РЕШЕНИЕ
№ 482
гр. Карлово, 23.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Димитрова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20255320101260 по описа за 2025 година
Производството е по установителен иск с правно основание чл.422,
ал.1, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, предявен от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: г***, със
законни представители С.Н. Н., Н. М.Л. и Я.К.Ч. – управители, чрез юрк. С.
против М. И. Д. с ЕГН **********, настоящ адрес: ***
В исковата молба се твърди, че на 27.11.2019 г. между „Профи
Кредит България“ ЕООД и ответницата бил сключен Договор за
потребителски кредит № 30040937396, при следните параметри: сума на
кредита: 4200.00 лв.; срок на кредита: 36 месеца; размер на месечната вноска:
202.94 лв.; дата на погасяване: 25-то число на месеца; ГПР: 49.09%; годишен
лихвен процент: 41.00%; лихвен процент на ден: 0.11%; общо дължима сума:
7306.16 лв.;
Параметрите по поискана и закупена допълнителна услуга били,
както следва: „Фаст“ – 840.00 лв.; „Флекси“ – 2436.00 лв.; вноска за
допълнителни услуги: 91.00 лв.; общо задължение: 10582.16 лв.; общ размер
на месечната вноска по договора: 293.94 лв.; дата на погасяване: 25-ти ден от
месеца.
1
Възнаграждението за поисканите и закупени допълнителни
незадължителни услуги ставало изискуемо с подписването на ДПК, но се
разсрочвало за срока на договора на равни месечни вноски и се добавяло към
месечните вноски за погасяване на кредита. С част от сумата по договора било
поискано да бъдат извършени рефинансирания по други договори, които М.
И. Д. била сключила с „Профи Кредит България“ ЕООД, както и с трети
юридически лица (т. V на ДПК „Допълнителни възможности за клиента“):
вътрешно рефинансиране към „Профи Кредит България“ ЕООД – 2172.64 лв.;
външно рефинансиране към „Неткредит“ ООД – 822.00 лв.; външно
рефинансиране към „Ай Ти Еф Груп“ АД – 565.00 лв.
Ищецът „Профи Кредит България“ ЕООД изпълнил точно и в срок
задължението си, като извършил поисканите рефинансирания, а останалата
част от сумата по договора – 640.36 лева, била преведена на М. И. Д. по
посочената от нея банкова сметка с IBAN *************************, видно
от приложеното преводно нареждане за кредитен превод от 28.11.2019 г.
Бил изготвен погасителен план с определени 36 вноски, всяка по
293.94 лева, с падежна дата на всяко 25-то число от месеца. Погасителният
план бил получен от длъжника на 27.11.2019 г., заедно с договора за кредит и
стандартния европейски формуляр с допълнителна преддоговорна
информация.
М. И. Д. подала заявление за промяна на погасителния план по ДПК
№ 30040937396, с което пожелала да отложи една вноска, представляваща
втората вноска по първоначалния план. Поради това отлагане бил подписан
Анекс № 1 от 05.02.2020 г. с коригиран погасителен план, по който клиентът
трябвало да погасява задължението си и в края на същия да погаси отложената
вноска. След подписването на Анекс № 1 погасителният план се променил от
36 на 37 вноски.
Ответницата не изпълнила изцяло задълженията се по договора, като
извършила частични плащания Общо заплатената сума възлизала на 9916.00
лв. С нея била погасена сума от 6196.82 лв. съгласно задължението по
погасителния план (14 пълни вноски, 15 след сключения Анекс № 1). В
общата сума на получените плащания били включени и постъпилите
плащания по начислените лихви за просрочие – 381.03 лв. Поради забавата по
вноските били начислени 381.03 лв., които към момента били погасени
2
изцяло. Била заплатена и законна лихва в размер на 3252.19 лв., дължима за
периода от 03.03.2021 г. – датата на предсрочната изискуемост – до 28.04.2025
г.
С извършените плащания ответницата погасила и 75.96 лв. съдебни
такси, присъдени по ч. гр. д. № 896/2025 г. на Районен съд – К., както и 10.00
лв. начислени такси по Тарифата. Съгласно уговореното в чл. 17.4 от Общите
условия към ДПК № 30040937396 клиентът дължал такси за извършени
действия по тарифата, включително разноски за извънсъдебно или съдебно
събиране на просрочен дълг.
Поради неизпълнение на договорните задължения клиентът изпаднал
в забава, видно от приложеното извлечение по сметка към ДПК №
30040937396. След настъпването на забавата и съгласно чл. 12.3 от Общите
условия към договора, според който кредиторът може да обяви предсрочна
изискуемост при просрочие на две или повече последователни месечни
вноски, договорът бил прекратен и задълженията по него били обявени за
предсрочно изискуеми на 03.03.2021 г. Договорът бил прекратен автоматично
от „Профи Кредит България“ ЕООД, за което М. И. Д. била уведомена с
уведомително писмо, изпратено на посочения в договора адрес.
Крайният срок за погасяване на кредита по погасителния план
изтекъл на 25.12.2022 г., с което настъпила изискуемостта на задължението на
длъжника в пълен размер.
В настоящото исково производство „Профи Кредит България“ ЕООД
се отказва да търси претендираните с подаденото заявление неплатени такси
по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90
календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, в размер на 500
лева, начислени на 15.07.2020 г.
Прави уточнението, че сумата, която претендира в настоящото
производство за договорно възнаграждение е различна от сумата, която
„Профи Кредит България“ ЕООД е претендирало с подаденото Заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
тъй като след депозиране на Заявлението по чл. 410 от ГПК са постъпили
плащания по кредита в размер на 225.00 лева, с които е погасено и част от
процесното вземане.
Предвид направените от длъжника плащания и обявената
3
предсрочна изискуемост на вземането на дата 03.03.2021 г., неизплатеното
договорно възнаграждение от страна на длъжника по делото е в размер 81.21
лева (осемдесет и един лева двадесет и една стотинки), дължимо за периода от
03.03.2021 г. до 03.03.2021 г. – дата на предсрочна изискуемост. Това е сумата
за дължимата възнаградителната лихва /договорно възнаграждение до датата
на обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Не се претндира договорно
възнаграждение за периода след 03.03.2021 г. /датата на обявяване на кредита
за предсрочно изискуем/.
Поради неизпълнение на договорното задължение „Профи Кредит
България“ ЕООД входирало в Районен съд – Карлово заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу М. И. Д.. По заявлението било
образувано ч. гр. д. № 896/2025 г. на Районен съд – Карлово, като срещу
издадената заповед било подадено възражение от длъжника. Това обуславяло
правния интерес от предявяване на настоящия иск.
„Профи Кредит България“ ЕООД моли съда да постанови решение,
с което да признае за установено, че ответницата му дължи следните суми, за
които по ч. гр. д. №896/2025 г. по описа на РС К. е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, а именно:
- сумата от 3069.11 лева, представляваща дължима главница договор
за потребителски кредит № 30040937396 от 27.11.2019 г.;
- сумата от 81.21 лева, представляваща неплатено договорно
възнаграждение, дължимо за периода от 03.03.2021 г. до 03.03.2021 г.;
- законната лихва, считано от датата на входиране на заявлението –
29.04.2025 г., до изплащане на вземането.
Претендират се разноските по делото, включително и тези в
заповедното производство.
Ответницата, чрез адв. К. К. е подала отговор на исковата молба.
Излага подробни съображения за неоснователност и недоказаност на иска.
Прави възражение за изтекла погасителна давност. Моли съда да отхвърли
иска и да й присъди разноските по делото. Предявява насрещен иск, с който
моли да бъде осъдено ответното дружество да й заплати сумата от 5617.00
лева, представляваща сума, получена при начална липса на основание по
недействителния Договор за потребителски кредит № 30040937396 от
27.11.2019 г., с която ответникът се обогатил неоснователно за нейна сметка,
4
ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба –
03.07.2025 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендират се и
разноските по делото.
В насрещната искова молба се твърди, че на 27.11.2019 г. между М.
И. Д., като кредитополучател и „Профи Кредит България“ ЕООД, като
кредитодател бил сключен Договор за потребителски кредит № 30040937396.
По силата на договора ищцата получила заем в размер на 4200 лв. за срок от
36 месеца, при месечна вноска от 202,94 лв., годишен лихвен процент от 41%
и годишен процент на разходите (ГПР) от 49,09%. Към договора било
сключено споразумение за предоставяне на „пакет от допълнителни услуги“,
включващи приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, възможност за
отлагане и намаляване на определен брой вноски, промяна на дата на падеж и
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. За
предоставянето на допълнителните услуги ищцата допълнително заплатила
840 лв. за услуга „Фаст“ и 2436 лв. за услуга „Флекси“, при месечна вноска по
пакета от 91 лв. Общото задължение по кредита и пакета допълнителни
услуги било 10582,16 лв., с месечна вноска 293,94 лв.
В исковата молба на „Профи Кредит България“ ЕООД било
посочено, че М. Д. заплатила по процесния кредит 9916 лв., като плащанията
били извършени на следните дати и суми: 28.11.2019 – 28,8 лв.; 08.01.2020 –
269,3 лв.; 30.10.2020 – 98,8 лв.; 30.11.2020 – 100 лв.; 31.12.2020 – 48,8 лв.;
29.01.2021 – 180 лв.; 10.03.2021 – 100,3 лв.; 28.06.2020 – 160 лв.; 27.08.2021 –
200 лв.; 27.10.2020 – 200 лв.; 22.12.2020 – 200 лв.; 31.01.2022 – 100 лв.;
25.02.2022 – 200 лв.; 31.03.2022 – 150 лв.; 31.05.2022 – 230 лв.; 28.06.2022 –
200 лв.; 30.06.2025 – 25 лв.; 28.07.2022 – 225 лв.; 26.08.2022 – 225 лв.;
28.09.2022 – 225 лв.; 27.10.2022 – 225 лв.; 29.11.2022 – 225 лв.; 19.12.2022 –
225 лв.; 30.01.2023 – 225 лв.; 27.02.2023 – 225 лв.; 02.05.2023 – 225 лв.;
06.06.2023 – 225 лв.; 29.06.2023 – 225 лв.; 27.07.2023 – 225 лв.; 30.08.2023 –
225 лв.; 27.09.2023 – 225 лв.; 26.10.2023 – 225 лв.; 27.11.2023 – 225 лв.;
15.12.2023 – 225 лв.; 30.01.2024 – 225 лв.; 28.02.2024 – 225 лв.; 27.03.2024 –
225 лв.; 25.04.2024 – 225 лв.; 28.05.2024 – 225 лв.; 26.06.2024 – 225 лв.;
26.07.2024 – 225 лв.; 27.08.2024 – 225 лв.; 26.09.2024 – 225 лв.; 25.10.2024 –
225 лв.; 26.11.2024 – 225 лв.; 19.12.2024 – 225 лв.; 30.01.2025 – 225 лв.;
26.02.2025 – 225 лв.; 25.03.2025 – 225 лв.; 29.04.2025 – 225 лв. Сумите били
удостоверени чрез извлечение от сметка по договора към датата на образуване
5
на исковата молба – 17.06.2025 г.
Ищцата признава, че действително е заплатила процесната сума,
както било посочено в извлечението. Твърди обаче, че Договор за
потребителски кредит № 30040937396 бил недействителен. В нарушение на
чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, в договора не били посочени условията за прилагане на
договорения лихвен процент. Клаузата за възнаградителна лихва била
нищожна поради противоречие с добрите нрави, поради което не било
изпълнено изискването за посочване на размера на лихвата и начина на
нейното прилагане. С оглед чл. 22 ЗПК договорът бил обявен за
недействителен.
В нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК не бил посочен начинът на
изчисляване на ГПР и липсвала яснота относно формирането му и общата
дължима сума. В договора не били разписани ясни правила за определяне на
общата сума дължима от потребителя, което водело до недействителност на
договора.
В договора липсвала информацията по чл. 11, ал.1, т.12 ЗПК относно
правото на потребителя да получи извлечение по сметка при погасяване на
главницата. Липсата на тази информация съгласно чл.22 ЗПК също било
санкционирано с недействителността му.
Договорената възнаградителна лихва била нищожна, тъй като
надвишавала трикратния размер на законната лихва при необезпечени
кредити.
Клаузата за заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни
услуги противоречала на материалния закон и на чл. 21, ал.1 ЗПК. Такова
възнаграждение не се дължало, тъй като услугите били свързани с усвояване и
управление на кредита, а в договора не били конкретизирани видът, размерът
и действието на начисляване. Начисляването на възнаграждението по пакета
представлявало разход по кредита и нарушавало ограничението по чл. 19, ал.4
ЗПК, като по този начин клаузата била нищожна.
От изложеното следвало, че клаузите за възнаградителна лихва и за
възнаграждение по пакет допълнителни услуги били нищожни от една страна
поради цялостна недействителност на договора и от друга – поради
противоречие с добрите нрави, материалния закон и заобикаляне на закона.
Ищцата предявява осъдителен иск за връщане на недължимата сума,
6
която постъпила в патримониума на ответника след пълното погасяване на
главницата, като размерът на сумата бил изведен от извлечението,
представено от „Профи Кредит България“ ЕООД. Справката показвала, че
първо била заплатена главницата, след което възнаградителната лихва и
пакетът „Допълнителни услуги“.
С отговора на насрещния иск „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД
оспорва изложените от ищцата доводи за недействителност на процесния
договор. Излага подробни съображения и моли съда да отхвърли насрещния
иск изцяло. Претендира разноски.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
От приложеното ч. гр. д. №896/2025 г. по описа на РС К. се
установява, че по заявление на „Профи Кредит България“ ЕООД от 29.04.2025
г. е издадена Заповед №215/06.03.2024 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, с която е разпоредено ответникът (длъжник в
заповедното производство) М. И. Д. да заплати на кредитора (ищцовото
дружество) следните суми: 3069.11 лева – дължима главница договор за
потребителски кредит № 30040937396 от 27.11.2019 г.; 160.87 лева –
неплатено договорно възнаграждение, дължимо за периода от 03.03.2021 г. до
03.03.2021 г.; 39.82 лева – законна лихва, дължима от 03.03.2021 г. – датата на
предсрочната изискуемост, до 28.04.2025 г.; законната лихва, считано от
датата на входиране на заявлението – 29.04.2025г., до изплащане на вземането;
75.96 лева - разноски за платена държавна такса и 50.00 лева –
възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 от ГПК е постъпило възражение от длъжника
и съдът на осн. чл.415, ал.1, т.1 от ГПК е дал указания на кредитора да
представи доказателства за предявен в едномесечен срок от съобщението иск
за вземането си, като довнесе дължимата държавна такса. Кредиторът е
сторил това, като е ангажирал съответните доказателства.
Страните не спорят, а и от представения по делото Договор за
потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ СТАНДАРТ № 30040937396 от
27.11.2019 г. и погасителен план към него е видно, че ищецът „Профи Кредит
България“ ЕООД, като кредитор, е предоставил на ответника М. И. Д., като
7
кредитополучател, сумата от 4200 лева. Уговорен е срок на изплащане на
кредита от 36 месеца, с размер на месечна вноска от 202.94 лева /главница
плюс лихва/, при ГПР 49.09 %, ГЛП 41.00 % и общо дължима сума от 7306.16
лева.
В т. VI. от Договора е уговорено кредитополучателят да заплати още
3276.00 лева – възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ (840.00 лева) и
„Флекси“ (2436.00 лева), като размерът на вноската по допълнителните услуги
е 91.00 лева. Същата се добавя към дължимата месечна погасителна вноска,
която по този начин нараства до 293.94 лева, а общата сума по кредита се
увеличава до размер от 10582.16 лева.
От представеното с исковата молба и признато като достоверно от
ответника Извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит
№30040937396 – изготвено от „Профи Кредит България” ЕООД, се
установява, че към 17.06.2025 г. ответницата е направила 16 погасителни
вноски, в размер на общо 9916.00 лева.
Съдът намира първоначалния иск за неоснователен, а насрещния иск
за изцяло основателен, като съображенията за това са следните:
Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер,
поради което са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В тази връзка съдът
намира, че с уговорката, която предвижда потребителят да заплати
възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги „Фаст“ и „Флекси“,
кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в
закона, поради което същата се явява нищожна поради противоречие с
императивни законови разпоредби.
Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал.1
от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ
потребителски кредит, да договаря условия, при които освен обявената
договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато
такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не
може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на
потребителя. Уговарянето на цената на пакета с необоснованите предимства,
събирана по начин идентичен с лихвата, несъмнено налага квалифицирането
на допълнителните услуги по потребителския договор като средство за
8
заобикаляне на забрани.
Съдът счита, че посочените клаузи не са индивидуално уговорени –
ответникът не е ангажирал доказателства клаузите да са уговорени между
страните по конкретното заемно правоотношение, а същевременно те са
уредени в договора, стандартния европейски формуляр и в общите условия.
Ето защо съдът намира, а и служебно му е известно, че дружеството-ищец
обичайно предлага тези договорни клаузи на лицата, кандидатстващи за
отпускане на паричен заем, респективно същите не са предмет на
индивидуално договаряне. В тази насока следва да бъде отчетено, че съгласно
чл.146, ал.2 от Закона за защита на потребителите клаузи, които са включени в
общите условия, не се явяват индивидуално договорени, а ако тези клаузи
бъдат счетени за неравноправни, същите се явяват нищожни – чл.146, ал.1 от
ЗЗП, т. е. не биха могли да породят правни последици.
Съгласно чл.143 от ЗЗП, клаузата се явява неравноправна, ако е
уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните. Настоящият съд приема, че клаузите,
регламентиращи допълнителни възнаграждения за услуги „Фаст“ и „Флекси“
пораждат значително нарастване общия размер на задължението по договора
за кредит и поради тази причина следва да бъдат възприети като
неравноправни. В случая размерът на заемната парична сума е 4200.00 лева, а
общият размер на допълнителните възнаграждения по двете услуги възлиза на
3276.00 лева, т.е. размер близък до този на главницата. За да възприеме, че
уговарянето на допълнителни възнаграждения накърнява принципа на
добросъвестност при договарянето, а и накърнява равновесието между
страните, съдът взе предвид, че принципът на еквивалентност на договорните
престации предвижда, че правото на възнаграждение възниква за реално
реализирани задължения по договорното правоотношение. В конкретния
случай от представения договор за кредит се установява, че при сключването
му страните са уговорили договорна възнаградителна лихва и уговарянето на
допълнителни възнаграждения – за услугите „Фаст“ и „Флекси“, накърнява
принципа на еквивалентност. Това е така, защото възнаграждението за
услугата „Фаст“ е дължимо за разглеждане на заявлението за отпускане на
кредит „приоритетно“, т. е. дължимо е за дейност, каквато принципно
заемодателят извършва по всяко искане за предоставяне на заем, а
9
възнаграждението за услугата „Флекси“ възниква със сключването на
договора, без да съществува яснота дали в рамките на срока на действие на
договора страната-заемополучател би поискала изменение на условията на
връщане на заема, т.е. би могло да се окаже дължимо дори да няма реално
предоставена дейност или услуга от заемодателя.
От изложеното дотук се налага извод, че клаузите, регламентиращи
възнаграждения по услугите „Фаст“ и „Флекси“ са неравноправни и като
такива се явяват нищожни.
Основателни са доводите на ответника, че тези две клаузи
противоречат на чл.10а от ЗПК. Ал.1 на цитираната разпоредба предвижда, че
такса и възнаграждение могат да бъдат уговаряни за допълнителни услуги, а
ал.2 регламентира забрана за уговаряне на суми за усвояване и управление на
кредита.
Както беше посочено, възнаграждението по услугата „Фаст“ е
дължимо за приоритетно разглеждане и произнасяне по искането за отпускане
на кредит. Съдът намира, че разглеждането на искането за отпускане на
кредит представлява същинска дейност за кредитора, т. е. дружеството, което
предлага отпускане на кредити е задължено да се произнесе по всяко
постъпило искане за предоставяне на заем, а същевременно усвояването на
кредита е обусловено от произнасяне по искането. В този смисъл уговарянето
на възнаграждение, дължимо за разглеждане на искането за отпускане на
кредит противоречи на разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, т. е. клаузата е
недействителна. Освен това тази услуга обективно не би могла да бъде
предоставена, тъй като становището по искането очевидно вече е налице към
момента на сключване на договора за кредит. В случай, че действително се
касаеше за реално предоставена подобна услуга, таксата би следвало да се
събира от всеки кредитоискател, пожелал приоритетно даване на становище
по искането му, а не само от тези, на които се дава положително становище и
се предоставя кредит. В случая е видно, че таксата се включва в размера на
погасителните вноски, следователно е предпоставена от вече дадено
становище за отпускане на кредита, а не от приоритетното разглеждане на
искане, без оглед на резултата от това разглеждане. Не е ясно и каква е
разликата между приоритетното и обичайното даване на становище по
искането за отпускане на кредит и дали въобще има друга процедура освен
10
тази, която е наречена от кредитора „приоритетно даване на становище“.
По отношение на услугата „Флекси“ е видно, че предварително са
разгледани варианти, при които при финансови затруднения на длъжника
същият ще може да преструктурира задълженията си по предварително
уговорена с кредитора схема за плащания. По същество се касае за управление
на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, но не и за допълнителна
услуга, свързана с договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 10а, ал.
1 от ЗПК. Още повече, че размерът на претендираната цена за предоставената
„в полза на кредитополучателя“ услуга е несъизмеримо по-голям от лихвата
за забава, която би се дължала при забава на плащане на отделна погасителна
вноска. Съгласно чл. 33, ал. 2 от ЗПК, когато потребителят забави дължимите
от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. При главница от 4200 лева законната лихва за забава на
годишна база е в размер на около 420 лева, докато таксата „Флекси“,
уговорена в договора, е в размер на 3276.00 лева. Видно е, че така направената
уговорка за заплащане на такса „Флекси“ е неравноправна и изцяло попада и в
хипотезата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. По същество, кредиторът си осигурява
допълнително възнаграждение в немалък размер срещу минимални
облекчения за кредитополучателя, което, освен на цитираните ограничения в
ЗПК, противоречи и на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до
нищожност на клаузата поради неравноправност.
Чрез уговарянето на възнаграждения за услугите „Фаст“ и „Флекси“
се заобикалят разпоредбите на чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.19, ал.5 от ЗПК.
Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК общият размер на разходите не може да
надвишава петкратния размер на законната лихва, а ал.5 предвижда,че всяка
уговорка в противен смисъл се явява недействителна. Макар в договора да е
отразено, че ГПР възлиза на 49,09 %, което формално води до спазване на
чл.19, ал.4 от ЗПК. В §1 от ДР на ЗПК е дадено легално определение на
понятието „Общ разход по кредита на потребителя“ и това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати. С оглед на тази легална дефиниция
настоящият съд приема, че уговорените услуги „Фаст“ и „Флекси“ реално
11
представляват разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за
кредит и е следвало да бъде взет предвид при определяне на ГПР. Ако
възнагражденията по посочените услуги са били включени в общия разход,
несъмнено би се достигнало до нарушаване разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК. При тези данни, настоящият съдебен състав приема, че при сключването
на договора за потребителски кредит чрез предвиждане на възнаграждението
за пакет допълнителни услуги, е направен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите по кредита. Това възнаграждение
има характер на скрита възнаградителна лихва, уговорено е в противоречие с
принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изложеното обосновава извод, че е
нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
От изложеното по-горе е видно, че в случая не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което договор за
потребителски кредит № 30040937396 от 27.11.2019 г. се явява
недействителен. Тя е изначална недействителност, защото последиците й са
изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи – чл. 23 от ЗПК
Отчитайки факта, че внесената от ответницата сума за погасяване на
задължението е в размер на 9916.00 лева, а предоставения й кредит е 4200.00
лева, настоящият състав приема, че чистата стойност, предоставена по
договор за кредит № 30040937396 от 27.11.2019 г. е погасена изцяло, т. е.
първоначалният иск е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.
Следва да се има предвид, че счетоводното отразяване на плащанията
от страна на кредитора като погашение на такси или лихви е правно
ирелевантно. При установена нищожност на договора съдът прилага
разпоредбите на чл. 55 ЗЗД и възстановява престациите по действително
дължимото. Поради липсата на валидно облигационно основание за
начисляване на лихви, такси и услуги, всяко извършено плащане се
12
квалифицира ex lege като частично изпълнение на единственото възникнало
валидно парично задължение – връщането на получената сума (главницата).
Следователно, вътрешното счетоводно третиране от кредитора не обуславя
правния характер и погасителния ефект на плащането, тъй като правната
квалификация на престациите е от изключителната компетентност на съда,
който не е обвързан от счетоводните записи на страната (арг. чл. 235, ал. 2
ГПК)
В този контекст претенцията на на М. Д., че е заплатила без
основание 5716.00 лева, които подлежат на връщане, е основателна. След като
договорът е нищожен, не съществува валидно основание за начисляване на
лихви, такси и услуги и платените общо 9916.00 лева имат погасителен ефект
върху главницата. Както вече се посочи по-горе, правното основание на
плащането не се определя от счетоводните записвания на кредитора. Налице
неоснователно обогатяване на „Профи Кредит България“ ЕООД, тъй като
дружеството е получило 5716.00 лева в повече, отколкото му се дължи, поради
което насрещният иск следва да се уважи изцяло.
За пълнота следва да се посочи, че доводите на М. Д. за настъпила
погасителна давност са неоснователни, тъй като същата е била много кратно
прекъсвана с извършваните от нея плащания по кредита. Съгласно
константната съдебна практика, плащането на вноски от длъжника
представлява конклудентно действие по признаване на дълга и води до
прекъсване на погасителната давност за цялото задължение или съответната
вноска.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед изхода на спора, на М. И. Д.
следва да присъдят сторените деловодни разноски – 228.64 лева за платена
държавна такса по насрещния иск.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на М. Драгнова, адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за
правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. От „Профи
Кредит България“ ЕООД е направено възражение за прекомерност.
Разпоредбите на Наредба № 1/2004г. ЗМРАВ имат ориентировъчен
характер, като настоящият съдебен състав счита възнаграждение от общо
13
1200 лева /600 лева по първоначалния иск и 600 лева – по насрещния иск/ за
справедливо, съответстващо на фактическата и правната сложност на делото и
обема на извършените от адвоката процесуални действия.
В заповедното производство М. И. Д. не е направила разноски и не е
била представлявана от адвокат.
Мотивиран от горното и на основание чл.422, вр.чл. 415 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН иска на „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление:
г***, със законни представители С.Н. Н., Н. М.Л. и Я.К.Ч. – управители, чрез
юрк. С. за признаване за установено, че М. И. Д. с ЕГН **********, настоящ
адрес: ***дължи на дружеството следните суми, за които по ч. гр. д.
№896/2025 г. по описа на РС К. е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, а именно:
- сумата от 3069.11 лева, представляваща дължима главница договор
за потребителски кредит № 30040937396 от 27.11.2019 г.;
- сумата от 81.21 лева, представляваща неплатено договорно
възнаграждение, дължимо за периода от 03.03.2021 г. до 03.03.2021 г.;
- законната лихва, считано от датата на входиране на заявлението –
29.04.2025 г., до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: ********* със
седалище и адрес на управление: г***, със законни представители С.Н. Н., Н.
М.Л. и Я.К.Ч. – управители да заплати на М. И. Д. с ЕГН **********, настоящ
адрес: *** сумата от 5617.00 лева, получена от при начална липса на
основание по недействителния Договор за потребителски кредит №
30040937396 от 27.11.2019 г., с която „Профи Кредит България“ ЕООД се
обогатило неоснователно за нейна сметка, ведно със законната лихва от датата
на подаване на насрещната искова молба – 03.07.2025 г., до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: ********* със
седалище и адрес на управление: г***, със законни представители С.Н. Н., Н.
М.Л. и Я.К.Ч. – управители, да заплати на М. И. Д. с ЕГН **********,
14
настоящ адрес: ***сумата от 228.64 лева – деловодни разноски в исковото
производство.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********
със седалище и адрес на управление: г***, със законни представители С.Н. Н.,
Н. М.Л. и Я.К.Ч. – управители, да заплати на адвокат К. Й. К., ЕГН:
**********, адрес: *** сумата от 1200.00 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38, ал.2 от Закона за
адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
Й.А.
15