Решение по дело №431/2024 на Административен съд - Габрово

Производството е по реда на чл. 156 и сл. от Данъчно - осигурителен процесуален кодекс (ДОПК) във връзка с чл. 4, ал. 1 и чл. 9б от Закона за местните данъци и такси ЗМДТ) и чл.145 и сл. от АПК във връзка с §2 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ДОПК.

Образувано е по жалба на Министерство на земеделието и храните с адрес гр. София, [улица], представлявано от Министъра на земеделието и храните, чрез надлежно упълномощен процесуален представител юрисконсулт П. Х. против Акт за установяване на задължения (АУЗ) по чл. 107, ал. 1 и 3 от ДОПК № А001326/17.10.2024 г., изменен с Решение изх. № МДТ-02-7#1 от 08.11.2024 г. на Директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Габрово, с който са определени задължения на министерството за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за периода от 2019 г. - 2023 г. за имоти, находящи се на територията на Община Габрово. В жалбата са наведени доводи за нищожност на АУЗ, тъй като не е издаден от компетентен орган и с него се установявали, а не определяли задължения, както и че издаденият акт за установяване на задължения по декларация и решението, с което е потвърден, са неправилни и незаконосъобразни, издадени при съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като административният орган ги е постановил, въпреки наличие на основание за спиране на административното производство, с оглед нормата на чл. 34, ал. 1, т. 2 ДОПК – при налично конкретно посочено неприключило съдебно производство, имащо преюдициален характер по отношение на спора. Твърди, че с писма Изх. Per. № РД-12-01-339-1/20.09.2024 г., РД-12-02-50-1/24.10.2024 г. на Областна дирекция „Земеделие” – Габрово да уведомил Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Габрово за това производство. Счита, че съгласно чл. 11, ал. 2 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) собственикът на сграда, построена върху държавен или общински поземлен имот, е данъчно задължен и за този имот или съответната част от него, а в конкретния случай „Хемус - автотранспорт“ АД бил собственик на построените в имота сгради и съответно Министерството не бил данъчно задължен субект, като отново се позовава не безспорното между страните по въззивно гражданско дело № 258/2023 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново обстоятелство, че АД е носител на правото на собственост върху сградите в имота.

В съдебно заседание с Протоколно определение от 13.01.2025 година жалбата е преценена като нередовна и на жалбоподателя е дадена възможност в 7 дневен срок от заседанието, с писмена молба, с препис за ответната страна, да конкретизира оспорения акт и съответно в коя част, както и подробно да обоснове твърдяната незаконосъобразност на същия, съобразно нормата на чл. 146 от АПК.

В изпълнение на тези указания, с две молби, в законовия срок жалбопадателят конкретизира, че оспорва Акт за установяване на задължения (АУЗ) по чл. 107, ал. 1 и 3 от ДОПК № А001326/17.10.2024 г., изменен с Решение изх. № МДТ-02-7#1 от 08.11.2024 г. на Директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Габрово само в частта му, с която за периода 2019 г. – 2023 г., съобразно Декларация по чл. 14 от ЗМДТ с Вх. № ДК14002974/21.08.2020 г. на Министерството са определени задължения за данък върху недвижими имоти и такса битови отпадъци за недвижим имот, представляващ 22 992/54 992 (двадесет и две хиляди деветстотин деветдесет и две върху петдесет и четири хиляди деветстотин деветдесет и две) идеални части от поземлен имот с идентификатор № 14218.502.292 по Кадастрална карта и кадастрални регистри (КККР) на гр. Габрово, общ. Габрово, обл. Габрово, одобрена със Заповед № РД-18-50/31.08.2007 г. на Изпълнителен директор на АГКК, целият с площ от 54 992 (петдесет и четири хиляди девет стотин деветдесет и два) кв. м., с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване и адрес на поземления имот: гр. Габрово, [жк], местност "************" № 1 – по горните оплаквания, като не оспорва конкретния размер и начин на изчисляване.

В с.з. и писмено становище, жалбоподателят, чрез надлежно упълномощен процесуален представител поддържа жалбата и по изложените съображения моли да бъде отменен оспорения административен акт в обжалваната му част. Претендира се направените по делото разноски.

Ответникът – Директор на Дирекция „Местни данъци и такси“ при община Габрово, чрез процесуарния си представител – счита жалбата за неоснователна. По същество поддържа законосъобразността на оспореното решение. Претендира разноски.

Административен съд – Габрово, като съобрази доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема от фактическа и правна страна следното:

С оглед уточнението съдът с Разпореждане № 152/06.02.2025 г. е приел предмет на спора да е именно законосъобразността на акт за установяване на задължения по декларация в частта му относно конкретния имот. В останалата си част процесния Акт за установяване на задължения (АУЗ) по чл. 107, ал. 1 и 3 от ДОПК № А001326/17.10.2024 г., изменен с Решение изх. № МДТ-02-7#1 от 08.11.2024 г. на Директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Габрово се явява влязъл в сила.

С Акт за установяване на задължения (АУЗ) по чл. 107, ал. 1 и 3 от ДОПК № А001326/17.10.2024 г., издаден от Н. Г. - главен експерт, оправомощен от кмета на Община Габрово със Заповед № 1981/18.09.2020 г. на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК, във вр. с чл. 4, ал.1 от ЗМДТ по отношение Министерство на земеделието и храните са установени следните задължения към 17.10.2024 г. за недвижим имот, представляващ 22 992/54 992 (двадесет и две хиляди деветстотин деветдесет и две върху петдесет и четири хиляди деветстотин деветдесет и две) идеални части от поземлен имот с идентификатор № 14218.502.292 по Кадастрална карта и кадастрални регистри (КККР) на гр. Габрово, общ. Габрово, обл. Габрово, одобрена със Заповед № РД-18-50/31.08.2007 г. на Изпълнителен директор на АГКК, целият с площ от 54 992 (петдесет и четири хиляди девет стотин деветдесет и два) кв. м., с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване и адрес на поземления имот: гр. Габрово, [жк], местност "**********" № 1:

 

1. Данък върху недвижимите имоти за 2019 година в размер на 46.77 лв., лихва в размер на 26.04 лв. или общо 72.81 лв.;
2. Такса битови отпадъци за 2019 година в размер на 96.65 лева, лихва за просрочие в размер на 53.82 лева или общо 150.47 лв.;
3. Данък върху недвижимите имоти за 2020 година в размер на 430.24 лв., лихва за забава в размер на 203.07 лв., съответно общо 633.31 лева;
4. Такса битови отпадъци за 2020 година в размер на 579 89 лв., лихва за забава в размер на 273.70, съответно 853.59 лв. общ размер на задължението;
5. Данък върху недвижимите имоти за 2021 година в размер на 430.24 лв, лихва за просрочие 159.51 лв., общо 589.75 лв.;
6. Такса битови отпадъци за 2021 година от 579 89 лв., лихва за просрочие от 214.99 лв., съответно 794.88 лв. общ размер;
7. Данък върху недвижимите имоти за 2022 година в размер на 430.24 лв., лихва за просрочие от 115.95 лв. или общ размер 546.19 лв.;
8. Такса битови отпадъци за 2022 година от 673.43 лв., 181.48 лв. лихва за просрочие или общ размер 854.91 лв.;
9. Данък върху недвижимите имоти за 2023 година в размер на 430.24 лв., лихва за просрочие от 66.96 лв. или общо 497.20 лв. и
10. Такса битови отпадъци за 2023 година в размер на 673.43 лв., лихва за просрочие от 104.81 лв. или общо 778.24 лв.

 

Посоченият АУЗД е обжалван по административен ред и с Решение изх. № МДТ-02-7#1 от 08.11.2024 г. на Директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Габрово е потвърден относно горните задължения, след което е обжалван по съдебен ред и е образувано настоящото производство.

Горестоящият административен орган е приел, че имотът е деклариран с ДК № х14002974/21.08.2020 г., но Министерство на земеделието и храните, ОД „Земеделие“ - Габрово притежава 22 992,00 кв. м. идеална част от поземления имот. За същият в Община Габрово постъпило уведомително писмо с вх. № МДТ-05-2839#1/28.10.2024 г., че по отношение правото на собственост има предявен иск, по който няма влязло в сила решение. Съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗМДТ Собственикът на сграда, построена върху държавен или общински поземлен имот е данъчно задължен и за този имот или съответната част от него. Съгласно Заповед № ДС-02-161/07.10.2019 г. на Областен управител област Габрово, собственик на сградите в поземлен имот с площ 32 000,00 кв. м„ [идентификатор] е „Хемус - Автотранспорт” АД, останалата част от имота с площ 22 992,00 кв. м. е собственост на Министерство на земеделието и храните ОД „Земеделие“ - Габрово, за която дължи сумите установени в обжалвания АУЗД, до приключване на съдебния спор за собственост с влязъл в сила съдебен акт.

Страните не спорят, че към приключването на съдебното дирене и устните състезания по делото между Държавата и „ХЕМУС - АВТОТРАНСПОРТ“ АД, ЕИК **************, гр. Габрово е налице висящ гражданскоправен спор по гр.д. № 10043/2020 година по описа на Окръжен съд – гр. Габрово относно правото на собственост на процесния имот, по който спор е допуснато касационно обжалване – представените решения, разпечатки от интернет сайта на ВКС на Република България, както и извлечение от ССЕВ на л. 292 от делото.

При тези безспорни за настоящият състав факти се налагат следните изводи:

Жалбата е процесуално допустима като подадена против административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, от легитимирано лице със съответен правен интерес. Оспорването е направено в законоустановения срок по чл. 156, ал. 1 от ДОПК и след осъществяване на задължителния административен контрол.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

При служебно извършената проверка за законосъобразност на оспорения акт, съдът установи, че последният е издаден от надлежен орган по приходите - съгласно заповед № 1981/18.05.2020 г. на кмета на община Габрово - и в рамките на неговата компетентност съобразно чл. 4, ал. 1- 4 от ЗМДТ.

Задълженията за данък върху недвижимите имоти и таксата за битови отпадъци са публични общински вземания, което е изрично регламентирано в чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 от ДОПК. Според чл. 166, ал. 1 от ДОПК установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон, а според чл. 4, ал. 3 и ал. 4 от ЗМДТ в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, като служителите се определят със заповед на кмета на общината. Актът за установяване на задължения е издаден и в предвидената от закона писмена форма, установява задължения в хипотезата на служебно издаване на акт по чл. 107, ал. 3 от ДОПК – неплащане на задълженията в срок и липса на проведено производство по чл. 108 от ДОПК, поради което е валиден.

Видно от отразеното в оспорения акт, органът по приходите е посочил за всеки имот поотделно номер и дата на подадената декларация по ЗМДТ, описание на имота. В разпоредителната част на акта е посочен видът и размерът на установеното задължение, ведно с лихвите за просрочие, към датата на издаване на акта. Действително в акта не са посочени приложените ставки за облагане и началния момент, от който са начислени лихвите, но това не е съществено процесуално нарушение и основание за отмяна на акта, тъй като ставките и сроковете за заплащане на задълженията са нормативно установени – с Наредби на ОбС – Габрово, приложени по делото – и това е достатъчно, за да се извърши проверка за законосъобразността на установения размер – чл. 22 и чл. 28 от ЗМДТ, който и не се спори.

Съгласно чл. Чл. 296 от ГПК в сила влизат решенията, 1. които не подлежат на обжалване, 2. срещу които не е подадена въззивна или касационна жалба в определения от закона срок или подадената жалба е оттеглена; в последния случай решението влиза в сила от деня на влизане в сила на определението, с което се прекратява делото или 3. по които касационна жалба не е допусната за разглеждане или не е уважена.

Не се спори по делото, установява се и от приетите като писмени доказателства, че решението по гр.д. № 10043/2020 година по описа на Окръжен съд – гр. Габрово не е влязло в сила и дотогава се запазва положението отпреди възникналия спор, а именно 22 992/54 992 (двадесет и две хиляди деветстотин деветдесет и две върху петдесет и четири хиляди деветстотин деветдесет и две) идеални части от имота се явяват частна държавна собственост – приложените АДС № 6319/24.07.1980 година (л.58 от делото), № 7348/25.11.1993 година (л. 59), Заповед № ДС-02-161/07.10.2019 година на Областен управител на Област Габрово (л.60) и в този смисъл е данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ и дължи данък върху недвижимите имоти.

Съгласно разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон, като данъчно задължени лица са собствениците на облагаемите с данък недвижими имоти.

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ установява общ принцип на облагане на недвижимите имоти. Изключените от данъчна тежест отделни категории имоти са лимитативно изброени от законодателя в разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗМДТ, а именно: не се облагат с данък поземлените имоти, заети от улици, пътища от републиканската и общинската пътни мрежи и железопътната мрежа, до ограничителните строителни линии; не се облагат с данък и поземлените имоти, заети от водни обекти, държавна и общинска собственост; не се облагат с данък земеделските земи и горите, с изключение на застроените земи - за действително застроената площ и прилежащия й терен. Данъкът се заплаща независимо дали недвижимите имоти се използват или не - според чл. 13 от ЗМДТ.

Размерът на данъка не се спори.

По отношение на таксата за битови отпадъци (ТБО)

Както е посочено по-горе в настоящото решение държавата, чрез МЗХ, ОДЗ – гр. Габрово е собственик на процесния недвижим имот и в този смисъл е данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ и дължи такса за битови отпадъци съгласно чл. 64 от ЗМДТ.

Съгласно чл. 62 от ЗМДТ, такса за битови отпадъци се заплаща за извършвани от общината за услугите по събиране и транспортиране на битови отпадъци до съоръжения и инсталации за тяхното третиране, третиране на битовите отпадъци в съоръжения и инсталации и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места и селищните образувания в общината. Размерът на таксата се определя по реда на чл. 66 за всяка услуга поотделно. Такса битови отпадъци се заплаща за извършвани от общината услуги по чл. 62 на територията на общината. Видът на предлаганите услуги по чл. 62 на територията на общината, както и честотата на събиране и транспортиране на битовите отпадъци се определят със заповед на кмета на общината и се обявяват публично до 31 октомври на предходната година.

В настоящия случай работата по сметосъбиране, сметоизвозване, и депониране на битови отпадъци на територията на Община Габрово се извършва въз основа сключен договор от общинско предприятие „Благоустрояване", гр. Габрово, като дейността включва и района, в които попада и процесния имот.

В този смисъл съдът приема за установено по несъмнен начин, че са налице всички обективни предпоставки на Закона жалбоподателят да дължи такса за битови отпадъци.

Досежно наведаната нищожност:

В специалния закон и в АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, доктрината и съдебната практика са възприели критерия, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 АПК, но когато нарушенията им са особено съществени, т.е. нищожен е този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен. Съобразно това и с оглед на всеки един от възможните пороци на административните актове, теорията е изградила следните критерии кога един порок води до нищожност и кога същият води до унищожаемост:

1). Всяка некомпетентност винаги е основание за нищожност на акта;

2). Порокът във формата е основание за нищожност, само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма и оттам - на липса на волеизявление;

3). Съществените нарушения на административнопроизводствените правила са основания за нищожност, също само ако са толкова съществени, че нарушението е довело до липса на волеизявление;

4). Нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора – т. е. не е издаден на основание нито една правна норма и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Само пълната липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма, и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност, за който и да е орган да издаде акт с това съдържание би довело до нищожност на посоченото основание и

5). Превратното упражняване на власт също е порок, водещ само до незаконосъобразност като правило и само ако преследваната цел не може да се постигне с никакъв акт посоченият порок води до нищожност.

В случая съдът не констатира такива пороци допуснати при издаване акта, които да водят до неговата нищожност, както следва:

От събраните по делото доказателства не се установява, административния акт да е издаден от некомпетентен орган. Това е така, тъй като съгласно чл.4 ал.3 ЗМДТ в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчни задължения - на публични изпълнители, а съгласно чл.4 ал.4 ЗМДТ, служителите по ал. 3 се определят със заповед на кмета на общината. Видно от цитираната по-горе заповед на Кмета на Община Габрово (л. 141 от делото), сочената за издател е определена за служител, който да установява размера на дължимите данъци и такси по ЗМДТ като съставя актове за установяване на публични общински вземания за задължения по декларации по ЗМДТ, тоест налице е компетентност на административния орган издал оспорения административен акт.

Актът е издаден в писмена форма, съдържа обстоятелствена и разпоредителна част, правните основания за издаването му и е подписан от административния орган, посочен като негов издател. Липсата на конкретни фактически основания за издаване на акта съгласно чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, не е от естество, което да има за последица липса на волеизявление и да представлява основание за нищожност. Административният орган е описал по ясен и категоричен начин размера на задължението по главница и лихви, като е мотивирал издаването на административния акт с обстоятелството, че оспорващия не е изпълнил задълженията си за внасяне на дължими местни данъци и такси за описания в административния акт период. Следва да се посочи, че ясното точно и конкретно посочване на дължимите задължения и лихви за всеки период е детайлно, ясно и конкретно, като за настоящият съдебен състав липсват основания да приеме, че формата на административния акт не е спазена. Дали размера е съответен на дължимия не е обстоятелство свързано с формата на оспорения административен акт, а и не е предмет на настоящото производство, доколкото изрично жалбоподателят не го навежда. Посочено е пред кой орган и какъв срок е подлежал на обжалване административният акт.

Не се установява при издаване на оспорения административен акт да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да са основания за прогласяване на неговата нищожност. Съгласно чл.4, ал.1 от ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, като настоящият съдебен състав не установява съществено нарушение на процесуалния ред при издаването на оспорения Акт за установяване на задължение.

Нарушението на материалния закон е основание за нищожност, когато административният акт е лишен от законова опора. В случая Акта за установяване на задължение е издаден на основание чл.107, ал.3 от ДОПК във вр. с чл.4, ал.1 от ЗМДТ, тоест налице е годно правно основание и приложим материален закон за да бъде издаден административния акт, който се неоснователно се претендира, че е нищожен.

Настоящият съдебен състав не установява да е налице и превратно упражняване на власт и такова несъответствие със закона, което да влече нищожност, тъй като преследваната с административния акт цел е законоустановена, а именно да се установи дължимо публично общинско вземане, което се следва на легитимно правно основание.

Що се касае за оплакването, че акта е нищожен, тъй като с него се установявали, а не определяли задължения, то следва да се има предвид, че задълженията за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и таксата за битови отпадъци (ТБО) не зависят от преценката на органа, а елементите на тези задължения са установени в закона, в актове на общинския съвет и на кмета, което значи в публично известни актове. Единствено данъчната оценка на имота се определя от общинската администрация, но и тя е въз основа на нормативно установени правила – чл. 20 ЗМДТ. Този характер на задълженията за ДНИ и ТБО е и причината органът по приходите, с акта по чл. 107, ал. 3 ДОПК, да не определя задълженията, а да ги установява.

Неоснователно е и възражението, че като не е спрял по реда на чл. 34, ал. 1, т. 2 от ДОПК производството АО е постановил незаконосъобразен акт, тъй като на първо място липсва изрично такова искане – депозираните молби касаят само единствено отлагане на плащането. Разпоредбата на чл. 34. ал. 1. т. 2 от ДОНК допуска да бъде спряно производството, при наличие на образувано друго административно производство, наказателно или друго съдебно производство, което е от значение за изхода му - след представяне на удостоверение, издадено от органа, пред когото е образувано, като двете производства следва да са в преюдициална зависимост, т. е. изходът от едното по вид и предмет следва да предопределя този на другото, която предпоставка в случая безспорно е налице.

Преценката за наличие на основанието за спиране е в правомощията на решаващия административен орган – аргумент от нормата на чл. 34. ал. 3. изр. първо, предл. второ ДОПК. който действа при условията на оперативна самостоятелност.

Въпреки липсата на конкретно искане, то съгласно чл. 34. ал. 4 от ДОПК, непроизнасянето в 7-дневен срок от постъпването на искане за спиране от лицето, страна в производството, се смята за мълчалив отказ – това доколкото няма данни за произнасяне по писмото на жалбоподателя.

Не са налични и данни за оспорване на такъв отказ.

Неоснователно е и другото възражение за незаконосъобразност на оспорения акт в потвърдената му част поради неспазване на чл. 11. ал. 2 от ЗМДТ. Видно от материалите по делото при съставянето на оспорения АУЗД № А001326/17.10.2024 г. са установени/изчислени съразмерно правото на собственост, така както е установено към него момент и не касаят задължения за частта от имота, в която има сгради на горното търтговско дружество.

По изложените съображения настоящият състав намира оспорването неоснователно и недоказано и като такова подлежащо на отхвърляне.

Предвид изхода на спора и претенциите на всяка от страните за присъждане на разноски, то на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК същите следва да бъдат определени в размер на 900 лева в тежест на оспорващия.

По изложените съображения, съдът

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Министерство на земеделието и храните с адрес гр. София, [улица], представлявано от Министъра на земеделието и храните против Акт за установяване на задължения (АУЗ) по чл. 107, ал. 1 и 3 от ДОПК № А001326/17.10.2024 г., изменен с Решение изх. № МДТ-02-7#1 от 08.11.2024 г. на Директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Габрово.

ОСЪЖДА Министерство на земеделието и храните с адрес гр. София, [улица], представлявано от Министъра на земеделието и храните да заплати на Община Габрово направените по делото разноски в размер на 900 лв.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщението на страните, че е изготвено.