Решение по дело №400/2021 на Окръжен съд - Монтана

Номер на акта: 71
Дата: 24 март 2022 г. (в сила от 23 март 2022 г.)
Съдия: Елизабета Кралева
Дело: 20211600500400
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 9 декември 2021 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 71
гр. Монтана, 23.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и осми
февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Тушева
Членове:Елизабета Кралева

Таня Живкова
при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева
като разгледа докладваното от Елизабета Кралева Въззивно гражданско дело
№ 20211600500400 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 18.10.20219година постановено по гр.д.
№632//2021година по описа на Районен съд гр.Монтана е признато за
установено по отношение на М. М. от с.*, обл.*вземането й към С.Х. от
същото село по договор за предоставена земя в Кооперацията за съвместно
обработване от 08.10.2012 г както следва: 227,76 лв. главница,
представляваща неплатена рента за стопанските 2015/2016 г., 2016/2017 г. и
2017/2018 г.- по 75,92 лв. за всяка стопанска година, както и лихва за забава
от 32,99 лв. върху главница от 75,92 лв. за периода от 01.10.2016 г. до
11.01.2021 г., 25,29 лв. върху главница 75,92 лв. за периода от 01.10.2017 г. до
11.01.2021 г., 17,59 лв. върху главница от 75,92 лв., за времето от 01.10.2018
г. до 11.01.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда/11.01.2021 г./ до
окончателното изплащане.Със същото решение са присъдени и направените
по делото съдебни разноски.
Това решение е обжалвано от С. Х. от гр.*в предвидения в закона
срок с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност.В жалбата са
1
изложени подробни доводи и съображения за това.За първи път във
въззивната инстанция е направено и възражение за това, че въззиваемата М.Б.
не следва да получава рента от процесния имот, тъй като не притежава
наследствен дял от отдадения под арента имот за което е представен
разделителен протокол от 08.02.1951година.Тези доводи не е могъл да
направи в първоинстанциононто производство поради заболяване.Моли съда
да отмени атакуваното решение като незаконосъобразно и отхвърли така
предявения иск изцяло с произтичащите от това последици.
В съдебно заседание жалбоподателят не се представлява и не взима
допълнително становище по жалбата.
В срока по чл.263 от ГПК не е постъпил писмен отговор от
въззиваемата страна .същата не се явява и в съдебно заседание.
Пред въззивната инстанция са събрани нови писмени
доказателства- Протокол от 08.02.1951 на Околийски съд – Лом по гр. д. №
183/1951 г. за делба на имотите на наследодателя Х.Т..
Окръжният съд, като провери атакуваният по реда на въззивното
обжалване съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата и становищата на
страните, предвид събраните по делото доказателства, приема за установено
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от
надлежна страна в процеса по отношение на подлежащ на обжалване съдебен
акт и е процесуално допустима.
При извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК
въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните
съображения:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание
чл.422 от ГПК за установяване наличие на вземане на ищеца спрямо
ответника за сумата от 303,63лева от която 227,67лева главница и 75.87лева
лихва. В издадената на 13.01.2021г. Заповед за изпълнение на парично
задължение е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора 227,76 лв.
главница, представляваща неплатена рента за стопанските 2015/2016 г.,
2016/2017 г. и 2017/2018 г.- по 75,92 лв. за всяка стопанска година, както и
лихва за забава от 32,99 лв. върху главница от 75,92 лв. за периода от
2
01.10.2016 г. до 11.01.2021 г., 25,29 лв. върху главница 75,92 лв. за периода от
01.10.2017 г. до 11.01.2021 г., 17,59 лв. върху главница от 75,92 лв., за
времето от 01.10.2018 г. до 11.01.2021г., ведно със законната лихва върху
главницата, 25.00лева държавна такса и 300.00лева адвокатско
възнаграждение.
За да постанови атакуваното решение МРС е приел, че същия е
допустим, тъй като е налице издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, която е връчена на длъжника и от същия е
постъпило възражение по чл.414 от ГПК.На същия е указано ,че в
едномесечен срок следва да предяви иск за установяване на вземането, в
противен случай заповедта за изпълнение ще бъде обезсилена
изцяло.Последният е сторил това в едномесечния преклузивен срок и е
предявил настоящия иск.Разглеждайки иска по същество, съдът е приел
същият за и го е уважил .
Така направените изводи на първоинстанционния съд напълно се
споделят и от настоящата инстанция по следните съображения:
По своята същност производството по чл. 422 от ГПК представлява
иск за установяване съществуване на вземането, който се предявява от
кредитора след възражение от длъжника и при условията на чл.415,ал.2 от
ГПК и в него по същество се установява дали вземането съществува и дали е
изискуемо. В производството по чл. 422 ГПК ищецът следва да докаже факта,
от който произтича вземането му. Целта на предявяването на установителен
иск по чл. 422 ГПК е да се установи със сила на присъдено нещо, че ищецът
има вземане срещу ответника, като Заповедта за изпълнение на паричното
задължение и решението по иска по чл. 422 ГПК съставляват двете
кумулативни предпоставки за издаването на изпълнителен лист.
От приложените по делото писмени доказателства е видно, че пред
Районен съд - Монтана са били предявени обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 59, ал.1
от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В исковата молба М.Б. навела доводи, че
страните са съсобственици на земеделска земя, представляваща нива в
землището на с. *, обл. *, с площ от 15,185 дка, м. „*“. За този имот
ответникът Х. сключил на 8 октомври 2012 г. с Кооперация ,,Ц.-*‘‘ договор за
предоставяне на земя в Кооперацията за съвместно обработване за срок от 5
3
години, считано от 1 октомври 2013 г. По силата на този договор
Кооперацията се задължила да плаща рента в размери, определени от Общото
събрание, но не по-малко от 10% от добива. Плащанията били извършвани
към двама от съсобствениците: А.Х. и ответника С.Х.. Последният е получил
плащания по-високи от дължимото му, пради което ищцата претендира
присъждане на сума, съответна на нейния дял в съсобствеността върху
наследствените имоти.
За да постанови своето решение, първоинстанционният съд е приел за
безспорно, че с приложено по делото Решение № 03Д на Поземлена комисия -
с. *, обл. *, на 11 септември 1997 г. на наследниците на Х.Т. са възстановени
следните поземлени имоти: 1. Нива от 15,185 дка, втора категория, местност
,,*‘‘, имот № *по плана за земеразделяне; 2. Нива от 3,998 дка, трета
категория, местност ,,*‘‘, имот № *по плана за земеразделяне. От
представеното Удостоверение за наследници, издадено от Община *, изх. №
*/23.11.2020 г . е видно, че и двете страни са законни наследници на Х.Т.,
респективно на това основание имат дял в съсобствеността в посочените два
земеделски имота. Ищцата е собственик на 1/8 ид. ч. от имота, а ответникът -
на 1/4 ид.ч.
Въз основа на това е прието, че това са и полагащите се дялове от
рентата за процесната нива, на която имат право страните. По отношение на
нива от 15,185 дка, втора категория, местност „*“, имот № *по плана за
земеразделяне, било установено, че ответникът сключил на 8 октомври 2012
г. с Кооперация ,,Ц.-*‘‘ договор за предоставена земя в Кооперацията за
съвместно обработване. Договорът бил за срок от 5 години, като влязъл в
сила от 1 октомври 2013 г. По силата на този договор Кооперацията се е
задължила да плаща рента в размери, определение от Общото събрание, но не
по-малко от 10% от добива. По делото е безспорно, че ответникът получавал
половината от дължимата рента за нивата.
От заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че за процесните три стопански години Х. получил общо 1050
лв., като от тях дължими на М.Б. са общо 262,50 лв. Също така еустановено,
че дължимата сума като обезщетение за забавено плащане /мораторна лихва/
на арендата на М.Б. била общо 84,17 лв. Дължимите суми се явяват на по-
голяма стойност от заявените в исковата молба. Въз основа на тази
4
фактическа обстановка МРС приел, че е налице хипотезата на неоснователно
обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД: с посочените в исковата молба суми
ответникът се е обогатил без правно основание за сметка на ищцата. Прието
е, че Х. не е изпълнил своето задължение да изплати на ищцата полагащия й
се дял от арендното плащане за процесните три стопански години, поради
което той дължи връщане на сумите, с които се обогатил, до претендирания
размер на обедняването на ищцата.
Въззивният съда намира, че МРС неправилно е приложил материалния
закон. Съображенията за това са следните: С §6 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ
(обн. ДВ бр. 13/07.02.2017 г., в сила от същата дата), е изменен чл. 3, ал. 4 от
Закона за арендата в земеделието, като е предвидено, че договор за аренда
може да бъде сключен със съсобственик на земеделска земя, чиято
собственост е повече от 50 на сто идеални части от съсобствен имот или със
съсобственик, упълномощен от съсобственици, притежаващи общо с него
повече от 50 на сто идеални части от съсобствения имот. В действалата до
изменението редакция на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ е била регламентирана
възможността за сключване на договор за аренда и от съсобственик,
притежаващ по-малко от половината от дяловете. В разглеждания случай
въпреки че договорът е сключен от съсобственик, който не притежава повече
от 50% от общия земеделски имот, но тъй като това е станало на 8 октомври
2012 г. преди посоченото изменение на ЗАЗ, договорът е противопоставим на
останалите съсобственици. Видно от приложеното по делото Удостоверение
за наследници, страните по делото се явяват съсобственици по отношение на
процесния имот, като въззиваемата притежава 1/8 ид.ч., а въззивникът - ¼
ид.ч. в съсобствеността.
МОС намира, че доводите на въззивника, че възизваемата няма
наследствен дял в процесния имот, предвид представения Разделителен
протокол от 8 февруари 1951 г., издаден от Околийски съд – Лом, са
неоснователни. Пред първоинстанционния съд е приложено Решение № 03Д
от 11.09.1997 г. на Поземлена комисия - с. *, обл. *, с което на наследниците
на Х.Т., част от които са и страните пред настоящата инстанция, са
възстановени следните поземлени имоти: 1. Нива от 15,185 дка, втора
категория, местност ,,*‘‘, имот № *по плана за земеразделяне; 2. Нива от
3,998 дка, трета категория, местност ,,*‘‘, имот № *по плана за земеразделяне.
Решението на Поземлената комисия представлява индивидуален
5
административен акт с конститутивен характер. Съобразно разпоредбата на
чл. 17, ал. 2, изр. 1 от ГПК съдът се произнася инцидентно по валидността на
административните актове независимо от това, дали те подлежат на съдебен
контрол. Настоящата инстанция намира представения индивидуален
административен акт за валиден. По отношение на неговата
законосъобразност МОС не може да се произнесе, предвид липсата на
правомощия в тази насока.
В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно чл. 14, ал. 3 от
Закона за собствеността и ползването на земеделските земи въззивникът Х. е
разполагал с възможността да обжалва законосъобразността на решението на
общинската служба по земеделие в 14-дневен срок пред районния съд, където
е могъл да предяви своите възражения и доказателствени искания.
Представеният делбен протокол е могъл да служи като основание за водене на
установителния иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, но този иск би бил допустим
само при налична възможност след провеждане на исковото производство да
се проведе и административното по реда на ЗСПЗЗ, каквато възможност вече
не съществува поради изтичане на законовите срокове за подаване на
заявления за възстановяване на земеделски земи.
Горното налага извод, че съдът следва да се съобрази както с Решение
№ 03Д от 11.09.1997 г. на Поземлена комисия - с.*, обл. *, така и с
приложеното по делото Удостоверение за наследници. Двете писмени
доказателства водят до извода, че ищцата е съсобственик в процесния имот,
респ. има право да получава част от арендните плащания, съобразно своя дял
в съсобствеността. В тази насока е и залегналата от законодателя идея в
разпоредбата на чл. 3, ал. 4, изр. последно от ЗАЗ, където текста изрично
препраща към чл. 30, ал. 3 от Закона за собствеността /ЗС/. Доколкото е
налице съсобственост, то съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗС всеки съсобственик
участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си.
Цитираната разпоредба урежда две хипотези, като относима към случая е
хипотезата относно ползите, който в настоящия казус представляват
граждански плодове. Периодът от време, за който всеки съсобственик има
право на дял от естествените или гражданските плодове, е целият период от
възникване на собствеността, при което, за разлика от хипотезата на чл. 31,
ал. 2 от ЗС, не е необходима писмена покана за предаване на плодовете.
Първоинстанционният съд е приел неправилна правна квалификация на иска
6
като неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.
Съобразно т. 9 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 г.,
на Пленума на ВС щом законът е поставил на разположение на правоимащия
точно определен иск, недопустимо е приложението на общия състав на чл. 59
от ЗЗД. В случая следва да се приеме, че предявеният иск е с правно
основание чл. 30, ал. 4 от ЗС. Горното налага извода, че в тази част решението
на МРС е неправилно. Въз основа на изложените в обстоятелствената част на
исковата молба факти, представляващи основание на иска, МОС квалифицира
иска по чл. 30, ал. 3 от ЗС, като по този начин прилага относимата
материалноправна норма (Тълкувателно решение № 2/2011 по тълк. д.
№2/2011 на ОСГТК).
Въпреки неправилна правна квалификация, настоящият състав намира
за доказано, че процесните вземания съществуват, респ. въззивникът е
следвало да изпълни задължението си и да заплати полагащата се част от
арендното плащане на съсобственичката, поради което потвърждава
първоинстанционното решение
Пред настоящата инстанция няма предявени претенции за разноски и
такива не се присъждат.
Водим от гореизложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260372 от 18.10.2021година
постановено по гр.д.№632/2021година по описа на Районен съд Монтана .
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7