Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Станислав Стефански | |
за да се произнесе, съдът взе предвид следното: С Решение № 254 от 14.03.2014г., постановено по гр. д. № 3907/2013год. Великотърновският районен съд е отхвърлил предявения от З. „Б. В. И. Г.” , ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление гр. С., пл. „П.” № ... иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ, вр. чл.50 от ЗЗД против К. Т. К., ЕГН: *, от с. Ш., ул. „В.” за сумата 1 810,62лв., представляваща регресно вземане за изплетено застрахователно обезщетение по застраховка „Каско” за вреди от пътно – транспортно произшествие, настъпило на 09.06.2008г., както и предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 414,84лв., представляваща лихва за забава за периода от 23.11.2010г. до дата на завеждане на исковата молба – 12.02.2013г., като неоснователен и недоказан. Със същото съдебно решение ВТРС е присъдил в полза на К. Т. К. направените по делото разноски, в размер на 650,00лв. Съдебното решение е обжалвано в законоустановения срок от З. „Б. В. И. Г.” , ЕИК: ..., гр. С., чрез процесуален представител изцяло. В жалбата се изтъкват съображения за незаконосъобразност на решението, като се посочва, че районният съд не е преценил правилно фактическата и правна обстановка по делото, както и че не е приложил правилно разп¯редбите на Закона. Моли решението на ВТРС да бъде отменено и съдът да уважи предявените претенции. Ответник жалба, чрез процесуален представител с писмен отговор и в съдебно заседание оспорва изцяло жалбата. Въззивният съд като взе предвид наведените в жалбата оплаквания и като прецени събраните по делото доказателства заедно, и поотделно, приема за установено от фактическа и правна страна следното: След извършената служебна проверка по реда на чл.269, ал.1 от ГПК въззивният съд счита, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Районният съд е обсъдил събраните по делото доказателства. Направил е правилни изводи какви обстоятелства от фактическа страна се установяват с тях. Въззивният съд преценявайки събраните в първоинстанционното производство доказателства, приема за установени от фактическа страна същите обстоятелства, приети за установени от районния съд. Поради което счита, че не е необходимо отново да възпроизвежда какви обстоятелства от фактическа страна приема за установени от събраните в първоинстанционното производство доказателства. Във въззивната инстанция нови доказателства не се представят и не са събрани. Предявен е иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ, вр. чл.50 от ЗЗД, като се претендира присъждане на регресно вземане за изплетено застрахователно обезщетение по застраховка „Каско” за вреди от пътно – транспортно произшествие, както и присъждане на сума, представляваща лихва за забава, който и въззивният съд намира за неоснователен и недоказан по съображения изложени по - долу. Установява се от събраните доказателства и не се спори от страните, че в конкретния случай е налице между ищцовото дружество, в качеството му на правоприемник на ЗК „Б.” , и собственикът на процесния автомобил сключен договор за застраховка „Каско”, действащ за периода 14.03.2008г. – 13.03.2009г., със застрахователно покритие по рискове, конкретизирани като клауза „А - Пълно”. В чл.184, ал.3 от КЗ е предвидено минимално необходимото съдържание, което следва да има застрахователния договор, който съгласно чл.184, ал.1 от КЗ се сключва писмено във формата на застрахователна полица. В настоящия случай приложената по делото полица има това минимално необходимо съдържание. По аргумент от чл.187 от КЗ районният съд е приел, че застрахователният договор е влязъл в сила след внасяне на първата вноска от разсрочената премия, плащането на която, както и на останалите премии се установява от заключението на ССчЕ, поради което съдът е приел наличието на валидно застрахователно правоотношение за исковия период. Плащането на застрахователното обезщетение от ищцовото дружество и неговия размер – 1810, 62лв. също е категорично установено от представеното по делото платежно нареждане от 08.07.2008г. Разпоредбата на чл.213 от КЗ урежда общия състав на встъпването на застрахователя в правата на удовлетвореното застраховано лице. Елементите от фактическия състав на суброгационното право на застрахователя са следните: имуществена застраховка, плащане на застрахователно обезщетение от застрахователя на застрахования за повредената вещ, причиняване на застрахователно събитие от трето лице, което отговаря пред застрахователя по правилата на деликтната или договорната отговорност. С действията си третото лице трябва да реализира фактическия състав, който поражда гражданската му отговорност – задължението да обезщети вредите, причинени на застрахованото лице. Първоинстанционният съд правилно е приел, че предявените искове от застрахователното дружество подлежат на отхвърляне, тъй като в случая ищецът не е материалноправно легитимиран да предявява регресни претенции. По делото ищецът е изложил категорични твърдения, че ответникът следва да отговаря като собственикът, респективно лице под чийто надзор се намира животното /коня/ т.е. на основание чл. 50 ЗЗД. Отговорността по чл.50 от ЗЗД не се обуславя от вината на отговарящите /собственикът и надзираващият/, а от връзката между вредите и свойствата на самата вещ. Характеристиките на отговорността по чл.50 ЗЗД като обективна и безвиновна е основанието да се отрече правото на застрахователя да се суброгира в правата на застрахования срещу собственика и надзираващия вещта за вредите, които тя е причинила на имуществото му. Застрахователят няма право да предявява регресни искове в случаите, при които уврежданията са настъпили от вещи и отговорността на собственика и надзираващия пред увредите лице произтича от чл. 50 ЗЗД. По оплакванията във въззивната жалба - първоинстанционният съд в доклада си по реда на чл.146 от ГПК и въз основа на твърдените в исковата молба обстоятелства е дал правилна квалификация на спора и правилни указания с оглед квалификацията и доказване на обстоятелствата, които страните твърдят. В това число и обстоятелствата, които се твърдят в исковата молба. Указанията, които са дадени с определението в доклада на съда са във връзка с правна квалификация чл.213 КЗ, във връзка с чл.50 ЗЗД, а не във връзка с чл.45 ЗЗД, както сочи въззивният жалбоподател. Правилно са посочени обстоятелствата, които следва да се доказват във връзка с твърденията на ищеца. Правилно е разпределена и доказателствената тежест. Същата правна квалификация съдът е посочил и в мотивите на решението си. Ищцовата страна, сега въззивен жалбоподател, не е била лишена от възможност да доказва твърдените от нея обстоятелства в исковата молба. Предвид това въззивната инстанция счита, че посочената правна квалификация е вярна, дадените указания са точни. При така изяснената фактическа и правна обстановка ВТОС намира, че постановеното от районния съд решение е правилно и законосъобразно. При тези констатации горния съдебен акт следва да бъде оставен в сила, а въззивната жалба с оглед нейната неоснователност да се остави без уважение. В съответствие с правилността на постановеното първоинстанционно съдебно решение и неговото потвърждаване, ВТОС на основание чл.272 от ГПК препраща и към мотивите на ВТРС. При този изход на делото на ответника следва да се присъдят направените по делото разноски, в размер на 650,00лв. Водим от горното въззивният съд, Р Е Ш И : ПОТВЪРЖДАВА Решение № 254 от 14.03.2014г., постановено по гр. д. № 3907/2013год., по описа на Великотърновския районен съд, като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. ОСЪЖДА З. „Б. В. И. Г.” , ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление гр. С., пл. „П.” № ...да заплати на К. Т. К., ЕГН: *, от с. Ш., ул. „В.” направените по делото разноски, в размер на 650,00лв. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |