Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 5, 07.01.2020 год., гр.Търговище
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Търговищкия районен съд, шести състав, в публично заседание на десети декември през две хиляди и двадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА МАРКОВА
Секретар : Женя Иванова,
като разгледа докладваното от Председателя гр.д. № 524 по описа за 2019 год. на ТРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени установителни искове за съществуване на вземане с правно основание чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415,ал.1 от ГПК, за сумата от 1544.12 лв.
Ищецът твърди в исковата си молба, че че на 30.10.2017 год. между ищеца и първия ответник е бил сключен договор за кредит № 0002092 и свързан с него Договор за допълнителни услуги от 30.10.2017 год., при действие на ОУ и по двата договора, по силата на които ищеца е предоставил на първия ответник заемна сума в размер на 600 лв., срещу задължението на последния да възстанови сумата по договора за кредит – главница и възнаградителна лихва, а по договора за допълнителни услуги – възнаграждение на трето лице-поръчител в размер на 770.40 лв., като плащанията са били разсрочени, съгласно предоставен график на плащанията, на посочени падежи. Ищецът твърди, че втория ответник е поръчител по двата договора, като между него и ищеца е сключен договор за поръчителство от 30.10.2017 год. и той е поел задължение да отговаря солидарно с кредитополучателя за задълженията по двата договора. В молбата се твърди, че първия ответник не е извършил плащания за погасяване на задълженията си по договорите по начините и в сроковете, договорени между страните. За неиздължените суми по договора за кредит и договора за допълнителни услуги ищеца се снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2013/2018 год. на РСТ, срещу ответниците, при условията на солидарност, както следва : по Договора за кредит главница в размер на 600 лв., възнаградителна лихва в размер на 137.64 лв. за периода 30.10.2017 год. – 08.11.2018 год., лихва за забава в размер на 36.08 лв. за периода 01.12.2017 год. до 08.11.2018 год. и по Договора за допълнителни услуги главница в размер на 770.40 лв. Заповедта за изпълнение била връчена на длъжниците по реда на чл.47 от ГПК, като на ищеца са дадени указания да установи вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение по исков ред, поради което и е предявен настоящия иск. Претендира разноски в исковото и заповедното производство. В съдебно заседание представител на ищеца не се явява, но същия чрез писмено становище е заявил, че поддържа предявените искове.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответниците, чрез назначения от съда особен представител.. В отговора предявените от ищеца искове са оспорени изцяло, като се навеждат доводи за недействителност на договора за кредит, като сключен при нарушение на императивни разпоредби на ЗПК и доводи за нищожност на договора за кредит, като противоречащ на добрите нрави. В отговора е оспорено и вземането на ищеца по договора за допълнителни услуги, с довода, че такива не са предоставени. Моли съда да постанови решение с което да отхвърли предявените искове. В съдебно заседание поддържа изложеното в отговора.
След преценка на събраните по делото доказателства съдът прие за установено следното : От Договор за потребителски кредит № 0002092/30.10.2017 г., сключен между ищеца и първия ответник, приложен по делото, ведно с ОУ се установява, че страните са уговорили предоставяне на паричен заем в размер на 600 лв., с размер на месечна погасителна вноска от 61.47 лв., със срок от 12 месеца, с първа вноска на 30.11.2017 г. и последна вноска на 30.10.2018 г.; с фиксиран годишен лихвен процент от 39,96 %, обща сума за погасяване в размер на 737.64 лв. и ГПР 48,08 %, както и еднократна такса за експресно одобряване на документи при усвояване в размер на 5% върху главницата; уговорено е усвояване на сумата изцяло в брой при подписване на договора, като е приложена и разписка от първия ответник за получена сума от 600 лв. на 30.10.2017 г ( л.15 ). В чл. 3, ал.1 е уговорено, че заемателят се задължава в срок от 48 часа, считано от датата на сключване на договора, да предостави едно от следните обезпечения: 1. две физически лица-поръчители, всеки от които да отговаря на редица изисквания - да има сключен безсрочен трудов договор с минимално месечно БТВ от 1 500лв., или 2. - неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от кредитодателя банка; а в чл.3, ал.2 е уговорено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в посочения срок, длъжникът се съгласява и упълномощава кредитора да сключи от негово име и за негова сметка, вкл. и при условията на чл. 38 от ЗЗД договор за поръчителство с одобрено от последния дружество-поръчител с възнаграждение на поръчителя в размер на 770.40 лв., платимо от кредитополучателя на равни месечни вноски. В чл.4 е уговорено ползване на допълнителна услуга – чрез сключване на доп. договор, кредитополучателя да ползва допълнителна услуга от кредитодателя, а именно - финансиране на възнаграждението на поръчителя, което длъжникът да плаща разсрочено. В чл.2, ал.5 е уговорено обезщетение за забава при просрочие в размер на законната лихва върху забавената сума. Видно от сключения между ищеца и първия ответник договор за допълнителни услуги от 30.10.2017 год. дължимото на гаранта възнаграждение е следвало да бъде заплатено на 12 месечни вноски, всяка от по 64.20 лв. В противоречие с клаузата на чл.3, ал.1 от договора за кредит, касаеща обезпеченията ищеца е приел като обезпечение поръчителството на едно физическо лице, втория ответник по делото, като е сключил с него договор за поръчителство от 30.10.2017 год. По силата на този договор втория ответник е приел да отговаря солидарно за задълженията на първия ответник, както по договора за кредит, така и по договора за допълнителни услуги. Наред с това ищеца твърди, че е сключен и договор за гаранционна сделка (поръчителство), но не в изпълнение на правомощията му по чл.3, ал.2 от договора за кредит, т.е. от кредитора, като пълномощник на длъжника, а лично от първия ответник, поради което и към този договор не следвало да се прилага чл.3 от договора за кредит. Видно от договор за гаранционна сделка (поръчителство), приложен по делото се установява, че между кредитодателя, кредитополучателя и гаранта, е сключен договор за поръчителство, като гаранта се е задължил към ищеца да отговаря за изпълнението на задълженията на длъжника по договор № 0002092, като договорът за поръчителство влиза в сила след изтичане на два дни от подписването и при условие, че длъжникът не предостави другите уговорени обезпечения на кредитора. В т.4.2 е уговорено, че отговорността на поръчителя отпада, когато главното задължение бъде обявено за недействително, а в чл. 6 е уговорено, че поръчителят не носи отговорност пред кредитора за допълнителните задължения, поети от длъжника след сключването на гаранционния договор. В чл.9.2 е уговорено, че поръчителят следва да изпълни задължението в срок (който не е посочен в договора) от поканата на кредитора към него. В чл. 11 е уговорено възнаграждението за гаранционната услуга, като е предвидено, че същото може да бъде платено от кредитора чрез услуга „финансиране на длъжника от кредитора по силата на договор за допълнителни услуги“, а неплащането на това възнаграждение не препятства влизането в сила или действието на договора и не освобождава поръчителя от поетите с договора задължения към кредитора. От извършената служебна справка в ТР е установено, че дружеството-гарант, което кредиторът е избрал за поръчител, е собственост на самото дружество-кредитор, а приложеното по делото копие от договора за гаранционна сделка не носи подписа на поръчителя, като по делото липсват доказателства този договор да е породил действие, още повече, че както беше посочено по-горе длъжника е предложил обезпечение – поръчителство на физическо лице и ищеца-кредитор е приел същото. От Договор за допълнителни услуги към Договор за потребителски кредит № 0002092 от 30.10.2017 г. се установява, че кредиторът е предоставил на ответника допълнителни услуги, изразяващи се във финансиране, разсрочване и заплащане на поръчителя на сумата 770.40 лв., представляваща възнаграждението за поръчителство по предходния договор, дължимо от длъжника. Липсва посочване на падежна дата на всяка от месечните вноски. В уговорките по т.5 и т.6 от договора също липсва посочване на сроковете, касаещи тези уговорки относно забава при изплащането, както и относно срокът на самия договор. Липсват каквито и да било доказателства по делото, за това кредиторът да е предоставил на длъжника сумата за възнаграждението на поръчителя, а представените по делото от ищеца фактури, и извлечения от тях не съдържат достатъчно данни, че ищеца е платил на гаранта възнаграждението. Няма представени доказателства за погасяване изцяло, или частично на суми от ответника в хода на производството.
При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи:
Предявените установителни искове за съществуване на вземане по издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК са обосновани с обстоятелството, че по силата на договор за кредит и допълнителни услуги, ищецът е предоставил на първия ответник кредит и е заплатил възнаграждение, като допълнителни услуги по договора за кредит на трето лице-поръчител.
Последователна е практика на Съда на
ЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април
1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според която
съдът е длъжен да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори, дори и такова възражение да не е било направено от
потребителя.
Видно от съдържанието на договора, от
който ищеца, черпи правата си, същият касае предоставяне на парична сума като
кредит на разсрочено плащане, поради което попада под правната регламентация на
Закона за потребителския кредит (ЗПК), установяващ императивни изисквания към необходимото съдържание на
договора за потребителски кредит, с оглед неговата действителност, като съдът
има и служебно задължение да следи за спазването на императивния материален
закон. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал.1 от ЗПК, договорът следва да е сключен в писмена форма на
хартиен или друг траен носител, което изискване в случай е налице. В
разпоредбите на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1-2 от ЗПК са изчерпателно изброени
задължителните реквизити на договора, като съобразно чл.20 от ЗПК, когато не са
спазени изискванията по чл. 10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл. 12,
ал.1, т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и в тази
хипотеза, съгл. чл. 23 от ЗКП, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихви или други разходи по кредита. В конкретния случай кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР на заема. Липсва ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита (кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР
от 48.03 %). В този смисъл следва да се посочи, че съобразно чл.11, т.10 от ЗПК
договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишният процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите, което изискване също не е налице по договора за кредит. Съгласно
пар.1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, каквато е нсъмнено е и услугата
за финансиране на поръчителството. От своя страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита
за потребителя – пар.1, т.2 от ДР на ЗПК. Видно
от договора за кредит, в него не е отразена действителната „обща сума, дължима
от потребителя“, като в графата „детайли на кредита“ фигурира „обща сума за
погасяване“, но тя отчита само общият размер на кредита, но не и общите разходи
за потребителя, в които се включва и възнаграждение за поръчителя, което е
„допълнителна услуга“ и е пряко свързана с кредита - чл.4 от самия договор за
кредит. Невключването на сумата за финансиране възнаграждението за поръчителя
се отразява на стойността и на годишния процент на разходите, защото той изразява общите
разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид),
изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит – чл.19, ал.1
от ЗПК, а според чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза
в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на този закон,
е нищожна. В този
смисъл, като не е включил сумата на възнаграждението на поръчителя, кредиторът
е заобиколил изискванията на императивния материален
закон за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради
което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и годишен процент
на разходите, са нищожни, което обстоятелство, от своя страна, попада под
изричната регламентация по чл.22 от ЗПК, при което договорът за
потребителски кредит е недействителен изцяло.
В чл. 23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него.
Следователно, в настоящия случай първия ответник
не дължи възнаградителна и наказателна лихви, както и
възнаграждение за поръчителя, тъй като същото се явява ”друг разход по кредита“,
като доколкото по делото е доказано, че е получил от ищеца сумата от 600 лв. в
заем, както и предвид доказателствата, че не е възстановил изцяло, или частично
заемната сума, то същия дължи връщане именно на тази сума, явяваща се чистата
стойност на кредита.
Ищецът има
право да търси сумата от 600 лв., но в ново производство, предявявайки иск с
правно основание в разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предложение трето от ЗЗД, а
именно – неоснователно обогатяване на нищожно основание, предвид установената
недействителност на договора за кредит. В случая по предявен иск с правно осн. чл.422 от ГПК не може в полза на ищеца да се присъди
въпросната чиста сума на кредита, тъй като както в заповедното производство,
така и в исковото, е въведено като основание договора за кредит, а не
неоснователно обогатяване. Ето защо съдът приема, че последиците от извършеното плащане от ищеца на първия ответник, излизат
извън предмета на настоящия спор, доколкото съдът в производството по чл.422 от ГПК дължи произнасяне в рамките му, очертани в заповедта за изпълнение по чл.
410 от ГПК и изричното уточнение на самия ищец в настоящото производство, т.е само в рамките и по начина, поискани от ищеца (в този см.
Решение № 152 от 28.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7541/2013 г., IV г.
о., Решение №18/16.02. 2016г. по т.д.№1880/2014г. на
ВКС, I т.о. и др.).Предвид всичко изложено съдът счита, че предявените искове
са неоснователни и ищеца няма вземане към първия ответник на заявеното
основание.
Предявените искове са неоснователни и спрямо
втория ответник, който е поръчител и солидарно отговорен с първия ответник. Съгласно
разпоредбите на чл. 138, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 ЗЗД, поръчителят поема с договор в писмена форма задължение
към кредитора на длъжника да отговаря за изпълнение на неговото задължение,
като поръчителството може да съществува само за действително задължение.
При горните
изводи на съда за недействителност на процесния
договор за кредит, следва да се приеме, че отговорността на поръчителя
отпада, доколкото, както се посочи по-горе, по силата и на чл.138, ал.2 от ЗЗД (и
съобр. чл. т.4.2 от Договора за поръчителство от 30.10.2017 г.),
поръчителството може да съществува само за действително задължение. А щом не е налице
валидно поръчителство, това обстоятелство изключва ангажирането на отговорността
на втория ответника и
обуславя отхвърлянето на предявените установителни
искове за съществуването на вземания по процесния
договор и по отношение на него.
Предвид изхода на спора съдът счита, че направените от ищеца разноски в исковото и заповедното производство следва да останат за него, така както ги е направил.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Фреш Кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление : гр.Бургас, ул.“Янко Комитов“ № 30,
представлявано от И.Н.Н. против Р.Н.С. с ЕГН **********
*** и А.С.В. с ЕГН ********** *** установителни искове за съществуване на вземания за сумите от
600
лв.- главница по Договор за потребителски кредит № 0002092/30.10.2017 г., възнаградителна лихва в размер на 137.64 лв. за периода
30.10.2017 год. – 08.11.2018 год. по същия договор, лихва за забава в размер на
36.08 лв. за периода 01.12.2017 год. до 08.11.2018 год. по договора и 770.40 лв. - главница по Договор за
допълнителни услуги от 30.10.2017 год., ведно със законната лихва,
считано от 12.11.2018год., до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 1137/13.11.2018 г., постановена по
ч.гр.д.№ 2013/2018 г. по описа на РСТ, като
неоснователни, на осн.
422, ал.1 във вр. с чл. 415,ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните, пред Окръжен съд - Търговище.
Председател: