Решение по к. адм. дело №1201/2025 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационната жалба на Н. Н. А., понастоящем в Затвора гр. Пазарджик, подадена чрез адв. Г., против Решение № 2985/02.07.2025 г., постановено по адм. дело № 1160/2024 г. по описа на Административен съд гр. Пазарджик.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и е необосновано. Моли се да бъде отменено и уважен предявеният иск, ведно с присъждане на разноските по делото.

В съдебно заседание касационният жалбоподател, редовно призован, се явява лично и се представлява от адвокат Г.. Поддържа касационната жалба и оплакванията, изложени в нея. Моли за отмяна на обжалваното решение.

Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, редовно призована се представлява от юриск. Р., който по изложени съображения моли съда да остави без уважение подадената касационна жалба. Счита, че обжалваното решение е добре обосновано, законосъобразно и като такова моли да бъде оставено в сила.

Участвалият по делото прокурор, представител на Окръжна прокуратура – Пазарджик дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Счита решението на първоинстанционния съд за правилно и обосновано, поради което моли да бъде оставено в сила.

Административен съд – Пазарджик, като взе предвид доводите на страните, прие за установено следното:

Касационната жалба е подадена в рамките на установения за това срок и при наличието на правен интерес, поради което е допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Производството пред Административен съд – Пазарджик е образувано по искова молба на Н. Н. А., с [ЕГН], изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в Затвора Пазарджик срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София, с която е предявен иск за заплащане на сумата в размер на 5000 лева, представляваща обезщетение за претърпени в периода от 28.11.2023 г. до 06.12.2023 г. неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдание, унижение, чувство за малоценност, безсъние, нервност и чувство за отхвърленост от правосъдната система, във връзка с изпълнението на Заповед № Л-1289/28.11.2023 г. на Началника на Затвора – Пазарджик, с която му е наложено дисциплинарно наказание „извънредно дежурство по поддържане на чистотата и хигиената за 7 дни“, потвърдена със Заповед № Л-5335/18.12.2023 г. на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата. Твърди, че заповедта не е подлежала на съдебен контрол, в нарушение на правото на Европейския съюз, лишаващо го от правосъдие и справедлив съдебен процес.

С решението си Административен съд – Пазарджик е отхвърлил като неоснователен иска на Н. Н. А., като е приел, че не са налице кумулативно предвидените предпоставки по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС и по-конкретно – твърдените незаконосъобразни действия и/или бездействия от длъжностни лица при Затвора – Пазарджик, както и такива, които да са довели до унизително или нечовешко отношение по смисъла на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от ЗИНЗС. Приел е, че доколкото не се установява незаконосъобразно действие и/или бездействие на затворническата администрация, тоест не се доказва нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС, оборимата презумпция по чл. 284 ал. 5 от ЗИНЗС не намира приложение в случая. Посочил е, че по делото липсват данни за това в резултат на увреждане за ищеца да са настъпили отрицателни последици, засягащи неблагоприятно защитени от правото негови неимуществени интереси, а още по-малко за това последиците да следват закономерно от действието и/или бездействието на длъжностни лица от Затвора – Пазарджик по силата на безусловно необходимата връзка между тях.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е направил верни правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция.

Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

Законът забранява осъдените да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава Държавата да им осигури, от една страна, условия за изтърпяване на наложено им наказание, съобразени с уважението към човешкото достойнство, от друга – начинът и методът на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и от трета – като се има предвид практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и физическо състояние да бъдат адекватно гарантирани.

Правилен е изводът на решаващия съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че с оглед събрания доказателствен материал по делото, не са налице кумулативно необходимите предпоставки, за да се ангажира отговорността на ответника по чл. 284 ал. 1 от ЗИНЗС по предвидения специален ред, поради което искът срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София се явява изцяло неоснователен. В случая, заповедта за дисциплинарно наказание е издадена по съответния регламентиран законов ред и от съответното длъжностно лице, съгласно разпоредбата на чл. 104 ал. 1 от ЗИНЗС. Дисциплинарно наказаният не е бил съгласен със заповедта и я е обжалвал по указания законен ред, съгласно чл. 110 от ЗИНЗС, а именно пред Главния директор на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“, като има съответно произнасяне. В заповедта изрично е посочено, че е издадена след изслушване на лицето, съгласно чл. 105 ал. 1 от ЗИНЗС, като заповедта е мотивирана и ясна. Правилно е прието, че в случая съдът не е компетентен, по реда на косвен съдебен контрол, да се произнася по нейната законосъобразност.

Обосновано първоинстанционният съд е приел, че по делото не са налице доказателства, ищецът да е поставен в неблагоприятни условия при налагането и при изпълнението на наложеното му дисциплинарно наказание, или пък спрямо него да са проявени действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото му достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Освен това почистването на помещенията за общо ползване и поддържане на чистотата и хигиената в съответния район на затвора предполага умерена физическа дейност. Нещо повече, не се доказва тази дейност да включва тежка физическа работа или такава, която да е непосилна за ищеца, и която е могла да увреди здравето му.

Недоказана е и претенцията, че по отношение на ищеца е проявено грубо и унизително държане, или че са извършени някакви незаконосъобразни действия от страна на длъжностни лица при Затвора – Пазарджик във връзка с изпълнението на наложеното му дисциплинарно наказание. Съдът правилно е приел, че от изложеното по-горе, както и от събраните доказателства, не се установява по безспорен начин да са настъпили неимуществени вреди в правната сфера на ищеца, изразяващи се във вреди от проявено виновно действие от страна на длъжностни лица при Затвора – Пазарджик, довели до нарушаване на правата му. Ангажираните от него доказателства не доказват да са произтекли вреди от незаконосъобразни действия или бездействия.

Решението е правилно и по отношение на твърдението на ищеца, че в случая не е имал достъп до съд и справедлив съдебен процес, поради това, че Заповед №Л-5335/18.12.2023 г. на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София не е подлежала на обжалване по съдебен ред. В случая ищецът не е подал жалба до съда и не е оспорил горепосочената заповед. Няма данни по делото, а и твърдения подадената от ищеца жалба да е била оставена без разглеждане, за да претендира той вреди от нарушение на правото на ЕС, поради това, че заповедта не подлежи на съдебно обжалване.

За пълнота на изложеното е необходимо да се отбележи, че с Конституционно решение № 14 от 4.11.2014 г. на КС по к. д. №12/2014 г. е дадено задължително тълкуване на чл. 120 ал. 2 от Конституцията на Република България, според което Разпоредбата на чл. 120 ал. 2 от КРБ дава правото на законодателя по изключение при спазване на изискванията за съразмерност, включително задължителните за страната международни стандарти за достъп до съдебна защита, със закон да предвиди необжалваемост пред съд на изрично посочена категория административни актове само когато това е необходимо за опазване на основите на конституционния ред или на други особено важни обществени интереси, като осигуряването на отбраната и сигурността на страната, както и осъществяването на принципите и целите на нейната външна политика.

Правилно в мотивите на съдебния акт е посочено, че с оглед това в Решение № 14922 от 2.12.2020 г. на ВАС по адм. дело № 3432/2020 г., III о. е прието, че „…доколкото ЗИНЗС не съдържа изрична норма, с която да се ограничава съдебния контрол върху актовете по чл. 104 от ЗИНЗС, с които се налага дисциплинарно наказание по чл. 101, т. 1 от ЗИНЗС, правилно съдът е приел, че законодателят не е въвел изключение от правилото на чл. 120 ал. 2 от КРБ. Изрично предвиденият едноинстанционен съдебен контрол по реда на чл. 111 от ЗИНЗС по отношение на актовете по чл. 104 от ЗИНЗС, във връзка с чл. 101, т. 7 и т. 8 от ЗИНЗС, както и предвиденият в чл. 110 от ЗИНЗС ред за административен контрол на заповедите за налагане на дисциплинарни наказания, не могат да бъдат аргумент за изрично изключване на общия съдебен контрол спрямо процесната заповед. Както се посочва в Конституционно решение № 14 от 4.11.2014 г. на КС по к. д. № 12/2014 г., така и в практиката на Конституционния съд от преди това, изключението от общата клауза по чл. 120 ал. 2 от КРБ следва да се прилага при стриктно и тясно тълкуване на възможностите за ограничаване на съдебния контрол. В мотивите си административният съд правилно е приел, че актът за налагане на дисциплинарно наказание е индивидуален административен акт, издаден в кръга на правомощията на органите по управление на местата за лишаване от свобода (поддържането на дисциплината е част от управлението) и като такива на общо основание по силата на чл. 120 ал. 2 от КРБ подлежат на съдебен контрол.

Във връзка с поддържаните касационни доводи, трябва да се съобрази, че при липсата на първата кумулативна предпоставка като един от основните елементи на правопораждащия фактически състав за ангажиране на отговорността по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. При така приетото за първоинстанционния съд не е съществувало задължението да обсъжда свидетелските показания, тъй като същите биха имали значение за изхода на спора в случай, че по делото е доказано наличието на нарушения от страна на затворническата администрация, попадащи в хипотезата на чл. 3 от ЗИНЗС.

По отношение на твърденията, възведени в обстоятелствената част на исковата молба, едноличният съдебен състав е изложил подробни и задълбочени мотиви. Фактите по делото са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност. Съобразени са в пълнота както писмените, така и събраните гласни доказателства по делото. Въз основа на правилно установени факти и обстоятелствата, при които са проявени, са направени обосновани изводи относно приложението както на материалния, така и на процесуалния закон. Както фактическите констатации, така и правните изводи, формирани от първостепенния съд, се споделят напълно от настоящата инстанция.

При разглеждане на делото, първоинстанционният съд не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, които да налагат отмяната на решението му. Решението на Административен съд – Пазарджик следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба, като неоснователна – без уважение.

С оглед изхода на делото разноски на страните не следва да се присъждат.

Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Административен съд гр. Пазарджик, XI – състав

 

 

Р Е Ш И:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2985 от 02.07.2025 г., постановено по адм. дело № 1160 по описа на Административен съд – Пазарджик за 2024 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.