№ 3987
гр. София, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20221110151728 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на Т. П. Т., ЕГН ********** с адрес:
АДРЕС съдебен адрес: АДРЕС адвокатска кантора „Маринов и З.“, чрез адв. Б. З. срещу
„ФИРМА” ЕООД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: ФИРМА
представлявано от ПБД с която се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата в размер на 10 лева /десет лв./ частичен иск от общо 300 лв., представляваща
недължимо платена сума по нищожен договор за гаранция № 4201390, сключен между
страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателното изплащане на вземането.
Твърди се, че на 13.07.2021 г. Т. П. Т. е сключил договор за паричен заем № 4201390 с
„ФИРМА” АД. Страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 600.00
лева, видът на вноската е двуседмичен, посочено е ГПР в размер на 49%, ГЛП в размер на
40 %, а размерът на месечния лихвен процент не е посочен. В чл. 4 от процесния договор
било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с поръчител
– две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала
кредита. Поръчителите следва да отговарят на следните условия: да представи служебна
бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на
трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен
трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за
гарантиране задължението с дружеството. На датата на сключване на договора, между
„ФИРМА“ АД, ищеца и ответното дружество са сключил договор за предоставяне на
поръчителство № 4201390, по силата на който „ФИРМА” ЕООД е поело задълженията да
обезпечи пред „ФИРМА“ АД задълженията на ищеца. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за
поръчителство, възнаграждението се дължи в полза на поръчителя „ФИРМА“ ЕООД, като
„ФИРМА“ АД единствено е овластено да приеме плащането. Сочи се,че иеца е погасил
изцяло задълженията си по договора.
Излагат се доводи, че кредиторът не е включва възнаграждението по договора за
поръчителство към ГПР по договора за кредит, като стремежът му е по този начин да
заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Прави се позоваване на чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗП съгласно който договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в
1
същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.
Твърди се и, че самият Договор за предоставяне на поръчителство № 4390129 е
изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в полза
на потребителя не се предоставя услуга. Обезпечението е единствено и само в полза на
кредитора „ФИРМА“ АД, за което цялото възнаграждение е поето от потребителя.Сочи се,
че дружествата заемодател и поръчител са свързани лица като собственик на капитала на
поръчителя „ФИРМА“ ЕООД е заемодателят по договора за заем – „ФИРМА“ АД.
Сочи се, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради накърняване на
добрите нрави и защото сумата, която е уговорена като възнаграждение, е в размер на
повече от половината от сумата по отпуснатия заем.
Претендират се разноски
В срока по чл. 131 ГПК ответната страна „ФИРМА” ЕООД е депозирала отговор на
исковата молба, с която исковете се оспорват като неоснователни.
Твърди се, че неизпълнението на договорните задължения по чл.4 от договора за
кредит са обусловили сключването на договора за поръчителство, като се излагат аргументи,
че същият не е без правно основание и не противоречи на добрите нрави, както и че са
налице предпоставките за възникването на дължимостта на възнаграждението на
поръчителя.
Оспорват се изложените от ищеца доводи по ЗПК да имат връзка с процесния договор
за поръчителство, като се сочи, че нормите на ЗПК са относими единствено спрямо договори
за потребителски кредити, какъвто поръчителството не е.
Претендират се разноски.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По делото е представено копие на договор за паричен заем № 4201390/13.07.2021г.,
сключен между „ФИРМА“ АД – заемодател, и Т. П. Т. – заемател, което е заверено от
процесуалния представител на третото, неучастващо по делото лице вярно с оригинала.
Съгласно договора заемодателят е предал на ответника заем в размер на 600 лева,
които последният се е съгласил да върне при следните параметри и условия: срок на заема –
4 месеца; брой вноски – 4; размер на месечната погасителна вноска – 162.70 лв.; изброени са
датите на всички погасителни вноски, фиксиран годишен лихвен процент по заема – 40 %,
лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден – 0,11 %; обща сума
дължима от заемателя – 650.80 лв.; годишен процент на разходите по заема – 48.21 %.
Не е спорно по делото получаването на сумата от ответника. В чл. 3 от договора
изрично е посочено, че с подписването му заемателят удостоверява, че е получил заемната
сума, като договорът има силата на разписка.
Съгласно чл. 4, ал. 1 на договора за заем, заемателят се е задължил в 3-дневен срок от
подписването му да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1/ Две
физически лица- поръчители, всяко от което да отговаря на следните изисквания: да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния
размер на осигурителния му доход да е над 1 000 лв; да работи по безсрочен трудов
договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с
„ФИРМА“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад а е със статус не по-лош от „Редовен“ или 2/
банкова гаранция с бенефициер- заемодателя за сумата, дължима от заемателя по договора за
заем, със срок на валидност- 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора или 3. Одобрено от заемодателя- дружество-поръчител, което предоставя
2
гаранционни сделки.
Приложен е и договор за поръчителство от същата дата/02.02.2022г./ с „ФИРМА“
ЕООД. В него е уговорено, че потребителят/ Т. П. Т. / отправя искане към „ФИРМА“ ЕООД
да поръчителства за задълженията на потребителя към „ФИРМА” АД по Договор за паричен
заем № 4201390. В чл. 2 е уговорено, е договорът за поръчителство влиза в сила, в случай,
че потребителят не изпълни задължението си по чл.4, т.1 или чл. 4, т.2 от Договора за
паричен заем в указания срок да предостави обезпечение- поръчителство от две физически
лица или банкова гаранция. В чл. 3, ал. 1 е посочено, че за поемане на задължението по чл. 1
потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 305.20 лева, платимо
разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 76.30 лева. Вноските са дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по Договор за паричен заем, сключен с
„ФИРМА” АД.
По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която е
изслушано и прието в съдебно заседание и се кредитира като компетентно изготвено и
следва да бъде поставено в основите на доказателствените изводи на съда. Вещото лице е
констатирало, че от страна на Т. П. Т. са постъпили плащания по Договор за паричен заем
№ 4201390/13.07.2021г. общо в размер на 650.80 лева, а по Договор за поръчителство с
„ФИРМА” ЕООД № 4201390/13.07.2021г. общо в размер на 305.20 лв. Общо платените суми
по Договор за паричен заем с „ФИРМА” АД № 4201390/13.07.2021г. и Договор за
поръчителство с „ФИРМА” ЕООД № 4201390/13.07.2021г. са в размер на 956 лв.С
постъпилите суми, общо в размер на 4201390/13.07.2021г лв. са погасени :
-главница :600.00 лв.,
-възнаградителна лихва : 50.80 лв.,
-възнаграждение за гаранция : 305.20 лв.,
Вещото лице е изчислило, че годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита е в
размер на 236.79 %.
Съдът е указал на страните, че следи служебно за неравноправни клаузи в
потребителски договори.
Свободата на договарянето не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване
на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на
други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави - правоотношенията следва да се
сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До
нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява
репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за
сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право
на избор. Така чрез поставяне на практически неизпълними условия за обезпечаване на иска
чрез поръчителство или банкова гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се
ползва от опция за възмездно поръчителство - сключване на договор за поръчителство със
свързано с кредитора лице, за възнаграждението на което се сключва друг договор, за сума,
близка до тази на договора за кредит. Налице е допълнителното обогатяване на кредитора за
сметка на длъжника, което противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на
договора за предоставяне на поръчителство.
В случая не се касае за доброволно възлагане от страна на кредитополучателя на
професионален поръчител. Фактически се дължи не възнаграждение за услуга, а договорна
лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора чрез фиктивно уговорено
възнаграждение в полза на свързано с него лице. Това е така, доколкото за да не възникне
вземането за възнаграждение за поръчителство, договорът за кредит предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок,
поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал
3
възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави двама поръчители,
които обаче трябва да отговарят на множество изисквания – за работа по безсрочен трудов
договор, за сравнително висок осигурителен доход, да не са заематели или поръчители по
друг договор, да нямат неплатени задължения към фиска, да нямат лоша кредитна история.
Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчители, и то двама, въобще
препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той
обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да
намери двама такива, които следва да отговарят и на всички посочени условия. Всички тези
кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то
СРС намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за
снабдяване с банкова гаранция, в размер за цялото задължение, валидна 30 дни след падежа
за плащане по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 3 дни,
предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова
обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Налага се
извод, че и първите две опции по чл.4 от договора всъщност не дават възможност на
длъжника да избегне плащането на възнаграждение за поръчителство по третата опция, тъй
като са много трудно изпълними. След като това е така, във всички случаи вземането за
възнаграждение за поръчителство ще възникне в сферата на кредитора „ФИРМА“ ЕООД.
Това вземане и затова е уговорено и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща
разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска по договора за кредит.
Фактически се касае не за дължимо възнаграждение за поръчителство, а за вземане,
което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай фактически е
уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за
кредитора по договора за заем. Затова и в договора за поръчителство/ чл. 3, ал. 3/ изрично е
посочено, че „ФИРМА“ АД е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора за поръчителство,
доколкото за „ФИРМА“ АД и „ФИРМА“ ЕООД- свързани лица е все едно кой от тях е
получи допълнителната парична сума.
След като това е така, налага се извод, че договорът за заем противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната
хипотеза в този процент трябва да е включено и възнаграждението за поръчител, което е
сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен процент няма да е 40%,
както е записано, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 305.20
лева, формално уговорено като възнаграждение за поръчител. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9
ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 305.20 лева,
изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С
включването й размера на ГПР надвишава законовия максимум- 50 % - пет пъти размера на
законна лихва -/чл.19, ал.4 ЗПК/ и съгласно изводите на вещото лице той е 236.79 %., т.е.
двадесет и три пъти размера на законната лихва или 4 пъти над допустимия от закона лимит.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен – чл.22 ЗПК. На
основание чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят заплаща само чистата стойност на кредита- в процесния случай 600 лева, като
4
не дължи лихва или други разходи по кредита.
В процесният случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл.
26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила досежно максимално допустимия размер на
договорната лихва, нито да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата
на чл. 4 от договора за заем. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и
нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането
на дългосрочната цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би
способствало за премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и
доставчиците чрез самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя,
тъй като продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените
клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все
пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се
гарантират интересите на тези продавачи и доставчици. / в т. см. решения от 14 юни 2012 г.,
Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и
Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación
Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250/.
Както без посочено след като на основание чл.23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита- в процесния случай 600 лева, като не дължи лихва или други разходи
по кредита.
Съдът намира, че процесният договор за поръчителство, макар и оформен като
допълнителен договор е неразделна част от договора за потребителски кредит. Влизането
му в сила е в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл.4, т.1 или чл. 4, т.2
от Договора за паричен заем, а както бе посочено по-горе поробителят няма възможност да
избегне това. По отношение на възнаграждението за поръчителство следва също да бъде
приложена последицата на чл. 23 ЗПК. Самият договор за поръчителство е нищожен и на
самостоятелно основание, като противоречащ на добрите нави, за което са изложени
съображения по-горе. Доколкото договорът е нищожен, той не поражда правно действие,
съответно за потребителя не възниква задължение за заплащане на възнаграждение в размер
на 305.20 лева.
Въз основа на горния извод на съда сумата от 305.20 лева е заплатена от заемателя без
основание- по нищожна договорна клауза. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както
когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание,
така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът
докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без
основание./ в т.см. Решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896 / 2018 г. на Върховен
касационен съд, 3-то гр. Отделение/
Доколкото се установява, че сумата от 305.20 лева е платена при начална липса на
основание, частичният иск за сумата от 10 лева следва да бъде уважен.
Основателна е и претенцията за законната лихва върху даденото без основание,
начиная от предявяване на иска – 26.09.2022 г., до окончателното плащане.
При този изход от спора и съгласно чл. 78 от ГПК в тежест на ответника, следва да
бъдат възложени разноските, направени от ищеца по водене на делото, които видно от
приетите по делото писмени доказателства са в размер на 750 лева- 50 лева държавна такса
и 300 лева- депозит за вещо лице и 400 лева-адвокатски хонорар/ редуциран от
претендирания размер от 500 лева в следствие на релевираното от ответника възражение за
прекомерност до размера по чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения/.
Мотивиран от горното и на основание чл. 235 от ГПК, Софийският районен съд
5
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ФИРМА” ЕООД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:
ФИРМА представлявано от ПБД, да заплати на Т. П. Т., ЕГН ********** с адрес: АДРЕС,
на основание чл. 55, ал.1, предл 1 ЗЗД и чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 10 лева
/десет лв./ - частичен иск от общо 300 лв., представляваща недължимо платена сума по
нищожен договор за предоставяне на гаранция № 4201390/13.07.2021 г., сключен между
страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в
съда/26.09.2022 г/ до окончателното изплащане на вземането, както и сума в размер на 750
лева- съдебно деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
получаване на съобщение за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6