№ 1197
гр. Плевен, 06.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря Марина Г. Цветанова
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20244430106717 по описа за 2024 година
Обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.22, вр.
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на иска
195,00 лв. и евентуален иск с правно основание чл.26, ал.1, предложение трето
ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Й.
П. И., ЕГН**********, *** против *** АД, *******, със седалище и адрес на
управление: *** в която се твърди, че е сключил с ответното дружество
Договор за потребителски кредит № *** на 26.10.2023 година в съответствие
със Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Твърди, че
съгласно Приложение № 1 към договор за потребителски кредит № ***,
Кредитодателят предоставя на Кредитополучателя кредит при следните
параметри: главница от 3000 лева; срок на договора - 24 месеца; 24 месечни
вноски; Годишна лихва за ползване на кредита - 47.43 %; Годишен процент на
разходите по кредита - 65 %; размер на погасителна вноска с одобрено
обезпечение: 202,06 лева; размер на погасителна вноска без одобрено
обезпечение: 385 лева. Твърди, че от Приложение № 1 към договора, както и
от погасителния план към него става ясно, че за кредит получателя възниква
задължение да заплати неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение
в указания в договора срок, като общият размер на тази неустойка възлиза на
1
4390,56 лв. В договора за потребителски кредит № *** от 26.10.2023, както и в
приложенията към него липсват указания и разпоредби относно начислената
неустойка, както и условията за нейното прилагане. Твърди, че е заплатил 8
погасителни вноски съгласно погасителния план, а именно: на 28.11.2023 - 385
лева; на 29.12.2023 - 385 лева; на 13.02.2024 - 405 лева; на 10.04.2024 - 420
лева; на 23.04.2024 - 400 лева; на 02.05.2024 - 395 лева; на 07.06.2024 - 405
лева и на 11.11.2024 - 400 лева. Твърди, че общата сума, която Й. И. е заплатил
по Договор за потребителски кредит №***/26.10.2023 е 3195 лв.
Счита, че Договор за потребителски кредит № ***/26.10.2023 е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр. чл. 26, ал.
1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД. Излага съображения, според разпоредбата на чл. 22 от
ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и
20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Счита, че конктетно в случая е нарушена разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във връзка с невключването на клауза предвиждаща
заплащането на неустойка в ГПР. Излага аргументи, че за да е спазена и
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Твърди, че несъответното в случая е, че
заемната сума по договора за кредит възлиза на 3000 лева, а сумата, която е
следвало да върне кредитополучателя е повече от три пъти размера на
заемната сума - 9239,90 лева. Твърди, че Договора въвежда неустойка за
кредитополучателя, в размер, близък до 150 % от този на заемната сума, в
случай че цитираното задължение за предоставяне на обезпечение не бъде
изпълнено. Развива съображения в подкрепа на твърдението си за клаузата за
неустойка. Позовава се на съдебна практика, включително на такава на СЕС.
Твърди, че предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната
"неустойка", то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена
изначално при формирането на ГПР. При изчисляване на ГПР с включена
неустойка, използвайки онлайн калкулатор -
https://www.calculator.bg/1/barzi_krediti.html, се получава ГПР от 288,98 %,
което многократно надхвърля установения максимум съгласно чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. В този случай макар и да е посочен размер на ГПР, то същият не
2
отговаря на действителния такъв. С оглед всичко изложено твърди, че
сключеният между страните договор за кредит се явява недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че предвид
недействителността на договора, то на основание чл. 23 ЗПК ищецът е
следвало да върне само главницата по договора за кредит, като всички други
платени суми по договора за кредит, се явяват платени без основание. При
това положение общо заплатената сума от ищеца е 3195 лв, при главница 3000
лв. и счита, че заплатената сумата от 195 лв. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД подлежи на връщане, като недължимо платена по недействително
правоотношение.
Моли 1. да бъде прогласен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК за недействителен сключения между Й. П. И., с ЕГН: ********** и „***”
АП. ЕИК ******* Договор за потребителски кредит № ***/26.10.2023г.
поради това. че посоченият в договора годишен процент на разходите не
съответства на действителния годишен процент на разходите и не са посочени
компонентите и допусканията, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по договора, 2. При условие на евентуалност да бъде
прогласена за нищожна клаузата, предвиждаща заплащането на неустойка.
като неравноправна и поради противоречие с добрите нрави. Моли на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ответникът да бъде осъден да заплати на Й.
П. И.. с ЕГН ********** сумата от 195 лева, представляваща недължимо
платени суми по Договор за потребителски кредит № ***/26.10.2023. ведно
със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателното заплащане на сумата. Претендира направените по делото
разноски. Моли в полза на процесуалния представител на ищеца да бъде
присъдено възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който оспорва допустимостта на съединените искове, с твърдение, че
осъдителният иск съдържа в себе си и установителна част, поради което е
недопустимо съединяването им. Оспорва и цената на предявения
установителен иск. Позовава се на съдебна практика. Възразява изцяло срещу
твърденията на ищеца, че сключеният между страните Договор за кредит се
явява нищожен. Излага подробни правни съображения в подкрепа на тезата
си. Позовава се на съдебна практика. Твърди, че още преди подписване на
договора за потребителки кредит, кредитополучателят е бил наясно с всички
3
условия по кредитното отношение, като сам е избрал параметрите и условията
на договора. Твърди, че предвид това клаузите се явяват индивидуално
договорени с конкретния потребител, същите са ясно и точно описани и
потребителят е бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение,
както при сключване на процесните отношения, така и преди това. Счита, че
при така формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че
още към момента на сключването им потребителят е бил уведомен за всички
възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при
всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Твърди, че
договорът за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца.
Същият е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да
обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема, след сключването на
кредитните отношения да е осъзнал, че е неспособен да се справи с тях,
кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан по никакъв начин
от спорната неустойка. Счита, че възможността за отказ от договора гарантира
в най-голяма степен правата на потребителя, в случай че последният прецени,
че е встъпил в кредитно правоотношение при неизгодни за него условия. С
информация за това свое право ищецът е разполагал на няколко етапа от
правоотношението - веднъж при приемането на Договора, в които правото на
отказ от договора е подробно обяснено, втори път след получаването на
Стандартния европейски формуляр, в който правото на отказ в 14 дневния
срок от сключването на договора е конкретно посочено, както и трети път след
получаването на самия договор за кредит и общите условия. Счита, че
ищецът не само е могъл да не ползва услугите на кредитодателя, стига да не е
искал това, но след избирането им е разполагал с няколко възможности да се
откаже от сключването на договора- преди отпускането на кредита, както и
след отпускането му. Поради изброените по-горе причини, свързани с
индивидуалното договаряне и възможността кредитополучателят да може да
въздейства върху обстоятелствата по кредитното отношение, оспорва
твърденията за противоречие на договорната неустойка с добрите нрави и
неравноправност по смисъла на ЗЗП. Възразява срещу твърденията за
заплащане от страна на Й. П. И. на претендираните в исковата молба суми.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и
4
съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
Не се спори между страните и се установява от Договор за
потребителски кредит № ***/26.10.2023г., Приложение № 1 към него,
Погасителен план, Стандартен европейски формуляр и Общи условия /л.4-9 от
делото/, че между ищеца и "*** " АД е сключен договор за потребителски
кредит № ***/26.10.2023г. , по силата на който ответникът е предоставил на
ищцата сумата от 3000 лв. срещу насрещното задължение на ищеца –
кредитополучател, да върне предоставения му за възмездно ползване
финансов ресурс на 24 месечни погасителни вноски – всяка в размер на
сумата от 202,06 лв. с одобрено обезпечение и 385,00 лева без одобрено
обезпечение, ведно с начислената възнаградителна лихва, такса и неустойка
или сумата в общ размер от 9239,90 лв., от които 3000 лв главница, 1699,34
лева възнаградителна лихва, 150,00 лв. такса и 4390,56 лв. неустойка.
Установен е годишен лихвен процент от 47,43 % и годишен процент на
разходите от 65,00 %.
Видно от Приложение 5 към договора за потребителски кредит, в срок
до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят е
длъжен да предостави едно от следните обезпечения: поръчителство на две
физически лица или банкова гаранция в размер от 4849,44 лв. В чл. 2, ал. 1 са
изброени условията, на които следва да отговарят поръчителите, и включват
нетен осигурителен доход от поне 1500 лв., да работят на безсрочен трудов
договор, да не са кредитополучателя или поръчители по други договори и ред
други. В чл. 4 е предвидено, че ако кредитополучателят не осигури в срок
обезпечение по кредита или действието на обезпечението бъде прекратено,
същият дължи неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил
обезпечение в размер на 6,01 лв. средно на ден, но не повече от 1% на ден от
главницата по кредита. Неустойката се начислява в началото на периода на
всяка вноска и се плаща заедно с нея, като същата се дължи във всички
случаи, дори при предсрочно погасяване. В графа „неустойка“ от
погасителния план към всяка анюитетна вноска се прибавя сумата от 182,94
лв. / неустойката за съответния месец /.
Признава се от ответника, че ищецът е заплатил по Договор за кредит №
***/26.10.2023г обща сума от 3195,00 лв., за което е представила справка към
становище /л.63 от делото/.
5
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира
от правна страна следното:
Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в
друга и начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на
ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника. Ответникът е противопоставил възражение, че сумата
от 195,00 лв. е получена на правно основание - договор за потребителски
кредит № ***/26.10.2023г.
Установи се по делото, че между ответника и ищеца са възникнали
правоотношения по договор за потребителски кредит № ***/26.10.2023г. по
чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 10, ал. 1
ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия са неразделна част от
договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните
по договора. От събраните по делото доказателства се установява, че
императивно определеното съдържание на договора е налице.
Ответникът е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Процесният договор отговаря на изискванията на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради
което попада в приложното поле на потребителската защита, като приложими
са освен правилата на ЗПК, но и правилата на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/.
6
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно - че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други
разходи.
Настоящият съдебен състав приема, че в случая е налице нарушение на
нормата на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит, според
която годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и който се изчислява по формула,
съгласно Приложение 1 към закона, като вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания. Легална дефиниция за "Общ
разход по кредита за потребителя" е дадена от законодателя в Параграф 1, т. 1
от Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския кредит, където е
посочено, че това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
Посочването на размера на ГПР е задължително, тъй като по този начин
се информира потребителя за възможността да съобрази реалната цена на
финансовата услуга, а също и да прецени икономическите последици от
сключване на договора, което ще му даде възможност да направи избор да
сключи или не договора за кредит.
7
В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски
кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение
№ 1 начин.
Според съда в съдържанието на договора за потребителски кредит е
допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като посоченият ГПР в
размер на 65 % е неточен и заблуждава кредитополучателя /потребителя/.
Предвидената в Договор за потребителски кредит № № ***/26.10.2023г. сума
в размер на 4390,56 лв. за неустойка, следва да се включи в ГПР, съгласно
нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в противен случай това ще доведе до
съществена разлика в посочения и действително прилагания ГПР, което е
равнозначно на непосочването на ГПР по кредита.
В настоящия случай в договора липсва конкретизация относно начина,
по който е формиран посочения процент ГПР /65 %/, което води и до неяснота
относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин чл.
10, ал. 1 от ЗПК. ГПР е посочен като абсолютна стойност, при неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което не е позволило на ответника
да прецени икономическите последици от сключването на договора, поради
което съдът намира, че той е недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК.
Невключването в ГПР на сума в размер на 4390,56 лв. за неустойка,
оскъпява кредита, още повече, че тази сума е включена в погасителния план с
подписването на същия.
В чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит е предвидено, че
Годишният процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България.
Очевидно е, че посочения в договора за кредит ГПР от 65 %, а и
действителния размер на ГПР, определен след включване на сумата за
неустойка за непредставено обезпечение многократно надвишава петкратния
размер на законната лихва по просрочени задължения, което от своя страна е
заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
8
Гореизложеното обосновава извод не само за неравноправен характер на
клаузата касаеща договарянето на неустойка за непредставено обезпечение, но
и за противоречие на договора с императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т.
10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото в уговорения ГПР не са отразени всички
действителни разходи по кредита. Така потребителят като икономически по-
слабата страна е бил лишен от възможността да извърши информиран избор
за крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти, с което се нарушава принципът на
добросъвестността. Като не е посочил коректно неговата стойност и не е
включил стойността на неустойката, кредиторът е нарушил изискванията на
закона, което води до недействителност на цялата сделка, с оглед разпоредбата
на чл. 22 ЗПК. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. На основание изложеното,
предявеният иск чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е изцяло основателен, по
изложените съображения и констатирани противоречия и заобикаляне на
нормите на ЗПК и следва да бъде уважен.
При този изход на спора по предявения главен иск, съдът не дължи
произнасяне по предявения евентуален иск.
В случая, от признанието на ответника, че е получил общо плащане по
Договор за кредит № ***/26.10.2023г. в размер на 3195,00 лв. и доколкото
ищецът дължи на основание чл.23 ЗПК само чистата сума по кредита, която е
в размер на 3000 лв., то разликата от 195,00 лева се явява получена от
ответника по първоначалния иск без правно основание, поради което искът
следва да бъде уважен в предявения си размер.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените по делото разноски за държавна такса в размер
на 356,66 лева.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ минималния
размер по Наредба №1/2004, а именно 400 лв. Съдът намира, че нормата на чл.
7, ал. 2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните размери на
адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор
от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
9
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение №
60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
10
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./. Като се вземе изхода на спора определеното адвокатско
възнаграждение следва да бъде присъдено съобразно уважената част на
претенцията от 400,00 лв.
По изложените мотиви съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предложение
първо ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10, ал.1 от ЗПК по иска, предявен от Й. П. И.,
ЕГН**********, *** против *** АД, *******, със седалище и адрес на
управление: *** Договор за потребителски кредит № ***/26.10.2023г. поради
противоречие с нормите на ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо *** АД,
*******, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на Й. П. И.,
ЕГН**********, *** сумата от 195,00 лева, представляваща недължимо
платена сума.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК *** АД, *******, със седалище
и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на Й. П. И., ЕГН**********, ***
11
сумата от 356,66 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК ***
АД, *******, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на адвокат
С. С. Т., личен № *******, като процесуален представител на Й. П. И., сумата
от 400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по
производството безплатна правна помощ.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12