Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 05.08.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III В въззивен състав, в публичното съдебно заседание на девети
юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието на секретаря Юлия Асенова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Адриана Атанасова в. гр. д. № 8037 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
Производството по делото е образувано по въззивна
жалба с вх. № 5063844 от 02.06.2020г. от З.П.С. чрез особен представител адв. Д.И.
срещу решение № 61722 от 09.03.2020г., постановено по гр.д. № 38282/2018г. по
описа на СРС, ГО, 65 – ти състав, в частта, с която са уважени предявените от „Ф.и.”
ЕАД срещу З.П.С. искове с правно основание чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 240, ал.1 , вр. с чл. 79, ал.
1 и чл. 99 ЗЗД за сумите както следва: 908,25 лв., представляващи непогасена главница по договор за потребителски
кредит № ********* от 29.10.2014г., сключен с „П.Ф.Б.” ООД, ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението 03.07.2017г. до
окончателното изплащане на вземането; 124,69
лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от
14.02.2015г. до 25.12.2015г. и 210,92
лв., представляващи обезщетение за забава за периода от 14.02.2015г. до 30.05.2017г.,
за които суми в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 25.07.2017г. по ч.гр.д. № 44149/2017г. на СРС, ГО,
65 с-в и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът – ответник е осъден да
заплати на ищеца сумата от 773,47 лв. – разноски по делото и 69,43 лв. –
разноски в заповедно производство.
В жалбата се прави оплакване, че първоинстанционното
решение в обжалваната част е неправилно, тъй като в хода на производството
неправилно съдът е приел, че ответникът е уведомен за извършеното прехвърляне
на вземанията в полза на ищцовото дружество, като излага доводи, че
уведомяването за цесията не може да бъде направено чрез връчване на препис от
исковата молба на особен представител. Моли решението в обжалваната част да
бъде отменено и вместо него постановено друго, с което исковете да бъдат
отхвърлени.
Въззиваемата
страна „Ф.и.” ЕАД, не взема становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Решението
е влязло в законна сила в частта, в която исковете са били отхвърлени.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата
на З.П.С., с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна която има правен интерес от
обжалване, поради което се явява допустима.
Разгледана
по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни
процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато
нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява
неправилно, поради следните съображения:
В настоящия случай, съдът приема за
безспорно установено обстоятелство по делото, че на 29.10.2014год. в гр.София е
бил сключен договор за потребителски кредит между „П.Ф.Б.“ ООД, гр.София, като
кредитор и З.П.С., като длъжник, по силата на който кредиторът е
предоставил на длъжника потребителски кредит за лични нужди в размер на сумата
от 1050 лв., а длъжникът се е задължил да върне същата на кредитора при
конкретно посочени в договора условия. Установява се също така по делото, от
договор за прехвърляне на вземания,
сключен на 28.07.2016 г. между „П.Ф.Б.“ ООД, гр.София, като цедент и „ Ф.И.“
ЕАД, ***, като цесионер, от препис- извлечение
от приложение № 1- списък на длъжниците и вземанията по чл.2 от
процесния договор за прехвърляне на вземания от 28.07.2016 г., че вземането на
кредитора „П.Ф.Б.“ ООД, гр.София към длъжника З.П.С. по договор за
потребителски кредит, сключен на 29.10.2014г. е прехвърлено на ищеца „Ф.И.“
ЕАД, ***.
Прехвърлянето на вземане /цесията/ е договор,
с който кредиторът на едно вземане /цедент/ го прехвърля на трето лице
/цесионер/. Длъжникът по вземането не е страна по договора. Тъй като цесията
засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице – цедирания
длъжник, се налага извършването на допълнително действие – съобщаване на
длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението
трябва да бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от
фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите
лица – цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента и на
цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от
момента, в който съобщението бъде получено от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Непротиворечива е съдебната практика, че
съгласно разпоредбата на чл. 99 ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато е
съобщено от предишния кредитор - от цедента и че правно релевантно за
действието на цесията спрямо длъжника е единствено съобщаването й извършено от
цедента, но не и от цесионера - новия кредитор; момента, от който цесионерът е
материалноправно легитимиран кредитор по цесията срещу длъжника, съгласно чл.
99 ал. 4 ЗЗД е момента, от който цесията поражда действие спрямо длъжника -
датата на уведомлението до длъжника, извършено от цедента. Ако към исковата
молба по иск на цесионера срещу длъжника, е приложено уведомление на цедента до
длъжника за извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с
връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за
цесията, съгласно чл. 99 ал. 3 пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание чл. 99 ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде
съобразено от съда, като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, на основание чл. 235 ал. 3 от ГПК. /В този смисъл е съдебната практика на
ВКС- решение № 123/24.06.2009 г. по т.дело № 12/ 2009 г. на ІІ т.о. и решение №
3/16.04.2014 г. по т.дело № 1711/2013 г. на І т.о./.
Спорът пред настоящата въззивна инстанция,
определен от наведените с въззивната жалба оплаквания, е концентриран върху
това дали цесията е породила действие по отношение на ответника- длъжник с
оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД императивно изискване за
съобщаването й на последния, за да има обвързващ и за него ефект. В процесния случай по делото е представено
пълномощно, по силата на което цедента е упълномощил цесионера за уведомяване
на длъжника за извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД. Съдът приема, че по силата на принципа на
свободата на договарянето /чл.9 ЗЗД/
няма
пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за
цесията, като такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на
чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. От друга
страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за начина на
уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за
надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като
приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение
на цедираното вземане. Като факт от значение за спорното право, настъпил във
висящия процес, извършеното по този начин уведомление от цедента до длъжника
следва да се съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на
цесионера срещу длъжника съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Ето защо, а
и по аргумент за по-силното основание, извършеното в процесния случай
упълномощаване на цесионера от страна на цедента да уведоми длъжника,
представлява друг валиден начин за нотифициране на цесията. В този смисъл е
постановената от ВКС по реда на чл. 290 ГПК практика, обективирана в Решение №
123/24.06.2009 г. по т.дело № 12/2009 г. по описа на II т.о., Решение № 78/09.07.2014 г. по т.дело №
2352/2013г. по описа на II т.о.,
Решение № 3/16.04.2014 г. по т.дело № 1711/2013 г. по описа на I т.о. Като споделя и прилага цитираната съдебна
практика настоящата въззивна инстанция приема, че изходящото от цедента, чрез
нейния пълномощник, уведомление за извършената цесия, представено с исковата
молба на ищеца- цесионер и достигнало до ответника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото
прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99,
ал. 4 ЗЗД. В настоящия случай обаче, съдът приема, че приложеното към
исковата молба на ищеца- цесионер уведомление за извършена цесия не е
достигнало до ответника с връчване на препис от исковата молба и приложенията
към нея на назначения на ответника по делото особен представител адв. Д.И.. Безспорно същото е връчено на адв. Д.И.,
в качеството й на назначен особен представител на ответника по делото по реда
на чл.47, ал.6 от ГПК. В случая връчването на уведомлението за цесията, като
приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение
на цедираното вземане на ответника, чрез назначения му от съда особен
представител по делото, не съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно
чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането да е породило
действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съдът приема, че в процесния случай
ответникът по делото не е надлежно уведомен за извършената цесия, тъй като
съобщението за това е достигнало до знанието единствено на неговия особен представител
адв. Д.И., като тук аргументите се черпят от особената фигура на особения
представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК. В съдебно производство,
в което на ответника-длъжник е назначен особен представител по реда на чл. 47,
ал.6 от ГПК, длъжникът не се представлява от надлежно упълномощен от него
адвокат-пълномощник, който би могъл да доведе до знанието на ответника всички
относими към спорното право факти, включително знанието за извършената цесия.
Връчването на уведомлението за цесия на особен представител на ответника по
делото не би могло да се приравни, нито на връчване на ответника /поради
невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения
представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията/, нито на
упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия,
доколкото връзката с клиента му се предполага. Представителната власт на
особения представител спрямо ответника по делото, произтича от акт на съда, с
който е назначен същия, като приложение намират правилата на разпоредбата на
чл. 47, ал. 6 от ГПК, която се свързва с общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК – /в този смисъл и мотивите на т. 6 на Тълкувателно решение № 6
от 06.11.20013 г. по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК, ВКС/, която
представителна власт е ограничена, арг. чл. 29, ал. 5 от ГПК, което води
до извода, че особеният представител на ответника по делото не притежава
пасивна представителна власт да приема волеизявления свързани с промяна в
материалното правоотношение.
По изложените съображения и с оглед на
обстоятелството, че в процесния случай цесията на основание чл. 99, ал.4 от ЗЗД
не е породила своето действие спрямо длъжника, въззивният съд намира, че ищецът
не е материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу
ответника, тъй като последният не дължи да престира на него, а на стария
кредитор. С оглед на което, предявените искове с правно
основание чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 240, ал.1 , вр. с чл. 79, ал. 1
и чл. 99 ЗЗД, следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани.
При така изложените съображения и
поради несъвпадане на приетите от двете инстанции изводи по съществото на
спора, първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно следва
да бъде отменено изцяло, включително и в частта относно разноските, като
постановено в нарушение на материалния закон и вместо това да бъде постановено
решение, с което предявените искове с правно основание основание чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 240, ал.1 , вр. с чл. 79, ал.
1 и чл. 99 ЗЗД, следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани.
При този изход на спора, на
въззиваемата страна-ищец, разноски за
въззивното производство не се дължат. Такива не се дължат и на въззивника-
ответник.
На следващо място, съдът приема, че
на основание чл.77 от ГПК, ищецът следва
да бъде осъден да заплати по сметка на СГС, сумата от 75 лв.- дължима държавна
такса за въззивно обжалване, с оглед обстоятелството, че ответникът е
представляван по делото от особен представител, подал въззивната жалба.
Така мотивиран Софийски градски съд, ГО,
ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение № 61722 от 09.03.2020г.,
постановено по гр.д. № 38282/2018г. по описа на СРС, ГО, 65 – ти състав, в
обжалваната част, и вместо
това постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Ф.
И.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:*** срещу З.П.С.,
ЕГН **********, адрес: ***, искове с правно основание
чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 240, ал.1 , вр. с чл. 79, ал.
1 и чл. 99 ЗЗД за установяване дължимостта на сумите
както следва: 908,25 лв.,
представляващи непогасена главница по договор за потребителски кредит №
********* от 29.10.2014г., сключен с „П.Ф.Б.” ООД, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението 03.07.2017г. до
окончателното изплащане на вземането; 124,69
лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от
14.02.2015г. до 25.12.2015г. и 210,92
лв., представляващи обезщетение за забава за периода от 14.02.2015г. до
30.05.2017г., за които суми в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.07.2017г. по ч.гр.д. № 44149/2017г.
на СРС, ГО, 65 с-в, като неоснователни и недоказани, както и в частта, в която З.П.С., ЕГН **********,
адрес: *** е осъдена да заплати на „Ф. И.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 69,43 лв. – разноски в
заповедното производство и сумата 773,47 лв. – разноски в исковото
производство.
ОСЪЖДА „Ф. И.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:*** , да заплати по
сметка на Софийски Градски Съд, на основание чл.77 от ГПК, сумата от 75 лв./ седемдесет
и пет лева/, представляваща дължима държавна такса по подадената въззивна
жалба.
Решението е влязло в сила в частта, в
която исковете са били отхвърлени.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл. 280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.