10.06.2020 г. се установява, че страните са постигнали съгласие заплащането на месечните
погасителни вноски № 31,32,33,34,35 и 36 по договора да се отложи за срок от шест месеца.
Вследствие отлагането на посочените вноски, срокът на кредита се удължава със срока на
гратисния период. Видно от приложения към споразумението погасителен план и съгласно
уговореното между страните, размерът на месечните погасителни вноски се променя на
292,56 лева и крайният срок за изпълнение на задълженията по договора се удължава, като
последната дължима вноска е на 20.04.2026 г. Уговорено е, че вследствие на промените
общата дължима сума на плащанията от кредитополучателя се променя от 27 395,52 лева на
27 870,06 лева. ГПР по договора за кредит остава непроменен. Към допълнителното
споразумение е приложен актуален погасителен план.
От заключението на вещото лице по изготвената по делото съдебно-икономическа
експертиза, което съдът кредитира като обективно, изчерпателно и компетентно изготвено,
се установява, че размерът на ГПР съгласно параметрите на договора с включена еднократна
такса ангажимент от 560 лева е 9,2468%, а размерът на ГПР съгласно параметрите на
договора с включена сума застраховка 5760 лева и месечна вноска в размер на 285,37 лева,
8
при общо сума на кредита 27 395,52 лева, е 15,86 %. Към момента на сключване на договора
за кредит в ГПР е включена еднократната такса ангажимент, не е включена сумата за
застраховка от 5760 лева. Общо платената сума от ищцата по договора за кредит възлиза на
12 330,22 лева, съотнесена за погасяване на задълженията, както следва: 4599,68 лева
главница, 3485,22 лева договорни лихви, 71,90 лева отложени лихви, 2160 лева
застрахователни вноски и 2013 лева законни лихви. Застраховките по кредита не се плащат
всяка по отделно, а с обща сума към застрахователя на месечна база. Спрямо покритието на
застраховката и нейното разпределение са преведени сумите и на двете застрахователни
дружество по отделно в размер общо на 2160 лева. Вноските за дължими застрахователни
премии по договора считано от 41 вата вноска – 20.09.2021 г. са били анулирани, което е
довело до намаляване на задълженията по кредита с по 60 лева за всяка следваща месечна
вноска. Другите параметри по договора са останали непроменени. От общата сума по
кредита 16 000 лева е приспадната таксата ангажимент в размер на 560 лева и останалата
сума от 15 440 лева е преведена по посочена от ищцата банкова сметка.
От приетите по делото заключения на съдебно - техническа експертиза и
допълнителна съдебно - техническа експертиза, които съдът цени като обективни,
обосновани и отговарящи в пълна степен на поставените задачи, се установява, че шрифтът
и размерът, на който е изготвен приложеният по делото договор за потребителски кредит
PLUS-15366361 от 18.10.2017 г. са вид „Garamond“ и размер „11.5“ пункта, а шрифтът и
размерът, на който е изготвен погасителния план към същия договор са вид „Times New
Roman“ и размер „12“ пункта. Няма възможност по – малкият размер от 12 pt, измерен
размер на шрифта, да се дължи на определени технически настройки на разпечатващите
устройства, които са били извън контрола на съответните служители на банката,
изготвили/попълнили и разпечатали процесния договор. Вещото лице разяснява, че
единствената техническа причина шрифтът да е по - малък от 12 пункта е, че е набран на по-
малко от 12 пункта. При изследването на бланков договор, без данни за кредитополучателя,
предоставен на вещото лице в електронен вариант за целите на експертизата от ответника,
се установява, че шрифтът и размерът на договора са вид „Garamond“ и размер „11.5“
пункта. Програмното приложение „WORD“ не допуска като функционалност задаването на
шрифт в размер по – малък от половин единица. Програмното приложение PDF редактор
ABBYYFinereadder и друг PDF редактор не допускат задаване на шрифт с половин единица
– напр. 11.5 пункта и редакторът го отваря в цяло по- голямо чило- 12 пункта. В съдебно
заседание вещото лице разяснява, че при отваряне на ел. файл с договора на екрана излиза,
че е 12 пункта, защото самата програма не позволява да се отвори, както е набран текстът на
11.5 пункта, но размерът на шрифта на текста си остава реално 11.5 пункта.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна
страна:
РС Пазарджик е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.
първо от ЗЗД за обявяване нищожността на договора за кредит.
Безспорно е между страните, а и от писмените доказателства по делото и
заключението на СИЕ се установява, че страните са обвързани от облигационно
9
правоотношение по силата на договор за потребителски паричен кредит от 18.10.2017 г. за
сумата от 16 000 лева, по който ищцата е поела задължение да върне сумата на 96 броя
равни месечни вноски, всяка от които в размер на 285,37 лева. Не е спорно, че ищцата е
получила заемната сума.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието
на правата и задълженията, се установява, че същият представлява договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Кредитополучателят е физическо лице, на което по
силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за
извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ответното дружеството е
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Съдържанието на договора сочи на
съглашение, по силата на което кредиторът се задължава да предостави на потребителя –
физическо лице кредит за общо ползване, като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК.
При така установеното съдът приема, че действителността на клаузите на процесния договор
следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за
валидност на договорите съгласно ЗЗД. Следователно ищцата се ползва и от
регламентацията на потребителската закрила, уредена в Закона за защита на потребителите -
арг. чл. 24 от ЗПК във вр. чл.143 - 148 от ЗЗП. Съгласно ТР № 1/2020 г. /27.04.2022 г. по тълк.
д № 1 по описа за 2020 г. на ОС на ГК и ТК на ВКС, с чл. 7, ал. 3 от ГПК е предвидено
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона
за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, както и да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци,
произтичащи пряко от съдържанието и формата на договора, но и от общоизвестни или
служебно известни на съда факти. Тоест съдът следва да обсъди валидността на договора,
дори и без наличието на възражения на страните, когато основателността на исковата
претенция е пряко обусловена от неговата действителност.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в чл. 9 от Закона
за потребителския кредит, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите
за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне.
За да бъде валидно сключен договорът е необходимо да отговаря на разпоредбите
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Когато не са
спазени изискванията на тези разпоредби, договорът за потребителски кредит е
недействителен съгласно императивната разпоредба на чл. 22 от ЗПК.
В чл. 10, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт -
не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Тези условия
следва да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна облигационна връзка
между страните. Липсата на което и да е от тях прави договорът недействителен. От
заключенията на вещото лице по приетите съдебно –технически експертизи се установи, че
10
шрифтът на процесния договор е „Garamond“, а размерът му е 11.5 пункта /с изключение на
погасителни план, чийто шрифт е в размер 12 пункта/. Недоказани останаха доводите на
ответника в ОИМ, че при констатация за наличие на шрифт на текста в договора по – малък
от 12 пункта, това би могло да се дължи на технически настройки на разпечатващото
устройство. Вещото лице е категорично и в съдебно заседание разяснява, че единствената
причина шрифтът да е по - малък от 12 пункта е, че е набран на по-малко от 12 пункта, т.е. в
случая не е изпълнено законовото изискване размерът на шрифта да е не по-малък от 12.
Освен това възможните конверсии при изготвяне на договора на електронен носител и при
отпечатването му хартия не следва да се преценяват като обстоятелства, дерогиращи
изискването за размер на шрифта на договора не по-малък от 12 съгласно чл. 10, ал. 1 от
ЗПК. С оглед на това съдът приема, че е нарушена императивна законова разпоредба, водеща
съгласно изричната норма на чл. 22 от ЗПК до недействителност на договора за
потребителски кредит. /В този смисъл Решение № 50084/09.01.2024 г. по т. д. № 875/2022 г.
по описа на ВКС, I т. о. и цитирината в него съдебна практика - Решение № 50174/26.10.2022
г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ІV г. о., Решение № 50206/25.11.2022 г. по гр. д. № 3578/2020 г.
на ІІІ г.о., Решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на І т.о. и Решение №
50162/10.01.2023 г. по т.д.№ 550/2022 г. на ІІ т.о./.
Не могат да бъдат споделени наведените в отговора доводи, че изискването на чл.
10, ал. 1 от ЗПК за еднакъв по вид, формат и размер шрифт на всички елементи и
приложения на договора е в противоречие с Директива 2008/48/ЕО, в която липсва такова
изискване, поради което не следва да се прилага. Съгласно чл. 23 и съображение 47 от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
/Директива 2008/48/ държавите членки установяват система от санкции за нарушаване на
националните разпоредби, приети съгласно Директивата, и вземат всички необходими мерки
за гарантирано прилагане на тези санкции, като предвидените санкции следва да бъдат
ефективни, пропорционални и възпиращи. Именно в съответствие с цитираните разпоредба
и съображение съгласно ЗПК – законът, с който се въвеждат разпоредбите на Директива
2008/48, нарушението на предписанието досежно размера на шрифта води до
недействителност на договора за потребителски кредит и за него кредиторът се санкционира
с лишаване от лихвите и другите разходи по кредита /чл. 23 от ЗПК/. В решение по дело С-
42/15, СЕС дава тълкуването, че за неизпълнението на изискване, имащо съществено
значение в контекста на Директива 2008/48, кредитодателят може да бъде санкциониран
съгласно националната правна уредба със загубата на правото си на лихви и разноски. С
Определение на Съда на Европейските общности /шести състав/ от 14.04.2021 г. по дело С-
535/2020 е прието, че член 10, параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се
тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на
договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12. Изяснено е, че доколкото в Директива 2008/48 не се определят
11
подробно форматът и размерът на шрифта, с които информацията относно условията на
договора и последиците от сключването му трябва да бъде предоставена на длъжника при
сключването на договор за потребителски кредит, държавите членки остават по принцип
компетентни да установят правила, както относно конкретната форма на представяне на тази
информация, така и относно последиците от неспазването от страна на търговците, при
условие че тези правила допринасят за представянето на посочената в член 10, параграф 2 от
Директивата информация по ясен и кратък начин; уредбата в ЗПК, която налага всички
елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12, е преценена от СЕС като гарантираща, че
информацията ще бъде представена прозрачно и четливо, както и като възпрепятстваща
използването на дребен шрифт, който би могъл да породи опасността важна информация
към момента на сключване на договора и по време на неговото изпълнение да бъде
пропусната от съответния потребител. Изтъкнато е, че уредбата в ЗПК се ограничава да
предвиди правила относно формата, в която трябва да се представи информацията, и не
налага задължения за предоставяне на допълнителна информация извън хармонизирано
установената в член 10, параграф 2 от Директива 2008/48. Посоченото тълкуване на СЕС,
направено по повод преюдициално запитване във връзка с въведеното с изменението на чл.
10, ал. 1 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., изискване по отношение на размера на шрифта и
при отчитане последиците от неспазването му /недействителност на договора съгласно чл.
22 от ЗПК/, има задължителен характер по силата на чл. 633 от ГПК, поради което
настоящия съдебен състав се съобразява с това тълкуване. /В този смисъл е Определение №
1388/20.12.2023 г. по т. д. № 332/2023 г. по описа на ВКС, ТК, I отделение./ Изводът, който се
налага е, че въведеното в чл. 10, ал. 1 от ЗПК изискване за размера на шрифта, както и
последицата при неспазването му – недействителност на договора, съответстват на правото
на Европейския съюз.
По отношение наведените в исковата молба доводи за недействителност на
договора на основание чл. 22 от ЗПК поради несъответствието му с изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК настоящият състав намира следното:
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая формално в договора е
посочен ГПР – 9,25 %, освен цифрово посочване на ГПР обаче договорът не съдържа
взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му и допълнителна информация
относно начина на формирането на посочения процент на разходите, както и какво е взето
предвид при формирането му. Смисълът на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК налага
при посочване на ГПР в договора за кредит по ясен и разбираем за потребителя начин да са
включени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В стандартния европейски формуляр е отразено, че ГПР е
12
формиран на базата на месечните погасителни вноски, включително и с 30-дневен гратисен
период, и лихвен процент в размер на 7,88 %, както и общо е посочено, че ГПР се изчислява
за всеки конкретен договор за кредит и зависи от избрания лихвен процент, размер на
кредита, гратисен период и матуритет. Нито в договора, нито в условията по договора за
кредит, не е посочено какви точно разходи, освен възнаградителната лихва от 7,88 %, са
включени в ГПР и какво е стойностно измерение в проценти на всеки един от формиращите
ГПР компоненти. От съдържанието на договора не става ясно дали застрахователната
премия и такса ангажимент също са включени в ГПР. Изложеното налага извод, че не е
достатъчно в договора за потребителски кредит да бъде посочен общият размер на ГПР в
процентно съотношение от общия размер на предоставения кредит. Необходимо е освен
общият размер на ГПР в договора да се посочат всички разходи по вид и размер, от които се
формира ГПР, така както те са описани в текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и Приложение № 1
към закона. Освен разбивка на всички разходи по вид и размер в ДПК трябва да е посочена и
общата сума, която е дължима от потребителя, представляваща ГПР. /В този смисъл
Решение № 236 от 27.06.2023 г. на ОС Пазарджик по в. гр. д. № 290/2023 г.; Решение № 184
от 04.11.2021 г. на ОС Пазарджик по в. гр. д. № 635/2021 г./.
Предвид изложените съображения съдът приема, че процесният договор за
потребителски кредит е сключен в нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
На следващо място от заключението на СИЕ се установи, че в посочения в
договора ГПР от 9,25 % са взети предвид такса ангажимент и възнаградителната лихва, но
не и застрахователната премия, посочена в договора в размер на 5760 лева, която на
практика се равнява на 36% от главницата по кредита. С включването на застрахователната
премия ГПР нараства на 15,86 %.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съгласно пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК § общ разход по кредита за
потребителя са и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по -
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая преценката на цялостното съдържание на подписаните от ищцата
документи от кредитното й досие води до извод, че обвързването на потребителя със
заплащането на застрахователна премия съставлява не само условие за сключване на
договора за кредит, а е инкорпорирано като част от самия договор за кредит. В договора е
предвидено предоставяне на потребителски кредит от една страна под формата на реално
предоставяне на парична сума, а от друга страна и под формата на финансиране на услуга –
сключване на застраховка. В този смисъл е чл. 2 от условията по договора, в която се
посочва, че „размерът на кредита за покупка на застраховка „Защита на плащанията“ ще
13
бъде платен директно на застрахователя, а посочената сума в поле „Застрахователна
премия“ се разделя на равен брой вноски, съответстващи на посочения брой вноски в поле
„Брой погасителни вноски“ и е част от всяка месечна погасителна вноска, посочена в поле
„Месечна погасителна вноска“. Показателно в тази насока е предвиденото в чл. 5 от Общите
условия за застраховката „Защита на плащанията“, че кредитополучателите едновременно с
попълването и подписването на договора за кредит изразяват своето изрично писмено
съгласие да се застраховат и приемат общите условия. Липсва възможност потребителят да
сключи договора без да се обвърже да заплаща сума, посочена в него като застрахователна
премия. Поради това и не може да бъде споделена защитната теза на ответника, че
сключването на договор за застраховка не е било задължително условие за получаване на
кредита при посочените в договора параметри. На практика сключването на такъв вид
застраховки е установено като част от типовото съдържание на предоставения кредит, като
инкорпорирането на застрахователната премия в договора за кредит, без да става ясно коя е
конкретната застрахователна програма, лишава кредитополучателя от възможността да
сключи договора за кредит без застраховката. Самият кредитодател също така е включил
застрахователната премия в раздела от договора „Параметри и условия“ и конкретно го е
калкулирал в „обща стойност на плащанията“, което е индиция за налагането на разхода като
задължителен за предоставяне на кредита. По изложените съображения в случая съдът
намира, че застраховането е задължително условие за сключване на договора за кредит при
уговорените условия за лихва и срок на издължаване. Следователно разходите за
застрахователни премии съставляват общ разход по кредита и на основание чл. 19, ал. 1 от
ЗПК са част от компонентите на ГПР. Поради това и посоченият в договора за кредит ГПР не
отговаря на действителния такъв, което е довело до нарушение на императивното изискване
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Цитираната разпоредба въвежда изискване на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи, в какъвто смисъл е и изискването на чл.
10, пар. 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент. Следователно неотчитането на застрахователната премия
при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. /В този
смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на ВКС, III г.о.,
Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г., I т.о./. Неточното посочване на
компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има
същата последица, както и непосочването им. Поради това и в случая е без значение дали с
включване на непосочените компоненти ГПР ще е в рамките на размера по чл. 19, ал. 4 от
ГПК или ще го надвишава. Цифровото посочване на ГПР, който не отговаря на
действителния такъв, е равнозначно на неизпълнение на изискването на цитираната норма,
тъй като не изпълнява нейната цел – потребителят да бъде информиран за разходите за
кредита и да направи осъзнат избор да сключи договора с ответника на фона на
предлаганите от други финансови институции условия. В този смисъл е и застъпено в
14
Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС /девети състав/ разбиране, че чл. 10,
пар. 2, б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
всички предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води до връщане от страна на съответния потребител единствено на
предоставената в заем главница.
По изложените мотиви настоящият съдебен състав приема, че процесният договор
за потребителски кредит е нищожен на основание – чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК,
тъй като не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради
което предявеният установителен иск касаещ процесния договор за кредит е основателен.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и във връзка с чл. 38, ал. 2 от ЗА ответникът следва
да бъде осъден да заплати на адв. А. Д. от САК адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата в производството. За присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. пред съответната инстанция, е
достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е
посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв., като не е необходимо страната предварително
да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна
помощ. В случая по делото е представен договор за правна помощ и съдействие, в който е
посочено, че на ищцата се предоставя правна помощ безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2
от ЗАдв., което е достатъчно за присъждане на адвоката на възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата в производството.
Във връзка с горното, съобразявайки фактическата и правна сложност на конкретното
дело, високо квалифицирания труд на адвокатската услуга, както и обстоятелството, че
установените в НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа
размери служат на съда за ориентир за пазара на адвокатския труд, в полза на процесуалния
представител на ищцата следва да бъде определено възнаграждение съобразно представения
списък по чл. 80 от ГПК в размер общо 3455,52 лева с ДДС. /В този смисъл Определение №
622 от 21.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 702/2024 г. по описа на ОС Пазарджик; Определение №
488 от 22.08.2024 г. по в. ч. гр. д. № 550/2024 г. по описа на ОС Пазарджик/. За да добави към
определения размер на възнаграждението на основание § 2а от Наредба № 1/09.07.2004г.
данък добавена стойност съдът съобрази актуалната практика на ВКС, обективирана в
Определение № 739 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 736/2023 г., IV г. о., ГК, в което се
приема, че при отправено до съда основателно искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по ДДС, в полза на
адвоката следва да се присъди възнаграждение в приложимия за конкретното дело
минимален размер по Наредба № 1/2004 г., изчислен върху защитения материален интерес,
към който следва да се прибави 20 % ДДС. В този смисъл са и Определение №
306/06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г., ТК, ІІ т. о., Определение № 490/19.09.2017 г. по ч.
т. д. № 1082/2016 г., ТК, ІІ т. о., Определение № 91/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 1700/2017 г., ТК,
ІІ т. о., Определение № 660/03.12.2018 г. по ч. т. д. № 2784/2018 г., ТК, ІІ т. о. и Определение
№ 50207/11.10.2023 г. по т. д. № 1940/2022 г., ТК, I т. о. В посочената съдебна практика се
15
приема, че с присъждане на адвокатското възнаграждение предоставената от адвоката
правна помощ се овъзмездява и правните услуги, предмет на представения договор за
правна защита и съдействие, съставляват облагаема възмездна доставка. Осъществяването
на безплатна адвокатска помощ по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. не съставлява безвъзмездна
услуга, а въпросът как се определя възнаграждението на адвокатите, регистрирани по ЗДДС,
е регламентиран в § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г., като е без значение дали
възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено, или е
определено от съда по предвидения в чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ред.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде
осъден да плати по сметка на РС Пазарджик държавна такса за уважения иск в размер на
865,46 лева.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между М. Б. Т., с ЕГН **********, с
настоящ адрес гр. Пазарджик, ул. „******, с пълномощник адв. А. Д. от АК София, и
„Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
район Витоша, ул. „Околовръстен път“ № 260, представлявано от изпълнителния директор
П. Н. Д., че Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS- 15366361 от 18.10.2017
г. е нищожен поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл.
10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, район Витоша, ул. „Околовръстен път“ № 260, представлявано от
изпълнителния директор П. Н. Д., ДА ЗАПЛАТИ на адвокат А. З. Д. от АК София, личен
номер ******, с адрес гр. София, ******, на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 3455,52 лева с ДДС.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, район Витоша, ул. „Околовръстен път“ № 260, представлявано от
изпълнителния директор П. Н. Д., ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд – Пазарджик
държавна такса в размер на 865,46 лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд Пазарджик в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
16