№ 1544
гр. Пловдив, 28.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в публично
заседание на тридесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Зорница Н. Тухчиева Вангелова
при участието на секретаря Десислава Ст. Терзова
като разгледа докладваното от Зорница Н. Тухчиева Вангелова
Административно наказателно дело № 20215330204621 по описа за 2021
година
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е по жалба на Н. Т. Ф., действащ чрез процесуалния си
представител – адв. С.Н. против Наказателно постановление № 21 – 0444 –
000096 /23.03.2021г., издадено от Началник РУ към ОД на МВР Пловдив, 05
РУ Пловдив, с което на жалбоподателя
- на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП са наложени административни
наказания „Глоба“ в размер на 200,00 /двеста/ лева и лишаване от право да
управлява моторно превозно средство за срок от 6 месеца за нарушение по чл.
140, ал. 1 ЗДвП
- на основание чл. 185 от ЗДвП е наложено административно наказание
„Глоба“ в размер на 20,00 /двадесет/ лева за нарушение на чл. 150 А от ЗДвП.
С жалбата и в допълнителна писмена молба се поддържат конкретни
съображения за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното
наказателно постановление, на база на което е формулирано искане за
отмяната му. Претендира се присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗА.
Въззиваемата страна, ангажира писмено становище за неоснователност на
жалбата, поради което моли обжалваното наказателно постановление да бъде
1
потвърдено като правилно и законосъобразно постановено. Прави възражение
за прекомерност по отношение на претендираните от въззивника разноски за
адвокатско възнаграждение.
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, против акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред,
поради което се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съдът, след като се запозна с формираната по делото доказателствена
съвкупност, обсъди доводите на страните и служебно провери правилността
на атакуваното постановление, намери, че са налице основания за неговата
отмяна. Съображенията в тази насока са следните:
В АУАН и НП е посочено, че се издава затова, че на 08.01.2021 г., около
11,40 часа в град Пловдив на ул. „Съединение“ до блок 100 вх. „И“,
жалбоподателят управлява лек автомобил Хюндай Атос с рег. № *** –
собственост на Ц.Х.Ц., като извършва следните нарушения:
Управлява нерегистрирано МПС – регистрацията е прекратена
служебно на 30.10.2019г.;
Водачът е НЕПРАВОСПОСОБЕН – управлява след като свидетелство
за управление на МПС е унищожен, връчено НП 19 – 1030 – 002584 в сила
от 02.10.2019 г. Изтекъл срок на свидетелство за управление на МПС.
Свидетелството за управление на МПС е иззето с АУАН № АА 199203/
06.04.2019 г. и е със статус унищожен.
Нарушенията са квалифицирани като такива съответно по чл. 140, ал. 1
ЗДвП – управлява МПС, което не е регистрирано по надлежния ред и по чл.
150а, ал. 1 ЗДвП – управлява МПС със СУМПС с изтекъл срок на валидност.
По отношение на нарушението на чл. 140, ал. 1 ЗДвП.
Съгласно разпоредбата на чл.140, ал.1 от ЗДвП по пътищата, отворени за
обществено ползване, се допускат само моторни превозни средства и
ремаркета, които са регистрирани и са с табели с регистрационен номер,
поставени на определените за това места.
За управление на МПС, което не е регистрирано по надлежния ред или е
регистрирано, но без табели с регистрационен номер, в нормата на чл.175,
ал.3 от ЗДвП е предвидено, че съответния водач се наказва с лишаване от
2
право да управлява моторно превозно средство за срок от 6 до 12 месеца и с
глоба от 200 до 500 лв. Ангажирането на административнонаказателната
отговорност по посочената санкционна норма изисква нарушителят да е
действал умишлено, респ. да е управлявал съответното МПС със съзнанието,
че същото е без регистрация, включително и служебно прекратена такава или,
че пътното средство е регистрирано, но е без поставени регистрационни
табели.
В тази връзка релевантно за настоящия случай е обстоятелството, дали на
08.01.2021г., Н.Ф. е управлявал лекия автомобил – чужда собственост, описан
в констативния и санкционния акт, знаейки, че автомобила е със служебно
прекратена регистрация на 30.10.2019 г.
В разглеждания случай уведомяване на собственика на процесното МПС
след прекратяването на регистрацията на автомобила на 30.10.2019г. не е
извършвано. При липсата на такова надлежно уведомяване, както самия
собственик, така и всяко лице, което управлява автомобила няма как да
узнаят, че регистрацията на МПС е прекратена. Неуведомяването за
прекратената регистрация, както и наличието на поставени регистрационни
табели на автомобила, в случая са попречили на Ф. да осъзнае
общественоопасния характер на извършеното от него действие по управление
на автомобил с прекратена регистрация. Отсъствието на умисъл като част от
състава на нарушението по чл. 140, ал. 1 ЗДвП прави деянието, извършено от
жалбоподателя несъставомерно поради липса на субективният елемент на
визираното нарушение, тъй деецът не е знаел, че регистрацията на
автомобила е прекратена служебно и поради това не е знаел и че не следва да
го управлява по пътищата, отворени за обществено ползване.
При така установеното съдът намира, че макар от обективна страна да са
налице елементите от състава на нарушението по чл.140, ал.1 от ЗДвП, то
липсват каквито и да било доказателства за това, деянието да е осъществено
от Ф. виновно – т.е налице несъставомерност на административното
нарушение от субективна страна.
По отношение на нарушението на чл. 150а, ал. 1 ЗДвП
Както вече беше посочено в АУАН и НП коментираното нарушение е
описано по следния начин:
3
Водачът е НЕПРАВОСПОСОБЕН – управлява след като свидетелство за
управление на МПС е унищожен, връчено НП 19 – 1030 – 002584 в сила от
02.10.2019 г. Изтекъл срок на свидетелство за управление на МПС.
Свидетелството за управление на МПС е иззето с АУАН № АА 199203/
06.04.2019 г. и е със статус унищожен.
Според настоящия състав този начин на описание на допуснатото
нарушение се намира във флагрантно противоречие с изисквания на чл. 57
ЗАНН.
Съгласно чл. 42 и 57 ЗАНН задължителен реквизит, както на АУАН, така и
на НП е посочване на точното време, място и обстоятелства, при които е
извършено нарушението. Трайна е съдебната практика в разбирането си, че
нарушението следва да бъде описано по такъв начин, че у нарушителя да не
възниква никакво съмнение:
1) какви са фактическите параметри на вмененото нарушение
и
2) каква е правната квалификация на същото.
В процесния случай този критерий на яснота не е достигнат.
От начина на описание на допуснатото нарушение по никакъв начин не
става ясно в какво се изразява от фактическа страна допуснатото от
жалбоподателя нарушение - дали в това, че не представя валидно
свидетелство за управление на МПС за категорията към която спада
управляваното от него МПС /непредставяне на валидно СУМПС –
нарушение на чл. 100, ал. 1, т. 1 ЗДвП/ или в това, че управлява МПС с
изтекъл срок на валидност на СУМПС – нарушение по чл. 150а, ал. 1
ЗДвП, или това, че управлява МПС без да е правоспособен водач –
нарушение по чл. 150 ЗДвП.
В аспект на горното следва да се подчертае, че в съдебната практика е
трайно утвърдено разбирането, че правоспособността и притежаването на
свидетелство за правоуправление на МПС не са идентични понятия, поради
което разпоредбите на чл. 150 и чл. 150а, ал. 1 ЗДвП визират два
самостоятелни състава на административни нарушения.
В същото време е безспорно, както в теорията, така и в съдебната
практика, че АУАН е акта в административно-наказателното производство,
аналогичен на обвинителния акт в наказателния процес, който определя
предмета на вмененото нарушение и предмета на доказване по делото. АУАН
4
очертава нарушението, с неговите съставомерни фактически признаци от
обективна и субективна страна, връзката между инкриминираното деяние и
лицето, сочено като нарушител и надлежната правна квалификация.
Срещу тези факти и право нарушителят следва да се брани, като
гарантирането в максимална степен на правото му на защита изисква той да
бъде запознат с тях още от началото на административно-наказателен процес,
т.е. от момента на съставяне и предявяване на АУАН (по аргумент от чл. 42,
т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1 ЗАНН, вр. чл. 43, ал.1).
Наказателното постановление от своя страна е властническия
правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който дееца бива
санкциониран за извършеното административно нарушение. То се явява
аналога в административно наказателния процес на присъдата от общото
наказателно производство. От тази му същност следва, че към неговата форма
и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към
АУАН.
В този изричен смисъл са и задължителните разрешения на
основополагащото ППВС 1/1953, съгласно което всеки правораздавателен
акт, с който се ангажира отговорността на даден правен субект следва
задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на всички
съставомерни фактически положения, които се приемат за установени, както
и приложимите към тях правни норми. Този минимум от правнорелевантна за
наказания субект информация следва да се съдържа в самия
правораздавателен акт, а не да се извлича от доказателствата по делото.
От всичко гореизложено следва, че АУАН и НП ще отговарят на
изискванията за съдържание по смисъла на чл. 42, т.4 и 57, т.5 ЗАНН, ако в
тях са надлежно описани по един небудещ никакво съмнение, както за дееца,
така и за съда начин всички съставомерни фактически признаци на вмененото
нарушение (време, място на извършване на нарушението, както и конкретни
фактически действия, с които е причинен противоправния резултат).
В тази връзка в теорията и съдебната практика е изведен следния
практически критерий: АУАН и НП ще отговарят на императивните
изисквания за съдържание, ако фактите, така както са описани в тях, в случай,
че се приемат за доказани, сами по себе си сочат на съставомерно деяние по
възведената правна квалификация, без да е необходимо за преценката за
съставомерност за първи път да се установяват от съда допълнителни
5
обстоятелства, които не са предявени на дееца.
В обратния случай, ако в АУАН и НП не са описани всички съставомерни
фактически признаци от субективна и обективна страна на вменения
административен състав или ако за извършване преценка дали деянието е
съставомерно на съда се налага да установява допълнителни фактически
положения, които не са надлежно предявени на дееца, НП следва безусловно
да се отмени, доколкото съществено е накърнено правото на защита на дееца
да разбере кои са фактическите положения, за които се наказва.
Констатираните пороци при описание на нарушението в АУАН и НП няма
как да бъдат санирани на етап съдебно следствие, доколкото се касае не за
доказателствен дефицит, а за ненадлежно предявено обвинение, което
накърнява правото на защита на наказания субект, като този порок не е от
естество да бъде отстранен чрез събиране на допълнителни доказателства.
В аспект на гореизложеното следва да се отбележи и че съгласно
задължителната тълкувателна практика на стария Върховен съд и на ВКС,
всяко установяване за първи път на етап съдебно следствие на съставомерен
факт, който до този момент не е предявен на дееца по надлежния процесуален
ред, по своята правна същност представлява съществено изменение на
обстоятелствената част на повдигнатото обвинение. Така изрично
Тълкувателно решение № 57 от 4.XII.1984 г. по н. д. № 13/84 г., ОСНК на ВС,
Тълкувателно решение № 61 от 13.XII.1977 г. по н. д. № 60/77 г., ОСНК на
ВС.
В същото време съгласно изричния текст на разпоредбата на чл. 287 НПК
отговорността на дееца може да се ангажира в условията на съществено
изменение на обстоятелствената част, само ако е предприето надлежно
изменение на обвинението по смисъла на този член.
Съгласно трайната съдебна практика обаче, изменение на обвинението е
недопустимо пред въззивната и касационната инстанция, а доколкото
производството по реда на чл. 63 от ЗАНН има характер на въззивно такова,
то института на изменение на обвинението не може да намери приложение
при оспорване на наказателни постановления пред съда, тоест съдът не може
за първи път да установи нови съставомерни фактически положения и да
реализира отговорността на дееца въз основа на тях, щом те не са предявени
до този момент на нарушителя по надлежния процесуален ред.Така изрично
Решение № 250 от 23.06.2015 г. по н. д. № 657 / 2015 г. на Върховен
6
касационен съд, Решение № 405 от 16.02.2015 г. по нак. д. № 1299/2014 г. на
Върховен касационен съд.
От всичко гореизложено следва, че за съда не съществува възможност да
потвърди НП въз основа на нови съставомерни фактически положения, които
са разкрити или доуточнени за първи път на етап съдебно следствие и които
не са надлежно предявени на дееца с АУАН и НП.
Да се процедира по обратен начин означава деецът да бъде поставен в
положение да разбере кои са съставомерните фактически положения, за
които се наказва, едва от акта на въззивната инстанция, след като наказанието
вече реално му е наложено, което е изцяло несъвместимо с правото му на
защита.
Не на последно място следва да се посочи, че ако съдът служебно установи
и накаже дееца за релевантните фактически обстоятелства, без те да са
надлежно индивидуализирани в АУАН и НП, то същият би влезнал в
непреодолимо противоречие с контролно- отменителните си правомощия в
производството по чл. 63 ЗАНН и на практика недопустимо би иззел и
встъпил в правомощията на наказващия орган.
В тази връзка следва да се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска
издаване на НП и ако при съставяне на АУАН са допуснати нарушения на
процесуалните правила, които обаче не са ограничили съществено
процесуалните права на наказваното лице. В случая обаче констатираните
пороци в съдържанието се отнасят както до АУАН, така и до НП, поради
което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е неприложим.
По изложените съображение НП следва да се отмени и в тази му част.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има жалбоподателят.
Особеност на процесното производство се състои в това, че адвокатското
възнаграждение не е реално заплатено, а е предоставена безплатна адвокатска
помощ на основание чл. 38, ал. 1 от ЗА, доколкото жалбоподателят е близък
приятел на адвоката.
От конституционно установените принципи за равенство на гражданите,
забрана за дискриминация и отговорност на държавата за незаконосъобразно
издадени актове (включително и наказателни постановления и електронни
фишове) следва, че адвокатският труд и в този случай следва да бъде
7
заплатен.
Затова в чл. 38, ал.2 от ЗА изрично е предвидено, че ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право
на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата
страна да го заплати.
В този специален случай легитимиран да получи присъдената от съда
сума е не защитаваната страна, а самия адвокат.
Така Решение № 8011 от 23.06.2020 г. по адм. д. № 2450/2020 на Върховния
административен съд, Определение № 5716 от 18.05.2020 г. по адм. д. №
13722/2019 на Върховния административен съд, Определение № 5326 от
05.05.2020 г. по адм. д. № 2563/2020 на Върховния административен съд,
Решение № 5246 от 30.04.2020 г. по адм. д. № 8497/2018 на Върховния
административен съд и много други др.
Съгласно чл. 36, ал.2 от ЗА размерът на адвокатското възнаграждение
следва да бъде справедлив и обоснован. За определяне на конкретно
дължимия размер съдът съобрази по-конкретно:
- действителната фактическа и правна сложност на делото, която не е висока
и не се отличава от типичната за подобен вид нарушения;
- имуществения интерес от водене на делото – глоба в общ размер от 220
лева, като на жалбоподателя е наложено наказание лишаване от права;
- вида на осъществената адвокатска защита и съдействие, а именно изготвяне
на жалбата и допълнителна писмена молба;
следва да се присъди минималния размер съгласно чл. 18, ал.2 от Наредбата
за минималните размери на адвокатските възнаграждения за адвокатска
защита и съдействие.
В случая претендирания минимален размер се равнява на 300 лева, като
същият изцяло съответства на минималните размери, предвидени в чл. 18, ал.
2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за процесуално представителство, при материален интерес до
1000 лева, поради което и претенцията за разноски следва да се уважи
изцяло.
Съгласно т.6 от ДР на АПК "Поемане на разноски“ от административен
орган" означава поемане на разноските от юридическото лице, в структурата
на което е административният орган. В случая въззиваемата страна 05 РУ
8
към ОДМВР - Пловдив не е самостоятелно юридическо лице, което означава,
че разноските следва да бъдат възложени върху ЮЛ, от което е част
наказващия орган, а именно ОДМВР-Пловдив.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 21 – 0444 – 000096 / 23.03.2021г.,
издадено от Началник РУ към ОД на МВР Пловдив, 05 РУ Пловдив, с което
на Н. Т. Ф. ЕГН **********
- на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП са наложени административни
наказания „Глоба“ в размер на 200,00 /двеста/ лева и лишаване от право да
управлява моторно превозно средство за срок от 6 месеца за нарушение по чл.
140, ал. 1 ЗДвП
- на основание чл. 185 от ЗДвП е наложено административно наказание
„Глоба“ в размер на 20,00 /двадесет/ лева за нарушение на чл. 150 А, ал. 1 от
ЗДвП.
ОСЪЖДА ОД на МВР – Пловдив ДА ЗАПЛАТИ в полза на адв. С.К. Н.,
АК – Пловдив, Личен № ********** сумата от 300 /триста/ лева,
представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред Районен съд Пловдив.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивски Административен съд
в 14-дневен срок от получаване на съобщението до страните за
постановяването му.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
9