№ 4121
гр. София, 27.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Иванина Ив. Пъстракова
Членове:Димитър К. Демирев
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА
като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско
дело № 20221100501320 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 4432/06.12.2021 г., постановено по гр. д. № 41218/21г. по описа на
Софийски районен съд, 76 с-в, (поправено с решение № 8344/02.05.2024г.) съдът е признал
за установено на основание чл.124,ал.1 вр. чл.415 ГПК вр. чл.79 и чл.365 ЗЗД вр. чл.342 ТЗ
и чл.92 ЗЗД, че А. Г. Г. дължи на Мого България ООД сумите: 1) 196.75лв., представляваща
незаплатена главница по лизингови вноски, включена в анюитетни вноски с падеж от
20.04.2020г. до 24.06.2020г., ведно със законната лихва от 12.10.2020г. до изплащане на
вземането, като искът е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 198.99лв.;
2) 309.98лв., представляваща неплатена лихва по лизингови вноски, включена в
анюитетните вноски с падеж от 20.04.2020г. до 24.06.2020г., като искът е отхвърлен за
разликата до пълния претендиран размер от 312.18лв.; 3) 489.42лв., представляваща
неустойка за прекратяване на договора; 4) 165.93лв., представляваща разходи за платени
застрахователни премии; 5) 540лв., представляваща разходи за възстановяване на
лизинговия актив, за които суми има издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №
56061/2020г. по описа на СРС. Ответникът е осъден да заплати на ищеца 133лв. разноски за
заповедното производство и 670лв. разноски за първоинстанционното дело.
Производството е образувано по въззивна жалба на особения представител на
ответника, с която обжалва решението в частите, в които са уважени исковете. Твърди се, че
решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Конкретните оплаквания
касаят липсата на мотиви относно твърдението, че процесният договор за финансов лизинг е
прекратен и претендираните суми са дължими. Бланкетно били изложени само констатации
във връзка с възникналия спор, но не било ясно по какъв начин съдът стига до извод за
основателност на претенцията. Твърди се, че по делото липсват доказателства, от които да се
установи, че процесният договор за лизинг е прекратен по вина на лизингополучателя,
1
поради което последният не следва да дължи предвидената в Общите условия неустойка.
Неоснователен бил и изводът на СРС, че неустойката не е прекомерна и не противоречала
на морала, съответно се твърди нищожност на същата. Твърди се разминаване между
претендираните с исковата молба и сочените в погасителния план лизингови вноски с
падежи от 20.04.2020г. ди 24.06.2020г. Претендираните застрахователни премии били
недоказани, доколкото по делото не били представени годни доказателства, доказващи
плащането им. Сумата то 540лв. за разходи за възстановяване на лизингов актив била
недължима, доколкото не било доказано извършване на услугата, респ. че сумата е платена
от лизингодателя.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца в
първоинстанционното производство, в който се излагат съображения за правилност на
съдебното решение, поради което моли то да бъде потвърдено. Мотивите на първата
инстанция макар и лаконични били ясни, убедителни и безпротиворечиви. Конкретно с
допълнителното споразумение страните се споразумели за прекратяване на договора по
взаимно съгласие и да уредят отношенията помежду си като лизингополучателят върне
лизинговия актив и плати натрупаните вноски, вкл. плати неустойката по чл.15.5. от общите
условия, с което се съдържа признание за основанието и размера. Размерът на вземанията е
определен в съответствие с приетото по делото заключение по ССчЕ. Вземането за
възстановяване на владението над лизинговия актив е доказано с приетия по делото договор
с „Фиксед асистанс“ ЕООД и издадената от тях фактура, вкл. в заключението по ССчЕ се
установява плащане по фактурата. От приетия по делото приемо-предавателен протокол за
изземване на актива се установява възстановяване на лизингованото имущество, вкл. в
самото допълнително споразумение е отразено и съгласието на ответника по заплащане на
разходите за същото. С оглед горното въззивната жалба се явявала неоснователна и се моли
за потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на разноски.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна
страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваните части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
По отношение на правилността на решението настоящият съдебен състав намира
следното:
Предявени са искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл.365 ЗЗД вр.
чл. 342, ал.2 вр. чл.345, ал.1 ТЗ вр. чл.232, ал.2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
С исковата молба ищецът „Амиго Финанс“ ЕООД с предишно наименование „Мого
България“ ООД твърди, че на 24.11.2017г. между страните бил сключен Договор за финансов
лизинг със задължително придобиване на собствеността със задължително придобиване на
собствеността върху лизингов актив (л.а.) за цена на МПС 5200лв., стойност на лизинга
5200лв., първоначална вноска 780лв. и главница (4420лв.), за срок от 60м., изтичащ на
20.11.2022г., при лихвен процент от 37.20%, с което общият разход на кредита по см на ЗПК
е в размер на 5448.51лв., с включена такса ангажимент от 100лв. и лихва върху главницата
от 5348.51лв., съответно ГПР от 45.72% включващ такса ангажимент и лихва върху
главницата, съответно с месечни анюитетни вноски от 163.14лв. Твърди се, че в изпълнение
на договора ищецът е придобил от трето лице лизинговото имущество, което е предоставил
за ползване на ответника на 27.11.2017г. Въпреки поетите задължения ответникът
преустановил плащанията с последно такова на 15.04.2020г. и поради невъзможност по
2
обслужване на лизинга на 24.06.2020г. било постигнато споразумение за прекратяване на
договора по взаимно съгласие при условия: ответникът да заплати натрупани задължения за
периода на ползване на актива (вноски № 29 до № 31), неустойка по чл.15.5. от Общите
условия и разходите по възстановяване на актива, като на същата дата активът бил иззет от
владението на ответника. Претендират се неплатените вноски по главница и лихва,
неустойка за прекратяване по вина на лизингополучателя, разходи за заплатени
застрахователни премии и разходи за възстановяване на владението на вещта.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът А. Г. Г. депозира писмен отговор на исковата
молба, чрез назначения по делото особен представител, с който оспорва исковете като
неоснователни. Оспорва прекратяване на договора, вкл. същото да е по вина на ответника,
вкл.релевира възражение за нищожност на неустойката за прекратяване. Оспорва размера на
главница и лихвите, както и основателността за претенция на застрахователните суми, както
и доказване за сторени разходи за възстановяване на лизинговия актив.
Страните по делото не спорят (вкл. няма оплаквания за необоснованост във
въззивната жалба по отношение установеното от първата инстанция), че между страните е
сключен процесния договор при съответните параметри, че лизинговото имущество е
предадено на ответника, че между страните е сключено допълнително споразумение от
24.06.2020г. и приемо-предавателен протокол от същата дата, с която са се споразумели, че
договорът се прекратява по общо съгласие, като дължимите суми са 196.75лв. главница,
308.98лв. лихва, неустойка по чл.15.5 от общите условия (съгласно която при прекратяване
на договора по вина на лизингополучателя последният дължи неустойка в размер на три
лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяване на договора) – 489.42лв.,
застрахователна премия от 165.93лв., както и разходи за репатриране (л.8.7.10 от общите
условия) 540лв. Не са оспорено и заключението на вещото лице по ССчЕ, от което се
установява, че при ищеца са осчетоводени сумите от 198.99лв. главница, 312.18лв. лихва,
489.42лв. неустойка, 82.62лв. застрахователна премия и 540лв. възстановяване на лизингов
актив.
В атакуваното решение съдът приема исковете за частично основателни с оглед
постигнатото между страните допълнително споразумение от 24.06.2020г., от което се
установява прекратяване по вина на ответника на договорната връзка, размера на
претендираните вземания съобразно споразумението, в което са индивидуализирани размера
на главницата и лихвите, както и по отношение на дължимите застраховки и разходите за
репатриране. По отношение на възражението за нищожност на неустойката го намира за
неоснователно, доколкото размерът не нарушава морала.
Въззивният съд намира атакуваното решение за НЕПРАВИЛНО по следните
съображения:
Възражението, че не било доказано процесният договор да е прекратен, вкл. по вина
на ответника е неоснователно с оглед приетото допълнително споразумение от 24.06.2020г.
(л.36), в което ответникът изрично е декларирал желание за прекратяване на договора, като в
чл.3 от същото са посочени задълженията по падежирали и неплатени главница и лихви,
вкл. неустойка по чл.15.5 от ОУ в размер на 489.42лв. Съдът намира, че претендираната
неустойка не е прекомерна, тъй като предвид уговорения размер от три падежирали вноски,
възлизащ на 489.42лв., съотнесен към размера на уговорената обща сума за погасяване от
9768,51лв. - същата не излиза извън присъщите на една неустойка обезщетителна,
санкционна и обезпечителна функции Съответно същата не е нищожна и поради
противоречие с морала, доколкото не е налице най-високата степен на нееквивалентност на
престациите в такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева,
поради което и оплакванията във въззивната жалба в този смисъл са неоснователни.
На следващо място обаче, въззивният съд, съобразявайки, че процесният договор за
лизинг е потребителски по смисъла на чл.9 ЗПК, предвид препращащата норма на чл. 3, ал.
3
3 ЗПК, според чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът е длъжен да следи служебно за нищожността по чл.
146, ал. 1 от ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В
конкретния случай настоящият въззивен състав приема, че клаузата по чл.5 от договора, с
която е договорен лихвен процент в размер на 37.20% е нищожна поради противоречие с
добрите нрави – защото е над три пъти размера на законната лихва, която към момента на
сключване на договора е в размер на около 10,00%, което не отговаря на изискването за
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и
то във вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат - водещ до
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на
такава по процесния договор за кредит не е възникнало (така и Решение № 906/30.12.2004 г.
по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2- ро г. о. ;Решение №378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на
ВКС, 2-ро г. о. ; Решение №1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2-ро г.
о.;Определение 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4-то г. о.).
Предвид нищожността на клаузата за възнаградителна лихва, която не може да се
санира с допълнително споразумение (с оглед практиката на ВКС, обективирана в Решение
№ 146/01.11.2017г. по т.д.№ 2615/2016г. на ВКС, I т.о., с която е дадено разрешение, че когато
отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна
съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на
чл.366 ЗЗД), както и с оглед обстоятелството, че всички лизингови вноски до 15.04.2020г. са
платени (с оглед заключението на вещото лице по ССчЕ, л.77-79) в общ размер на
7696.52лв., в които обаче е включена не само дължима част от главница, но и
възнаградителна лихва, съдът намира, че недължимото надплатено за лихва предвид
нищожността на клаузата за същата, следва да бъде приспаднато от претендираните
вземания за главница, за разходи за застрахователни премии, за възстановяване на актив и за
неустойка /така и решение № 1676/31.03.2023г. по в.гр.д. № 764/2021г. по описа на СГС/.
Така и в решение по С- 170/21 е прието, че чл. 6, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува
в смисъл, че националният съд е длъжен служебно да направи прихващане между
плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски
кредит, и останалата дължима сума по договора. Съгласно чл.76 от ЗЗД, когато
изпълнението не е достатъчно да погаси всички задължения, погасява се най-
обременителното за длъжника задължение. При няколко еднакво обременителни
задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се
погасяват съразмерно. След извършеното приспадане исковете се явяват изцяло
неоснователни, поради което решението следва да бъде отменено в обжалваните части, а
исковете отхвърлени.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото право на разноски има въззивника, представляван от особен
представител.
Въззиваемата страна следва да бъде осъдена да плати разноски пред настоящата
инстанция в размер на 69,90лв. съобразно разясненията, дадени с т. 7 на Тълкувателно
решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС.
РЕШИ:
4
ОТМЕНЯ Решение № 4432/06.12.2021 г., постановено по гр. д. № 41218/21г. по
описа на Софийски районен съд, 76 с-в, в частите, в които е признато за установено, че А. Г.
Г., ЕГН: **********, гр.София, ул. ********* дължи на АМИГО ФИНАНС ЕООД /с
предишна фирма „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ООД/, ЕИК: *********, гр. Белоградчик, бул./ул.
Алеко Константинов № 5, на основание чл.124,ал.1 вр. чл.415 ГПК вр. чл.79 и чл.365 ЗЗД вр.
чл.342 ТЗ и чл.92 ЗЗД сумите: 1) 196.75лв., представляваща незаплатена главница по
лизингови вноски, включена в анюитетни вноски с падеж от 20.04.2020г. до 24.06.2020г.,
ведно със законната лихва от 12.10.2020г. до изплащане на вземането; 2) 309.98лв.,
представляваща неплатена лихва по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с
падеж от 20.04.2020г. до 24.06.2020г.; 3) 489.42лв., представляваща неустойка за
прекратяване на договора; 4) 165.93лв., представляваща разходи за платени застрахователни
премии; 5) 540лв., представляваща разходи за възстановяване на лизинговия актив, както и в
частта, в която е осъден да плати разноски в размер на 133лв. за заповедното производство,
както и 670лв. по гр.д. № 41218/2021г. по описа на СРС, за които суми има издадена заповед
по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 56061/2020г. по описа на СРС, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни
искове с правно основание чл.365 ЗЗД вр. чл. 342, ал.2 вр. чл.345, ал.1 ТЗ вр. чл.232, ал.2 ЗЗД
и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че А. Г. Г., ЕГН: **********, гр.София, ул.
********* дължи на АМИГО ФИНАНС ЕООД /с предишна фирма „МОГО БЪЛГАРИЯ“
ООД/, ЕИК: *********, гр. Белоградчик, бул./ул. Алеко Константинов № 5, сумите: 1)
196.75лв., представляваща незаплатена главница по лизингови вноски, включена в
анюитетни вноски с падеж от 20.04.2020г. до 24.06.2020г., ведно със законната лихва от
12.10.2020г. до изплащане на вземането; 2) 309.98лв., представляваща неплатена лихва по
лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж от 20.04.2020г. до 24.06.2020г.;
3) 489.42лв., представляваща неустойка за прекратяване на договора; 4) 165.93лв.,
представляваща разходи за платени застрахователни премии; 5) 540лв., представляваща
разходи за възстановяване на лизинговия актив.
В останалите части решението е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА на основание 77 ГПК АМИГО ФИНАНС ЕООД /с предишна фирма
„МОГО БЪЛГАРИЯ“ ООД/, ЕИК: *********, гр. Белоградчик, бул./ул. Алеко Константинов
№ 5, да плати по сметка на Софийски градски съд разноски пред настоящата инстанция в
размер на 69,90лв.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5