№ 16990
гр. София, 19.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20231110120319 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
и следващите.
Образувано е въз основа на искова молба, подадена от Н. И. И., ЕГН
**********, постоянен адрес ., съдебен адрес . (ищец), действуващ чрез надлежно
упълномощения процесуален представител адвокат Б. С. З. (впоследствие с отнето
право да упражнява адвокатска професия). Ищецът твърди, че на 25. 09. 2022 г. е
сключил с третото лице „.т“ АД договор за паричен заем в размер на 800 лева, който се
задължил да възстанови на ежеседмични вноски, като в договора не бил посочен
размерът на лихвения процент. Според чл. 4 на договора за паричен заем ищецът е
поел и задължението да предостави персонално обезпечение – две физически лица,
отговарящи на редица условия, или банкова гаранция. На същата дата ищецът,
ответното дружество и третото лице „.т“ АД сключили и договор за предоставяне на
гаранция № ., по силата на който ответното дружество се съгласило да обезпечи
задълженията на ищеца към третото лице, а той се задължила да му заплати
възнаграждение. Ищецът твърди, че е погасил изцяло кредита. Обосновава, че има
качеството на потребител, както и че договорът за предоставяне на поръчителство бил
акцесорен спрямо договора за паричен заем. След като е акцесорен спрямо него,
ищецът излага доводи, че основният договор за паричен заем е недействителен
(твърди по-точно липса на посочване на действителния годишен процент на
разходите). Освен това поддържа и недействителност на самия договор за
предоставяне на поръчителство на самостоятелни основания – поради липса на
основание и накърняване на добрите нрави, като твърди, че ответникът и „.т“ АД са
свързани лица. Иска от съда да признае за установено, че договор за предоставяне на
поръчителство № . от 25. 09. 2022 г. е нищожен, както и да осъди ответника да му
заплати сумата 248 лева и 39 стотинки (съобразявайки осъщественото изменение на
осъдителния иск), представляваща недължимо платена сума по нищожния договор за
1
поръчителство ведно със законната лихва от депозирането на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „.“
ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., „. (ответно дружество), действуващо
чрез надлежно упълномощения процесуален представител юрисконсулт М. К.. Намира
исковата молба за нередовна поради липса на конкретизация на „петитума“.
Обосновава, че не е налице правен интерес от предявяването на установителен иск,
при положение, че е предявен и осъдителен иск, като се позовава на съдебна практика.
По същество излага доводи, че процесният договор за поръчителство е действителен.
Отрича той да страда от пороците, твърдени от ищеца. Изтъква какъв е основният му
предмет на дейност и че не предоставя потребителски кредити, както и анализира
правните характеристики на договора за предоставяне на гаранция/поръчителство и го
разграничава от договора за потребителски кредит. Прави извод, че договорът не се
регулира от ЗПК, а от ТЗ. Отрича договорът за предоставяне на гаранция да е сключен
в противоречие на добрите нрави, като се позовава на свободата на договарянето и
заявява, че нееквивалентността на престациите не води до нищожност на договора,
като отново се позовава на съдебна практика. Намира, че не е накърнен и принципът
на добросъвестността. Иска от съда да остави без движение исковата молба, съответно
да прекрати производството по установителния иск, съответно да отхвърли изцяло
като неоснователни и недоказани предявените искове. Претендира разноски. Прави
евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересована страна чрез надлежно
упълномощен процесуален представител, ищецът е освободен от задължението да
внася държавни такси в производството по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК и исковата молба
отговаря на останалите формални изисквания на чл. 127 и чл. 128 ГПК, поради което е
редовна, а предявения с нея искове са процесуално допустими. Искането
(„петитумът“) на исковата молба е достатъчно конкретизиран и не противоречи на
изложението на обстоятелствата, на които се основава, поради което доводите на
ответното дружество за нередовност на исковата молба са неоснователни.
Ищецът предявява два кумулативно съединени иска. Първият от тях е
установителен и е с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Вторият от тях е осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. В тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване твърдените от него пороци,
обуславящи нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № . от 25. 09.
2022 г., както и че е заплатил в полза на ответното дружество сума в размер на 248
лева и 39 стотинки.
От анализата на събраните в хода на съдебното дирене доказателствени
материали съдът приема за установена следната фактическа обстановка. На 25. 09.
2020 г. ищецът и третото лице „.т“ АД са сключили договор за паричен заем № ., по
силата на който третото лице предоставило на ищеца в заем сума в размер на 800 лева,
а ищецът поел задължението да върне тази сума ведно с фиксирана възнаградителна
лихва в размер на 40 % на годишна основа на 16 ежеседмични погасителни вноски.
Страните по договора наред с това уговорили и задължение на ищеца да предостави в
тридневен срок от сключването му обезпечение на задълженията си, което можело да
бъде или двама поръчители, всеки от които отговарящ на редица специални
изисквания, или банкова гаранция в полза на третото лице, или „одобрено от
2
Заемодателя Дружество-гарант“ – чл. 4 от договора.
По делото сключения договор за предоставяне на гаранция между ищеца и
ответното дружество не е представен, но следва да се приеме, че такъв договор
действително е бил сключен. На първо място в отговора на исковата молба се признава
сключването на такъв договор. На следващо място като доказателство по делото е
приета съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като компетентно
изготвена. Вещото лице е посочило, че за изготвяне на експертизата е извършило
проверка в счетоводството на ответника и на третото неучастващо по делото лице „.т“
АД. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че съгласно
договора за поръчителство ответникът е приел срещу възнаграждение от 314 лева и 72
стотинки (платимо разсрочено на 16 вноски по 19 лева и 67 стотинки всяка) да
отговаря пред „.т“АД за изпълнението на всички задължения на потребителя по
договора за паричен заем.
По делото няма данни ищецът да е сключил който и да е договорите във връзка
с упражнявана от него търговска или професионална дейност. При това положение
следва да се приеме, че той има качеството на потребител, че договорите за парични
заеми са договори за потребителски кредити, съответно че „договорът за
поръчителство“ е потребителски договор. При това положение съдът следва да следи
и служебно за наличие на неравноправни клаузи в сключените договори съгласно
новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК и предвид разясненията, дадени с Тълкувателно решение
№ 1 от 2022 г. по тълк. дело № 1 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС.
Във връзка с анализираните два договора трябва да се съобрази следното:
въпреки че всеки един от посочените два договора формално представлява
самостоятелен договор, те следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се
установява от уговорката за необходимост от предоставяне на кредитора на
обезпечение по кредита в 3 дневен срок от датата на сключване на договора за заем,
както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждение за даване на
обезпечение, ведно с основното задължение по кредита. Двата договора участват във
формирането на едно общо облигационно отношение в широк смисъл (Александър
Кожухаров, „Общо учение за облигационното отношение“).
В самия договор за заем е посочено, че размерът на годишния процент на
разходите възлиза на 46, 20 %. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза
се установява, че съгласно параметрите заложени в договора за потребителски кредит
се установява, че годишният процент на разходите е 49,09 %. Ако към разходите по
договора за потребителски кредит, сключен с третото неучастващо по делото лице „.т“
АД, обаче се включи и таксата към ответното дружество, то годишният процент на
разходите всъщност би възлизал на 1 078, 31 %. При този вариант годишният процент
на разходите надвишава значително максимално допустимия по закон петкратен
размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет – чл. 19, ал. 4 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК). Следва да се отбележи и обстоятелството, че от
публично достъпните данни в търговския регистър се установява, че едноличен
собственик на капитала на ответното дружество, което се е задължило да
поръчителствува за задълженията на ищцата към „.т“ АД, е „.т“ АД.
За да е налице поръчителство е напълно достатъчно да се сключи договор за
поръчителство между кредитора и поръчителя. Не се изисква да бъде сключван и
втори договор между длъжника и поръчителя. В този смисъл е последователната
съдебна практика (решение № 351 от 12. 06. 1995 г. на ВС по гр. дело № 2635/94 г., V
3
г. о.; решение № 1022 от 28. 06. 1999 г. на ВКС по гр. дело № 252/1999 г., V г. о).
Регресните вземания на изпълнилия чуждите задължения поръчител възникват срещу
длъжника по силата на закона. Преди изпълнението на тези задължения от поръчителя
в класическия случай между тях не съществува правна обвързаност (решение № 74 от
01. 07. 1959 г. по гр. дело № 51/59 г., ОСГК на ВС). Действително, частноправните
субекти разполагат с автономия на волята да сключват каквито и да било сделки,
включително договори, каквито законодателството изрично не предвижда.
Следователно поръчителят и длъжникът биха могли да сключат и договор за
„предоставяне“ на персоналното обезпечение, макар и такъв да не се предвижда от
законодателството и да е напълно ненужен за учредяването на поръчителството.
Автономията на волята на страните обаче е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две насоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми
на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и до търговските сделки (чл. 288 от Търговския закон). За
спазването на това двойно ограничение съдът следи служебно, в какъвто смисъл са
разясненията, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело
№ 1/2009 г., ОСТК, с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело
№ 1/2013 г., ОСГТК и с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк.
дело № 1/2020 г., ОСГТК. При така установените характеристики на договора за
паричен заем и договора за „поръчителство“ (по-точно „договор за предоставяне на
поръчителство“) настоящият съдебен състав приема, че възнаграждението за
предоставяне на поръчителство по втория договор следва да бъде приравнено на
разход по потребителския кредит. Това следва от дефиницията на понятието „общ
разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в пар. 1, т. 1 от Допълнителните
разпоредби на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съдът приема, че в разглеждания случай получаването на кредита е било обусловено
от сключването на договор за „поръчителство“ от страна на потребителя. При това
положение този разход по кредита е следвало също да бъде включен от страните при
изчисляването на годишния процент на разходите по договора за потребителски
кредит, в какъвто смисъл е съдебната практика на въззивния съд, която настоящият
съдебен състав напълно споделя (определение № 12852, постановено на 26. 10. 2023 г.
от Софийския градски съд, III-Б въззивен състав, по в. ч. гр. дело № 20231100510598
по описа му за 2023 г.).
По изложените съображения съдът предпочита да възприеме варианта на
експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, според който
действителният годишен процент на разходите по договора за паричен заем възлиза на
1 078, 31 %. Всеки един от двата договора – договорът за паричен заем и този за
„предоставяне на поръчителство“ – разгледани изолирано един от друг и сами по
себе си не противоречат на закона, но заедно постигат забранена с повелителна правна
норма цел – увеличават годишния процент на разходите по договора за паричен заем
над императивния максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следователно двата договора са
нищожни поради заобикаляне на закона (чл. 26, ал. 1, предл. първо, алт. втора ЗЗД).
4
При това положение следва да се приеме, че предявеният установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяването на нищожността на договор за
предоставяне на поръчителство № . е основателен.
По отношение на иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД от
приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ищецът е
извършил плащания към „.т“АД на суми в общ размер 1 090 лева и 44 стотинки, от
които 248 лева и 39 стотинки са послужили за погасяване на възнаграждението за
„предоставяне на поръчителство“ към ответното дружество. След като ищецът е
заплатил сумата в размер на 248 лева и 39 стотинки в изпълнение на задължения към
ответното дружество по нищожен договор, то тази сума е била заплатена на ответното
дружество при начална липса на основание, поради което следва да бъде върната.
Следователно осъдителният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
също е основателен.
Разноски. При този изход на спора право на разноски има само ищецът. Той
обаче беше освободен от съда от задължението да внася предварително такси и
разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. При това положение ответното дружество
трябва да бъде осъдено да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК на Софийския
районен съд поетите от бюджета на съдебната власт разходи за държавна такса за
разглеждането на двата кумулативно съединени иска в размер на общо 100 лева,
съответно за възнаграждение на вещото лице счетоводител в размер на 400 лева. В
полза Едноличното адвокатско дружество „Д. М.“ следва да бъде присъдено на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата минимално адвокатско
възнаграждение за осъществената правна защита и съдействие по всеки един от
предявените искове в размер на 800 лева без ДДС. Понеже са представени
доказателства за регистрирането на адвокатското дружество по ЗДДС и предвид
правилото на пар. 2а от Допълнителните разпоредби към Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения трябва да се присъди възнаграждение в
размер на общо 960 лева с ДДС.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите в отношенията между ищеца Н. И. И., ЕГН **********,
постоянен адрес ., и ответното дружество „.“ ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на
управление ., „., че договор за предоставяне на поръчителство № . от 25. 09. 2022 г. е
нищожен.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и
договорите ответното дружество „.“ ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление .,
„., да заплати в полза на ищеца Н. И. И., ЕГН **********, постоянен адрес ., сумата
248 лева и 39 стотинки, получена от ответното дружество при начална липса на
основание.
ОСЪЖДА ответното дружество „.“ ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на
5
управление ., „., да заплати в полза на Софийския районен съд, адрес ., сумата 500
лева, представляваща разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА ответното дружество „.“ ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на
управление ., „., да заплати в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
БУЛСТАТ ., адрес на упражняване на дейността ., сумата 960 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за безвъзмездна правна помощ с включен ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6