Р Е Ш Е Н И Е
№ …………….
гр. Варна, 10.03.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 34-ти състав в публично
заседание, проведено на осми февруари две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАГДАЛЕНА ДАВИДОВА
при секретаря Светлана Георгиева като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №
2232 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен
от „Т.М. Комерс“ ЕООД срещу
О.Ф.Б.
ЕАД иск за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата 772.32 лева
– имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна загуба под формата на удръжка
от трудовото възнаграждение на П.К.М., ЕГН **********, вноска за месец февруари
и март 2015г., всяка от по 386.16 лева, причинена в
резултат от неправомерно поведение на служител на „Банка ДСК“ ЕАД (праводател на ответника), изразяващо се в извършване на
действия по продължаване на принудителното
изпълнение по и.д.№ 637/2011г. по описа на ЧСИ Р.Т., рег.№ 717, по издадени
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК по
ч.гр.д.№ 1533/2011г. по описа на ВРС, 25-ти състав, въпреки знанието, че П.К.М.
не е титуляр на задължения по Договор за кредит от 13.08.2007г., въз основа на
който са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда
на чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ 1533/2011 г. по описа на ВРС, 25-ти състав, и е
предприето принудителното изпълнение, което вземане е цедирано
в полза на ищеца „Т.М. Комерс“ ЕООД с договор за покупка и прехвърляне на вземане /цесия/ от 11.09.2019 г.
В исковата молба се
твърди, че по заявление на „Банка ДСК“ ЕАД е образувано заповедно производство
по ч.гр.д.№ 1533/2011г. по описа на Районен съд – Варна за вземане по договор
за кредит за текущо потребление от 13.08.2007г. и допълнително споразумение от
30.06.2010г. към същия срещу лицата Михаил Желязков Желязков,
Цветелина Николова Иванова -поръчител и П.К.М. - поръчител.
Твърди се, че лицето П.М.
не се е намирал в облигационна връзка, включително и като поръчител с банката
по отношение на процесното вземане, претендирано с договор за кредит за текущо потребление от
13.08.2007г., а е бил поръчител по друг договор, но въпреки това ответникът е
подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист срещу него.
Твърди се, че е
издадена Заповед № 1324/02.02.2011г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с която освен кредитополучателя
и действителния му поръчител Цветелина Иванова, е осъден в качеството му на
поръчител и П.К.М. да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сума в общ размер на 14 456.39
лева, произтичаща от Договор за кредит от 13.08.2007г.
Твърди се, че по
издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 637/2011г. по
описа на ЧСИ Р.Т., рег.№ 717, срещу П.К.М. и на 14.07.2011г. му е връчена
покана за доброволно изпълнение. Сочи се, че П.М. не е подал възражение срещу
издадената заповед, поради което тя е влязла в сила, като е наложен запор върху
трудовото му възнаграждение.
Твърди се, че
ответното дружество е конституирано като взискател по
изпълнителното дело поради настъпило частно правоприемство
на вземането по силата на сключен с първоначалния взискател
договор за покупко-продажба на вземания от 12.06.2012 г.
Твърди, че ответното
дружество е образувало, в качеството си на частен правоприемник, ч.гр.д №
8534/2011г. по описа на Районен съд – Варна, 12 състав, за вземане по договор
за кредит за текущо потребление от 23.11.2007г., отпуснат на Михаил Желязков Желязков, по което е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 07.06.2011г., с
която П.М. е осъден да заплати в качеството му на поръчител на банката сума в
общ размер на 16 296.12 лева по договор за кредит за текущо потребление от
23.11.2007г. За вземанията е образувано изп.д. №
911/2013 г. по описа на ЧСИ Р. Тодорова.
След запознаване с
двете заповедни производства и образуваните изпълнителни дела П.М. е разбрал,
че е плащал чуждо задължение, за което не се е съгласявал да поръчителства.
Вследствие на подадено от него възражение по ч.гр.д.№ 8534/2011г. по описа на
Районен съд - Варна е било образувано гр.д.№ 702/2014г. по описа на Районен съд
- Варна, като с влязло в сила съдебно решение изп.д.
№ 911/2013г. по описа на ЧСИ Р. Тодорова е било прекратено по отношение на П.М..
Твърди се, че
вследствие на постъпилите средства от удръжките от трудовото възнаграждение на П.М.,
изп.д.№ 637/2011г. е приключено поради пълно
погасяване на дълга по него.
Сочи, че още през
2013г. ответното дружество, чрез свои служители, е узнало от П.М. факта, че е
било предприето принудително изпълнение, въз основа на несъществуващо
поръчителство, но въпреки това е продължило недобросъвестно и в нарушение на
добрите нрави принудително да се удовлетворява. Счита, че поведението на
ответника съставлява злоупотреба с процесуални права по чл. 3 ГПК.
Твърди се, че процесното
вземане, съответно на удръжката за месец
февруари и м. март 2015г. е прехвърлено на ищеца с договор за покупка и прехвърляне на вземане
/цесия/ от 11.09.2019г., като
на длъжника е изпратено уведомление по чл. 99 ЗЗД, като е дадена възможност за
доброволно заплащане на процесната сума в 14-дневен
срок от връчване.
С липсата на изпълнение в указания срок
ищецът обосновава интереса си от исковата претенция и моли за осъждане на
ответното дружество да заплати горната сума. Претендира и сторените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който изразява становище за
неоснователност на исковата претенция. На първо място,
твърди, че процесният договор за цесия в полза на
ищеца е нищожен поради невъзможен предмет, доколкото счита, че твърдяната от
ищеца имуществена вреда не е прехвърлимо вземане.
Твърди, че обезщетението за вреди има характер на вземане с оглед личността и
за това е непрехвърлимо според естеството си.
На следващо място, възразява, че липсват
предпоставките за реализиране на претендираната от
ищеца отговорност за непозволено увреждане по чл. 3 ГПК. Счита, че по делото
липсват доказателства за наличие на вреда, съгласно твърденията на ищеца.
Твърди, че по силата на договор за покупко-продажба на вземания от 12.06.2012г.
„Банка ДСК“ ЕАД прехвърля на ответното дружество пакет от вземания, ведно с
всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, сред които е и това
срещу П.К.М. в качеството му на задължено лице по влeзли
в сила изпълнителни титули - заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист от 02.02.2011г., издадени по ч.гр.д.№
1533/2011г. по описа на Районен съд - Варна. Твърди, че ответникът като частен
правоприемник на цедента се ползва от издадените в
полза на банката и влезли в сила преди цесията заповед за незабавно изпълнение
и изпълнителен лист от 02.02.2011г., издадени по
ч.гр.д.№ 1533/2011 г. по описа на Районен съд - Варна, въз основа на които по
искане на „Банка ДСК“ ЕАД е образувано изп.д.№
637/2011 г. по описа на ЧСИ Р.Т.. Твърди, че след получаване на поканата за
доброволно изпълнение на 14.07.2011г. лично от П.М., същият не е упражнил
правата си по чл. 414 ГПК и възможността за възражение е преклудирана
за него. Твърди че пропускането от страна на П.М. на възможности, които са му
предоставени по закон, не е основание да се приема, че ответното дружество с
поведението си е злоупотребило с права. Възразява, че предприемането на
принудително изпълнение за вземане, с което кредиторът разполага с влязъл в
сила изпълнителен титул, не съставлява противоправно
поведение. Възразява, че запорът върху трудовото възнаграждение на П.М. е
поискано от предходния взискател по изпълнителното
дело „Банка ДСК“ ЕАД, поради което счита, че не е налице причинно-следствена
връзка между поведението на ответника и твърдените от ищеца вреди. Цитира
практика по предходни дела. Счита, че в случай, че са произтекли вреди в
конкретния случай, то същите са в резултат на грешка на служител на „Банка ДСК“
ЕАД – отговорния юрисконсулт, който е представил погрешен договор за
поръчителство, както и на съдия при Районен съд – Варна, който не е изследвал
обстойно предоставените му документи, ведно със заявлението. Твърди се още, че
дори да се приеме, че е било налице недобросъвестно процесуално поведение (в
случая на юрисконсулт на „Банка ДСК" ЕАД) и то е послужило като основа за
издаване на заповедта за изпълнение, то след като същата е влязла в сила, искът
за обезвреда с основание чл. 3 ГПК не може да бъде
предявен. Счита още, че не е налице твърдяната от ищеца злоупотреба с
процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК, тъй като. самото узнаване от страна
на „ОТП Факторинг“ ЕАД, че П.М. не е поръчителствал
за процесното задължение, не покрива съдържанието на
недобросъвестност и злоупотреба с процесуални права. Моли да се отхвърли
предявеният иск. Претендира разноски.
След
съвкупна преценка на доказателствата по делото и становищата на страните, съдът
приема за установено следното от
фактическа страна:
Въз основа на депозирано
от „Банка ДСК“ ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е образувано ч.гр.д.№ 1533/2011г. на РС-Варна за вземания, произтичащи от
договор за кредит от 13.08.2007г. и допълнително споразумение от 30.06.2010г.
към договора, срещу лицата М. Ж., Ц. Н. И.-поръчител и П.К.М.-поръчител (л.
18-19). По това заявление е издадената заповед № 1324/02.02.2011г.
и изпълнителен лист (л. 24-26).
Въз основа на
издадения изпълнителен лист и по молба на „Банка ДСК“ ЕАД е образувало изп. д. № 637/2011г. на ЧСИ Р.Т. срещу М.Ж., Ц. И. и П.К.М.
(л. 27). На последния през м. 07.2011г. е връчена лично покана за доброволно
изпълнение (л. 84-85).
Със запорно съобщение от 25.07.2011г. (л. 28) е наложен запор
върху трудовото възнаграждение на П.М. за вземанията по издадения изпълнителен
лист по гр.д. № 1533/2011г.
С молба от 14.12.2012г. (л. 86)
по изпълнително дело като взискател е бил конститутиран настоящият ответник, легитимирал се като
частен правоприемник на взискателя въз основа на
договор за цесия, по силата на който е придобил вземането по горния
изпълнителен лист.
От приложеното на л.
172 от делото писмо от ЧСИ Р.Т. се установява, че от трудовото възнаграждение
на Машев, на 06.03.2015г. и на 08.04.2015г. по
изпълнителното дело са постъпили суми от по 386.16 лева, които са преведени на взискателя съответно на 17.03.2015г. и на 16.04.2015г.
Не
е спорно между страните, че ищцовото дружество е
придобило процесното вземане от П.К.М. с договор за
цесия от 21.05.2019г.
В
първото по делото съдебно заседание между страните е прието за безспорно, че ответната
страна е била в известност, че цедентът П.М. не е бил
поръчител по договор за поръчителство към договор за текущо потребление от
13.08.2007г., допълнително споразумение от 30.06.2010г., към датата на
удръжката.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата
към нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предмет
на настоящата претенция е вземане за репариране на имуществени вреди във
формата на претърпени загуби, които се твърди да са търпяни
в резултат на недобросъвестно и в нарушение на добрите нрави упражнено
процесуално право, изразяващо се в искане да бъде продължено принудителното
изпълнение по изп.д. № 20117170400637 и нареждане по
сметка на ответника на постъпилите по изпълнението суми, независимо от
знанието, че изпълнителен лист касае дълг, по които П.М. не е поръчителствал.
Спорните
по делото въпрос е представлява ли удръжката от трудовото възнаграждение на П.М.
противоправно деяние, от което са настъпили вреди за цедента, съответно налице ли е основание за ангажирана на деликтната отговорност на ответника.
Съществуват различни виждания относно противоправността
в областта на деликтите, но най-общо в доктрината и
практиката противоправността се определя като
ефективно накърняване на благо, за което императивните правни норми налагат
забрана. Специалният състав на чл. 3 ГПК предвижда отговорност за противоправно поведение, изразяващо се в превратно
упражняване на процесуални права, в нарушение на принципите за добросъвестност
и спазване на добрите нрави. Тоест процесуалният закон урежда своеобразен
процесуален деликт. По същността си превратното
упражняване на процесуални права може да се обобщи като упражняване на
определени правомощия формално в съответствие с изискванията на закона, но по начин
да се заобиколи определени него изискания. Такива са
случаите на шиканиозно упражняване на права-
многократно отлагане разглеждането да делото от страна неупълномощила
процесуален представител и същевременно удостоверяваща основателни причини за
неявяването си; неоказване съдействие на вещото лице, в хипотези, в които по
отношение на страната не може да се приложи последицата на чл. 161 от ГПК,
изнасяне на неверни факти от страна в обясненията й по чл. 176 от ГПК, воден на
симулиран процес и т.н. Не е налице злоупотреба с процесуално право, когато се предявява
недопустим или неоснователен иск, освен ако това не се прави с нарочната цел да
се увреди насрещната страна. Дали, обаче един иск е основателен, съответно
съществува ли предявеното материално правоотношение е въпрос, който се решава от
съда в рамките на гражданското производство с участието на страните. Именно в
това производство (независимо дали исково и заповедно) страната, на която се
противопоставя спорното право може да взема становище, като признае или отрече
заявеното притезание, а в заповедно производство - да
възрази срещу заповедта за изпълнение по реда на чл. 414 ГПК или пропусне да
стори това. В последния случая длъжникът имплицитно признава дълга и правото на
принудително изпълнение на кредитора по заповедта.
В случая от между страните липсва спор, че заповедта за
изпълнение е редовно връчена на длъжникът, който в предвидения в закона в срок
не е упражнил правото си на възражение, с което изпълнителното основание се е
стабилизирало. Действията на ответника по прилагане на допустим изпълнителен способ за събиране на
удостоверено с изпълнително основание задължение не могат да се квалифицират
като противоправни. Упражняването на правото на
ответника по делото, не представлява злоупотреба с процесуални права по смисъла
на чл. 3 ГПК. Доводите в тази връзка за знание у ответника, че г-н Машев не е длъжник, доколкото не е поръчител по договора от
13.08.2007г., не влияят върху правомерността на упражняваното право по
принудително събиране на вземането, а по- скоро касаят съществуването на
материалното право, което е предмет на принудително изпълнение. Да се приеме
обратното би означавало да се пререши въпросът за съществуването на
материалното право, съответно да се отрече правоустановителното
действие на влязлата в сила заповед за изпълнение (недопустимо на по арг. от чл. 424 ГПК). Едва ли може да има съмнение, че
подобно допускане би позволило длъжниците, които са
пропуснали да оспорят своевременно заповедта за изпълнение, да получат
възможност в ново производство да наведат преклудирани
вече възражения. Подобна възможност противоречи освен на базисните принципи на
гражданския процес, а и въобще на правовата държава.
По
изложените съображения, съдът намира, че действията по прилагане на процесния изпълнителен способ не са противопоравни,
съответно предявеният иск за неоснователен.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да понесе разноските сторени от
ответника, в случая за юрисконсултско възнаграждение
в размер на 100 лева.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ
предявения
от „Т.М.
Комерс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***
срещу „О.ф.Б. ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 3 ГПК за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 772.32 лева, претендираната
като имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна загуба под формата на
удръжка от трудовото възнаграждение на П.К.М., ЕГН **********, вноска за месец
февруари и март 2015г., всяка от по 386.16 лева, причинена в резултат от
неправомерно поведение на служител на „Банка ДСК“ ЕАД (праводател
на ответника), изразяващо се в извършване на действия по продължаване на
принудителното изпълнение по и.д.№
637/2011г. по описа на ЧСИ Р.Т., рег.№ 717, по издадени заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ 1533/2011г.
по описа на ВРС, 25-ти състав, въпреки знанието, че П.К.М. не е титуляр на
задължения по Договор за кредит от 13.08.2007г., въз основа на който са
издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ 1533/2011 г. по описа на ВРС, 25-ти състав, и е предприето
принудителното изпълнение, което вземане е цедирано в
полза на ищеца „Т.М. Комерс“ ЕООД с
договор за покупка и прехвърляне на вземане /цесия/ от 11.09.2019 г.
ОСЪЖДА „Т.М. Комерс“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на „О.ф.Б. ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, сумата от 100.00 лева
(сто лева), представляваща разноски пред ВРС за юрисконсултско
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред Окръжен съд – Варна, в двуседмичен срок от получаване на съобщението.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:…………