№ 7403
гр. София, 05.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Дора З. Илиева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20251100505901 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 5063 / 23.03.2025 г., постановено по гр.д. №66533/2024 Г.
на СРС, ГО, 62 състав, ответникът „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, е
осъдено да заплати на „МИНОЛБИ“ ЕООД, ЕИК *********, на основание
чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 0,73 лв., представляваща подлежаща на
връщане сума, платена без основание от ищеца в полза на ответника.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от „А1 БЪЛГАРИЯ“
ЕАД. В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и
необосновани. Сочи се, че в тежест на ищеца било да докаже, че претендира
нещо, което е дал на ответника, т.е. че неговият патримониум се е обеднил за
сметка на ответника. Въззивникът навежда, че своевременно е оспорил
именно МИНОЛБИ“ ЕООД да е заплатил претендираната сума, като ищецът
така и не успял да докаже, че именно той е заплатил процесната сума.
Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че е без значение дали
задължението е платено от трето лице, тъй като в този случай патримониума
на ищеца не би намалял. Въззивникът поддържа, че от 2020 г. ищецът не
обявява финансови отчети в ТР, не прави разходи и няма служители, които да
могат да платят сумата с фирмени пари. Моли се за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен, като бъдат присъдени и сторените разноски за двете инстанции.
Въззиваемият МИНОЛБИ“ ЕООД оспорва подадената въззивна жалба.
1
Сочи, че е задължен по фактурата, като е ирелевантно кой е физическият
платец на сумата. Отделно се подържа, че „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД не успял да
докаже друго лице да е заплатило сумата, а отделно с кредитно известие
признал извършеното плащане от „МИНОЛБИ“ ЕООД. Моли се за
потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно
и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални
норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.
По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:
Не е спорно между страните наличие на договорни отношения между
„А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД в качеството му на мобилен оператор и „МИНОЛБИ“
ЕООД в качеството му на клиент относно електронно-съобщителни услуги,
предмет на договор № *********, ведно с приложения към него, за ползване
на мобилни електронни съобщителни услуги чрез мобилен телефонен номер
********. Безспорно е също така, че във връзка с договор № *********, ведно
с приложения към него, за ползване на мобилни електронни съобщителни
услуги чрез мобилен телефонен номер ******** ответното дружество е
издало фактура № **********/04.01.2022 г. с период на фактуриране
/респективно потребление на услугите/ 28.11.2021 г. – 27.12.2021 г. за сумата
14, 79 лв., както и че сумата по фактурата е заплатена. Не е спорно пред
въззивната инстанция също така липсата на основание за получаване от
ответника на сумата от 0,73 лв., платена по процесната фактура.
Основен спорен момент, във връзка с който са и всички заявени във
въззивната жалба доводи, е по отношение твърдението на ответника, че
процесната сума е заплатена в брой в магазин на „А1 България“ ЕАД от трето
за спора лице в качеството му на ползвател на услугата, а не от „МИНОЛБИ“
ЕООД.
С иска по чл. 55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал
на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на
ответника е да докаже на какво основание е получил дадената му сума.
Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание. Втората и третата
2
хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът
докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и
репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало / в този
смисъл решения по гр. д. № 1583/2013 г. на ІV г. о., гр. д. № 2656/2016 г. на ІV
г. о., гр. д. № 973/2021 г. на ІІІ г. о. /.
В конкретния случай няма спор, че сумата е платена при изначална
липса на основание, т.е. в хипотезата на чл.55,ал.1, пред.1 ЗЗД, но е спорно
дали именно ищецът или трето за спора лице е заплатило процесната сума.
Разпоредбата на чл. 73 ЗЗД регламентира възможността за изпълнение на
задължението от трето лице дори против волята на кредитора в случаите,
когато кредиторът няма интерес задължението да бъде изпълнено лично от
длъжника. Когато естеството на задължението е такова, че може да бъде
изпълнено от всяко лице и страните не са сключили договора intuitu personae,
задължението може да бъде изпълнено от трето лице. Тази възможност
произтича от същността на изпълнението като осъществяване на дължимия
резултат. Изпълнението на чужд дълг чрез трето лице може да се осъществи
по няколко начина. Длъжникът може да упълномощи друго лице да извърши
фактическите или правните действия по изпълнението и в този случай третото
лице действа от името на длъжника и изпълнява като негов представител.
Допустимо е третото лице да изпълни чужд дълг по своя инициатива, без да е
упълномощено от длъжника и да изпълни от свое име. За да има погасителен
ефект изпълнението от трето лице съгласно чл. 73 ЗЗД, е необходимо
последното да е знаело, че изплаща чужд дълг и да е извършило плащането с
желание да освободи длъжника от задължението. Аргументи в тази насока
могат да се намерят и в разпоредбата на чл. 56 ЗЗД, уреждаща изпълнението
поради грешка. Извършеното от третото лице изпълнение на чужд дълг има
погасителен ефект, еднакъв с този на изпълнението от длъжника, когато
задълженията не са intuitu personae и изпълнението не е извършено поради
грешка. За настъпването на погасителния ефект е без значение дали третото
лице има или няма интерес от изпълнението на чуждия дълг. Законът не
изисква наличието на правен интерес като предпоставка за изпълнението от
третото лице. Правният интерес има значение само във вътрешното
правоотношение между третото лице, извършило плащането, и длъжника,
чието задължение се погасява, и се отнася до възможността на третото лице
да се суброгира в правата на кредитора съгласно чл. 74 ЗЗД /Решение № 197 от
7.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1043/2010 г., II т. о., ТК/.
С изпълнението от третото лице се погасява вземането на кредитора,
поради това, че същият е удовлетворен, но изпълнението не погасява
задължението на длъжника по отношение на третото, изпълнило неговия дълг
лице. Това трето лице не е обвързано за дълга, който изпълнява, но тъй като го
изпълнява на същото основание, същият има правото да репарира обратно
всичко, с което се е обеднило. Това право на регрес на това трето лице
разполага с обратния иск за връщане на платеното чрез иска за неоснователно
обогатяване. Имуществото, с което третото лице е престирало вместо този
3
длъжника е намалило патримониума му, докато това на длъжника е останало
непроменено, т. е. налице е обогатяване под формата на намаляване на пасиви,
които той е спестил чрез частичното плащане на дълга му от третото лице, без
да е налице основание за това погасяване, т.е. при тази хипотеза в полза на
третото лице, а не длъжника, се поражда право да предяви искове за
настъпило неоснователно обогатяване / в този смисъл и Решение № 1131 от
22.12.2006 г. на ВКС по т. д. № 717/2006 г., ТК, II о./. Институтът на
неоснователното обогатяване цели да възстанови действително настъпило
неоснователно имуществено разместване, като необходимо условие за
уважаване на кондикционния иск по чл.55,ал.1 ЗЗД е доказване намаляване на
имуществото на длъжника. В този смисъл и незаконосъобразни са изводите на
първоинстанционния съд, че е без значение от чий патримониум е платена
процесната сума, щом задължено лице е ищецът – определящо за
основателността на иска по чл.55,ал.1,пр. 1 ЗЗД е даване на нещо без
основание от ищеца, а не това кой е задължено лице по фактурата, във вр. с
която е извършено плащането.
Същевременно въззивният съд намира за недоказано твърдението на
ответника, че не ответникът, а трето за спора лице е платило процесната сума.
Задължен по фактура № **********/04.01.2022 г. е бил именно ищецът, като
доколкото безспорно сумата по фактурата е платена, с оглед формалната
житейска логика презумтивно сумата е погасена със средства на задълженото
лице. Оспорването на ответника е абсолютно бланкетно и не е скрепено с
конкретни фактически твърдения – не е посочено кое точно лице е погасило
сумата и по каква причина, съответно липсват и всякакви доказателства в тази
връзка. По отношение наведените доводи, че ищецът не е депозирал годишни
финансови отчети от 2020 г., което доказвало, че не е извършвал никакви
плащания, следва да се посочи, че това касае публично – правни задължения
на ищцовото дружество, като тези обстоятелства сами по себе си не могат
опровергаят извършването на плащания от дружеството на определени
гражданско – правни задължения. По изложените съображения и съдът
намира, че именно „МИНОЛБИ“ ЕООД е заплатило процесната сума, поради
което и предявеният иск се явява основателен.
С оглед изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено като правилно като краен резултат.
По разноските:
С оглед изхода на спора, право на разноски има само въззиваемият.
Същият претендира адвокатско възнаграждение в размер от 50 лв., но
въззивникът своевременно е направил възражение за прекомерност на
основание чл.78,ал.5 ГПК. Съдът намира възражението за неоснователно с
оглед изключително ниския договорен и заплатен хонорар, който е твърде
нисък за всяко исково дело независимо от неговата фактическа и правна
4
сложност.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5063 / 23.03.2025 Г., постановено по гр.д.
№66533/2024 г. на СРС, ГО, 62 състав.
ОСЪЖДА „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл.78,ал.1 ГПК на „МИНОЛБИ“ ЕООД, ЕИК *********, разноски в
размер от 50 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5