Р Е Ш Е
Н И E №
165
Гр.Хасково, 08.05.2019 год.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
Хасковският
окръжен съд, първи въззивен граждански състав,
на седемнадесети април
две хиляди и деветнадесета година,
В открито
съдебно заседание, в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИЛЕНА
ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
ТОДОР ХАДЖИЕВ
Секретар: Д.Х.
Прокурор:
Като разгледа
докладваното от член съдията СЕРАФИМОВА
в.гр.дело №
172 по описа за 2019 година,
за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е въззивно и е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, с вх.№ 17938/28.12.2018 г. подадена от адв.П.Б. *** пълномощник на Б.П.П. ***, Област Хасково
против решение № 269/30.11.2018 г. по гр.дело № 502/2018 г. по описа на
РС-Свиленград.
С решение № 269/30.
11.2018 г., постановено по гр.дело № 502 по описа на съда за
2018 г., Районен съд - Свиленград е
признал за установено по иска е правно основание чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК. вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД по отношение на Б.П.П., с ЕГН **********
***, че дължи на С.Н.К., ЕГН **********, и Н.А.К., ЕГН **********.***, сумата от 5200 лв.,
включваща 13 бр. неплатени наемни вноски по 400 лв. всяка, за периода от м. април 2017 г.
до м. май 2018 г., дължими съгласно договор за наем от 02.01.2016 г., ведно със
законната лихва върху
тази сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК - 22.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е
издадена заповед
№ 176/04.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №347/2018
г. на РС - Свиленград.С решението съдът е осъдил Б.П.П., ЕГН **********, адрес: ***,
да заплати на С.Н.К.,
ЕГН **********, и Н.А.К.,
ЕГН **********,***,
сумата от 504 лв., представляваща разноски в заповедното производство, и сумата от
504 лв. - разноски в исковото производство.
Недоволен от така постановеното решение е
останал Б.П.П.,
който чрез пълномощника си адв. Б. обжалва същото в законоустановения срок, с
оплаквания за незаконосъобразност.
Във въззивната жалба се твърди,че постановеното решение е неправилно и постановено в
противоречие с установената по делото фактическа обстановка. Първоинстанционният
съд приел, че сключения договор между страните за
наем е действителен, а доказателствата по делото сочели за
нищожност на този договор, поради липса на представителна власт на наемодателя от страна
на другите съсобственици на
имота. Неправилно не бил приет за установен и факта, че другите съсобственици са поставили
ултиматум за сключването на наемен договор с тях след като
са били въведени във въвод.
Претендира от въззивната инстанция да отмени
обжалваното решение
на Районен съд - Свиленград и вместо него да постанови ново по съществото на спора, с
което да отхвърли предявения иск с правно основание по чл. 422 от ГПК.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор по
подадената въззивна жалба.
В с.з. въззивникът Б.П.П., чрез процесуалния
си представител поддържа въззивната жалба. Претендира от съда да отмени
решението и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск.
В с.з. въззиваемите С.Н.К.
и Н.А.К.,чрез процесуалния си представител оспорват въззивната
жалба.
Пред въззивната инстанция нови доказателства
не са ангажирани от страните.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния
срок по чл.259, ал.1 ГПК, от надлежна
страна в процеса и срещу подлежащо на обжалване съдебно решение, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна.
СЪДЪТ, след като прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в съвкупност и разгледа изложените от страните
съображения, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството пред Районен съд – Свиленград
е образувано по иск с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415 от ГПК, с ценна на иска 5200 лева, подаден от С.Н.К. и Н.А.К. чрез адв. Д.Н. *** срещу Б.П.П.,с искане да се признае за установено,че
съществува вземането на ищците срещу
ответника в размер общо 5200 лева,представляващи неплатени 12 наемни
вноски по 400 лева,платими до 20-то число на
текущия месец за периода април 2017 година до м.май 2018 година,ведно
със законната лихва върху сумата от 5200 лева,считано от 21.05.2018 г. до
окончателното изпращане на сумата,за която
С.Н. К. и Н.А.К. са се снабдили със заповед за изпълнение на парично задължение №
176/04.06.2018 г. по ч.гр.дело № 347/2018 г. на РС-Свиленград , както и да бъде осъден ответника да заплати направените
разноски по ч.гр.дело № 347/2018
г.на Районен съд-Свиленград.
За
да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е обсъдил в пълен обем и е преценил поотделно и в
тяхната съвкупност представените от страните доказателства, които са допустими
и относими. Приети са доказателствата
представени от страните, които имат
значение за правилното изясняване на делото и при напълно изяснена фактическа обстановка
съдът е постановил обжалваното решение, поради което според въззивния съд,
установената по делото фактическа обстановка не следва да бъде преповтаряна в
настоящия съдебен акт.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
Относно
правилността на решението, настоящият състав на въззивния съд, напълно споделя
фактическите констатации, направени от първата инстанция и окончателните правни
изводи за разрешаването на спора, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на обжалваното решение на Районен съд – Свиленград.На основание чл.
269 от ГПК, относно правилността на решението, въззивната инстанция ще се
произнесе единствено по въведените в жалбата оплаквания.
По
делото е установено видно от
приетото писмено доказателство-
нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка №
162/20.08.1993 г., том втори, дело № 909/1993 г. по описа на РС - Свиленград, че
ищцата С.Н.К. и още девет лица, сред които и наследодателят на свидетелката С.Г.,
са признати са собственици на дворно място, с площ от 250 кв. м., находящо се в
гр.***, за който имот с
планоснимачен номер 1641 е отреден
парцел XXIX
в кв. 46. С Нотариален акт за собственост на
недвижим имот, придобит по давностно владение, № 5/27.10.2005 г., том Х,
рег. № 8834, дело № 1380/2005 г. по описа на
нотариус Митко Митев с район на действие РС Свиленград, ищцата С.Н.К. е призната за собственик на УПИ ХI-2834,2980, находящ се в
строителните граници на гр.*** с административен адрес бул.***.
С
Решение № 271/16.12.2014 г. по гр. д. № 198/2014 г. влязло в сила на 29.03.2016 г.,РС-Свиленград е
отхвърлил предявения иск от ищците С.Н.К. и Н.А.К. срещу съсобствениците по издадения нотариален акт от 1993 г., за
признаване за установено, че ответниците не
са собственици на процесния УПИ Х1-2834,2980,като е прието в мотивите на съдебния акт, че недвижимият имот е съсобствен между ищцата С.Н.К. и ответниците.
Видно от
договора за наем № 066/02.01.2016 г., страните са постигнали съгласие ищците, в качеството им на наемодатели,
да предоставят на ответника, в
качеството
му на наемател, за временно и възмездно ползване УПИ ХI-2834,2980, находящ се на
административен адрес; гр.***, с площ от 102 кв. м. за поставяне от наемателя
на временна постройка за ползване като кафе-аперитив ***. Съгласно чл. 2, ал.
1 и 2, наемателят се е задължил да заплаща на наемодателите месечна наемна
цена в размер на 400 лв. до 20-то число на всеки месец. В чл. 3 е посочено, че
договорът се сключва за срок от пет години и влиза в сила от датата на
подписването му.
С
протокол за въвод във владение от 09.02.2017 г. по изп. д. № 16/2009 г. по описа на ДСИ
при РС- Свиленград, на основание изпълнителен лист № 315/06.04.2009 г. по гр. д.
№ 315/2004 г. на РС- Свиленград против Х.И.Х. и Ж.Г.П. лицата С.В.Г., К.В.Х. и
М.Г.Х. са въведени във владение на недвижим имот ,с площ от 100 кв. м.,
представляващ имот с планоснимачен номер 2834, за който е отреден УПИ XI в кв. 67А по плана на гр.*** , находящ се на адрес: бул.***.
Видно
от приетото като писмено доказателство
извлечение от разплащателната сметка на ищцата С.Н.К. в „Юробанк България" АД, от което
се установява, че през периода
13.08.2012 г. - 15.03.2017 г. са постъпвали ежемесечно плащания от лицата Ж.Г.П. и В.Б. П., а
като основание е посочено
„наем". Последното плащане за наем за м. март 2017 г, в размер на 364 лв. е извършено на
15.03.2017 г. от Ж.Г.П. По
делото е приета като писмено доказателство декларация, с която ищците дават
съгласие на основание чл. 11 от договора за наем от 02.01.2016 г., ответникът Б.П.П. да пренаеме процесния
УПИ Х1-2834,2890 на А.И.Ш.
Разпитани
са свидетелите С.Г. и М.Т., чиито показания
са безпротиворечиви и съответстващи на събраните писмени доказателства. От показанията на свид. С.Г. се
установява,че през 1999 г. от името на всички
сънаследници на процесния имот е сключен договор за наем с Х.И. и Ж. П. и след изтичане срока на
договора, тъй
като наемателите не напуснали имота от всички съсобственици било заведено дело срещу тях.През 2017 г. бил извършен въвод
във владение, на който присъствали Ж.П. и съпругът й В.П. и тогава се разбрало,
че има сключен договор за наем между ищцата С.К. и Б.П.,който е баща на В.П..Според
свид. Г., след въвода В.П. продължил да ползва заведението.Напуснал един
или два месеца след това,като оборудването
продължавало да стои вътре.В разговор
с В.П. свид.Г. разбрала, че ключовете
продължават да са у него,като заявил,
че не ползва заведението заради извършения въвод във владение.
Свид.
М.Т. установява,че през 2005 г. ищцата С.К.
се снабдила с нотариален акт за процесния имот и тогава сключила договор за
наем с М.П. През 2016 г. бил подписан договор за наем с Б.П.. Свидетелката е разказала, че
върху цялата площ на поземления имот било
разположено заведение, което се ползвало фактически от В.П. - син на М. и Б. П., и съпругата му Ж.От показанията й се
установява, че заведението, което се ползвало фактически от В.П., син на М. и Б. П., и съпругата му Ж. е работило до април 2017 г., когато В.П. спрял да плаща наемите. Преустановил
търговската си дейност по финансови причини и заради заболяване на съпругата
му, която по нейни наблюдения била човекът, който реално работел. В. П. искал да пренаеме обекта, но така и не се
стигнало до сключване на договор.
При
така установената въз основа на приетите
по делото писмени доказателства фактическа обстановка, настоящият състав на съда
намира за правилни и законосъобразни изводите на първоинстанционния съд в
обжалваното решение, поради което и
предявения иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК
следва да се уважи.
Исковото
производство по чл. 422 от ГПК се явява продължение на заповедното производство
за установяване съществуването на
оспорените вземания по заповедта. В конкретния случай в тежест на ищците е да установят съществуването
на вземането си спрямо длъжника. Предметът на спора, решаван по реда на чл. 422
от ГПК се определя от твърденията им в исковата молба за съществуването на
подлежащо на изпълнение вземане, за което е била издадена заповед за
изпълнение.
Настоящият
състав на въззивния съд намира за неоснователни твърденията
във въззивната жалба за нищожност
на договора за наем поради липса на представителна власт на
наемодателя по отношение на другите
съсобственици на имота.
Видно
от доказателствата по делото ищците в качеството им на наемодатели са се
легитимирали с нотариален акт за собственост, съгласно който нотариален
акт към момента на сключването на
договора за наем са били единствени собственици на имота. В тази връзка
правилно районния съд приема в мотивите на обжалвания съдебен
акт,че със сключването на наемния договор се учредява облигационна връзка, а не
се прехвърля право на собственост или друго вещно право, поради което и наемодател може да бъде лице, което не е собственик на вещта, в
какъвто смисъл е и цитираната в
решението съдебна практика на ВКС/ Решение № 725/04.11.2008 г. по т. д. № 163/2008 г. на ВКС, II т. о./
В конкретния случай от приетите по делото писмени доказателства се
установява, че ищцата
С. Н.К. притежава 1/3 ид. ч. от
процесния недвижим имот.За
да бъде уважен иск за заплащане на наемни възнаграждения, не е налице изискване
наемателят да установи, че собственик на процесния имот, поради което това не се
отразява на съществуването на материалното право.Правата и задълженията по договора за наем възникват
между страните така, както са уговорени,
поради което наемателят дължи уговорения наем на наемодателя,като в случай, че
наемателят бъде отстранен от имота, то собственикът
има
право на иск за неоснователно обогатяване или такъв по чл. 30, ал. 3 ЗС спрямо съсобственика,който
е получил целия наем.
Съгласно чл. 228 ЗЗД, с договора за наем
наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а
наемателят - да му плати
определена цена. Разпоредбата на чл. 232, ал. 2 ЗЗД предвижда, че наемателят е длъжен да
плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта. Договорът за наем
който е консенсуален се счита за сключен с постигане на съгласие относно вещта и
наемната цена,а като двустранен създава задължения и за двете страни, като
наемодателят поема задължение да отстъпи и обезпечи ползването на вещта, срещу което наемателят се
задължава да плаща наемна цена в размер и
при условия, уговорени в договора. Вземането на наемодателя за наемна цена е обусловено от изпълнение на
основното му задължение да отстъпи ползването
на вещта. (В този смисъл Решение № 238/04.09.2013 г. по т. д. № 123/2011 г., II
т.
о. на ВКС). На основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД след прекратяване на наемното
правоотношение наемателят е длъжен да върне вещта, което задължение произтича от задължението
на наемодателя по чл. 230 ЗЗД - да предаде вещта на наемателя при сключване на
договора. В съдебната практика и в правната доктрина еднозначно се приема, че
изпълнението на задължението за връщане на вещта е двустранен акт и изисква участието
както на наемателя, така и на наемодателя - необходимо е наемателят не само да
опразни или да изостави наетата
вещ, а така също да я предаде на наемодателя.
По делото не се спори и се установява от
събраните писмени и гласни доказателства, че върху процесния поземлен
имот е била поставена временна постройка, която е била използвана като кафе-аперитив фактически от
третите лица Ж. и В.П. През 2005 г. ищцата С.
Н.К. е сключила договор с майката на В.П. – М.П., а страна по настоящия
договор е бащата на В.П. - Б.П..Между
страните не е налице спор и относно обстоятелството, че през всички тези години, въпреки водените между
ищците и другите сънаследници съдебни
производства, имотът е бил ползван необезпокоявано. След сключването на договора за наем с ответника Б.П.П. неговите
син и снаха –В.и Ж.П., са продължили
да стопанисват процесния обект и редовно са заплащали на ищците дължимото
наемно възнаграждение.
Спорът между страните е дължи ли ответникът заплащането на наемна цена след 09.02.2017 г. -датата на която е извършен въвод във владение. От писмените доказателства и
показанията на свид. Г. се установява, че по силата на изпълнителен лист от
2009 г., издаден
по гражданско дело е извършен въвод във
владение срещу наемателите по договор за наем от 1999 г. Ж.П. и Х.И. и че В.П. е
продължил да работи в търговския обект няколко месеца след извършването на въвода, като едва
след това заведението
е било затворено. Не се установява и а няма твърдения в тази насока от страна
на ответника,че при въвода във владение се е стигнало до фактическото отстраняване
на настоящия наемател от обекта. Напротив
установено е,че той е продължил
да го
ползва, като единствено свидетелката Г. и още една от съсобственичките са поискали от лицето В.П. да
им заплаща наем, съобразно
квотите им в съсобствеността, но не са предприели действия, чрез които да
препятстват по някакъв начин ползването на имота.Свид.Г.установява,че в търговския обект все още има оборудване, а
ключовете се
държат от сина на ответника В.П..
При тези данни наличието или липсата на
фактическо ползване на имота от наемателя,след като имота не е върнат на
наемодателите и наемното правоотношение не е прекратено са без правно значение за съществуването на
вземането за наемна цена, каквото се претендира от ищците по делото спрямо
ответника и ответникът в качеството му
на наемател дължи
заплащането на наемна цена за наетия недвижим имот и ако фактически не го е ползвал, след като
наемният договор не е бил прекратен на основания, посочени в договора, или разписани
в закона.
За ответника по делото е съществувала
правна възможност да иска прекратяване на
договора за наем,при условие,че
не може да ползва имота или че е
загубил вече интерес от сключения
договор. По делото няма такива данни ,няма и твърдения от страна на ответника, че е прекратил едностранно
договора за наем. Видно от представената декларация и от показанията на свид.Т., наемателят, чрез
сина си В.П. е предприел действия по пренаемане на обекта и въпреки че процесния обект не е ползван по предназначението си през
исковия период между страните е продължило да съществува валидно наемно правоотношение, по
силата на което на основание чл.232,ал.2 ЗЗД наемателят е длъжен да заплаща уговореното възнаграждение за наем,като е
ирелевантно обстоятелство при тези данни
дали наемателят е знаел, че ищците не са еднолични
собственици на наетия обект.Наемателят
дължи заплащането на наемна цена за наетия
недвижим имот и ако фактически не го
е ползвал, след като наемният договор не е бил прекратен на основания, посочени в договора, или уредени от закона
(Решение № 97 от 23.07.2013 г. на ВКС
по т. д. № 73/2012 г., I т. о., ТК).С оглед изложеното и тъй като от страна на ответника не са ангажирани доказателства,
че е
погасил задължението си за заплащане на наем на процесния обект , претенцията на ищците за
заплащане на 13 наемни вноски в общ размер на 5200 лв. се явява основателна и ответникът следва да бъде
осъден заплати на ищците уговорената
в договора за наем наемна цена в размер на 400 лв. месечно за исковия период или общо 5200 лева.
Предвид гореизложените
съображения следва да се приеме,че предявеният срещу ответника Б.П.П. иск с правно основание чл.422,ал.1,вр. чл.415 ГПК е основателен и следва да се уважи изцяло, като се признае за
установено по иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр, чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД ,че ответникът дължи на ищците сумата от
5200 лв., включваща
13 неплатени наемни вноски по 400 лв. всяка, за периода от м. април 2017 г. до м. май
2018 г., дължими съгласно договор за наем от 02.01.2016 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК - 22.05.2018 г., до окончателното изплащане на вземането.
По изложените
съображения и поради съвпадане на
изводите на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.
Относно
разноските :
С оглед
изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на въззиваемите – С.Н.К. и Н.А.К., следва да се присъдят направените във
въззивното производство разноски, общо в размер на 500,00 лева - за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран
така, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№269/30.11.2018 г. на Районен съд-Свиленград постановено по гр.дело № 502/2018 г. по описа на съда.
ОСЪЖДА Б.П.П., с ЕГН ********** *** на
основание чл.78,ал.3 ГПК, да заплати на С.Н.К., с ЕГН ********** и Н.А.К., с ЕГН **********,***
направените във въззивното производство разноски, общо в размер на 500,00 лева - за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС
-София ,в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.