Решение по дело №2575/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.215, ал.1 вр. чл.210, ал.1 и чл.191-192 от ЗУТ.

Образувано е по жалба на И. И. В. и Т. С. И. против Решение № 3-16 по Протокол № 3/28.05.2024г. на Комисията по чл.210 от ЗУТ, назначена със Заповед № 1691/20.05.2024г. на кмета на Община Варна, в частта за обезщетението за [ПИ] по КККР на [населено място].

Жалбоподателите оспорват размера на предвидените обезщетения. В открито съдебно заседание поддържат жалбата, чрез процесуален представител.

Ответната страна, Община Варна, чрез процесуален представител изразява становище за неоснователност на жалбата.

Заинтересованите страни, Р. И. Х., С. А. А., Р. В. П. и В. Б. В., всички чрез адв. С. Б. в открито съдебно заседание изразяват становище за неоснователност на жалбата. Оспорват размера на обезщетението, предложен от вещото лице в заключението по СОЕ.

Заинтересованите страни, П. П. Т. и К. Ж. Г. не изразяват становище по жалбата.

След преценка на събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, и като съобрази доводите на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Предмет на проверка в настоящото производство е Решение № 3-16 по Протокол № 3/28.05.2024г. на Комисията по чл.210 от ЗУТ, назначена със Заповед № 1691/20.05.2024г. на кмета на Община Варна, в частта за обезщетението за [ПИ] по КККР на [населено място].

Видно от данните по административната преписка на проведеното на 28.05.2024г. заседание на Комисията по чл.210 от ЗУТ, последната е заседавала при наличието на кворум.

С оспореното решение № 3-16 по Протокол № 3/28.05.2024г., без възражения по отношение на методиката на оценяване и определените стойности за наем и обезщетение, Комисията е одобрила посочените размери от оценителя на годишно обезщетение за ползване - 69лв. и еднократно обезщетение за подобрения и трайни насаждения - 210лв., за частта от [ПИ], попадаща в трасето на временния път.

Видно от доклада на лицензирания оценител избран от Община Варна по отношение на [ПИ] е констатирано: „че в [ПИ] има 6 бр. бетонни колчета и засегнатата площ е 23 кв.м. “

Решението е съобщено на заинтересованите лица.

В хода на съдебното производство, по искане на жалбоподателите е допусната съдебно оценителна експертиза, според заключението, по която цената за преминаване, т.е. средното годишно обезщетение е в размер на 150лв., обезщетението за преместването на оградата е в размер на 110лв. и обезщетението за подлежащите на унищожение трайни насаждания е в размер на 573.54лв.

Съдът кредитира заключението на вещото лице, като обективно и компетентно дадено.

Горната фактическа обстановка е безспорна между страните, а и се констатира от представените доказателства по административната преписка и събрани в хода на съдебното производство, поради което съдът я приема за установена.

При така установените факти съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е депозирана в срока по чл.149, ал.1 от АПК, от лице с активна процесуална легитимация – адресат на оспорения акт, при наличие на правен интерес, насочена е срещу подлежащ на оспорване акт съгл. изричната разпоредба на чл.210, ал.3 от ЗУТ, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество се явява - основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.191, ал.4 от ЗУТ, размерът на обезщетението на правоимащите за вредите, причинени от прокарването на временни пътища по смисъла на разпоредбата на чл.190 от ЗУТ, са за сметка на собствениците на поземлени имоти, които ще се обслужват от тях, и се определя по реда на чл. 210 от ЗУТ.

Съгласно нормата на ал. 1 на чл.210 от ЗУТ „изготвянето на оценки и определянето на размера и изплащането на обезщетения се извършват по пазарни цени, определени от комисия, назначена от кмета на общината“. Съгласно нормата на ал. 2 на същия член кметът нарежда служебно или въз основа на искане на заинтересуваните лица определянето на обезщетения или оценка от комисията.

От доказателствата по делото се констатира, че процедурата е спазена формално. Производството е започнало по искане на заинтересованите лица, чийто имоти ще се обслужват от временния път, разрешен със Заповед № 3184/18.09.2023г. на Кмета на Община Варна.

Комисията по чл.210, ал.1 от ЗУТ е назначена със Заповед № 1691/20.05.2024г. на Кмета на Община Варна. Оценката е възложена от Кмета на Община Варна и е изготвена от лицензиран оценител. Решението за одобряване на оценката е взето от Комисията, заседавала в законен състав, след което е съобщено на жалбоподателите, наред с останалите заинтересовани лица.

Предвид изложеното съдът приема, че оспореният индивидуален административен акт е валиден и годен за съдебна проверка – издаден от компетентен орган в изискуемата за валидността му писмена форма, а в производството по издаването му, не са допуснати съществени процесуални нарушения.

Съдът констатира, че в решението комисията не е посочила кой и как следва да извърши строежа на временния път, респ. да извърши преместването на оградата на имота на жалбоподателите, да заплати обезщетение за съществуващите в трасето на временния път дървета, да поиска разрешение за отсичането на дърветата, находящи се в трасето на временния път, да заплати таксите на общината за издаване на разрешение за отсичането на дърветата, да организира сечта и извозването на дървесината. Комисията не е констатирала необходимост от извършването на тези действия и разходи, което предвид данните по заключението на вещото лице и изискването за обезщетяване на съществуващите подобрения в имота, между които са и дърветата, налага извод за непълнота на решението и за издаването му при неизяснени факти.

Спорът в настоящото производство, както е формулиран от съдържанието на оспорения акт, в частта за оценяване на подобренията и трайните насаждения в имота на жалбоподателите, доводите на жалбоподателите в жалбата и от становищата на жалбоподателите, ответника и заинтересованите страни изразени в открито съдебно заседание, се отнася до следното:

1.Може ли с решението за определяне на еднократно обезщетение за подобренията в имота, през който се прокарва временен път, да бъде задължен неговият собственик да премести оградата в имота си? Кой следва да извърши преместването на оградата в засегнатия от трасето на временния път имот? Следва ли при издаването на решението да бъде определено обезщетение за премахването на дърветата, находящи се в трасето на временния път и какви следва да са елементите формиращи размера на това обезщетение.

2.Може ли да се определя всяка година размер на обезщетението за ползването, на частта от имота, която е в трасето на временния път или определянето на това обезщетение се извършва еднократно при приемането на решението на комисията по чл.210 от ЗУТ и не подлежи на преразглеждане в периода на ползването на частта от имота за временен път.

За да отговори на първият поставен въпрос, съдът съобрази разпоредбата на чл.191, ал.1 вр. ал.2 изр. второ от ЗУТ вр. чл.210 от ЗУТ.

Съгласно разпоредбата на чл. 191, ал.1 от ЗУТ „Обезщетенията на правоимащите за вредите, причинени от прокарването на временни пътища, са за сметка на собствениците на поземлени имоти, които ще се обслужват от временните пътища.“, а съгласно ал.2, изр. второ на същия член от ЗУТ „Обезщетението за подобренията, които се унищожават във връзка с временните пътища, се изплаща в брой преди заемане на поземлените имоти.“ Съгласно нормата на чл.210, ал.1 от ЗУТ „Изготвянето на оценки и определянето на размера и изплащането на обезщетения в изрично предвидените в закона случаи се извършват по пазарни цени, определени от комисия, назначена от кмета на общината.“

Поставеният въпрос има и втори аспект – кой е собственик на временния път. Отговорът е, че собственик на временния път е собственикът на имота, в който ще се прокара временния път. Временният път е път и за него са относими в частта на изграждане, проектиране, експлоатация, собственост правилата както на ЗУТ, така и на Закона за пътищата (ЗП). Този извод следва и по арг. от разпоредбите на ЗП, доколкото в този закон не се съдържа разпоредба, която да изключва временните пътища от неговия обхват. Предвид това, съдът съобрази и разпоредбите на Закона за пътищата, като относими към конкретния спор и поставящи допълнително въпроси – първо: относно обезщетението, което следва да бъде заплатено на собственика през чийто имот се прокарва временния път и второ: на кого е задълженото да прокара временния път.

Съгласно чл.19, ал.1, т.3 от ЗП частните пътища се управляват от техните собственици. Съгласно ал.2 и ал.3 от чл.19 от ЗП „Управлението на пътищата включва: 1. оперативно планиране на изграждането - проектиране и строителство, и поддържането на пътищата; 2. осигуряване на проекти и строителство на пътища, включително възлагане на обществени поръчки и на концесии за тези дейности; 3. организиране, възлагане, финансиране и контрол на дейностите, свързани непосредствено с проектирането, изграждането, управлението, ремонта и поддържането на пътищата; 4. организиране и осъществяване защитата на пътищата, включително на пътните съоръжения и на принадлежностите на пътя; 5. осигуряване на общественото ползване на пътищата чрез регулиране и контрол на автомобилното движение, даване на разрешения и въвеждане на забрани за ползване на пътищата; 6. упражняване на контрол на превозните средства с оглед правилната експлоатация на пътищата и предпазването им от разрушаване; 7. осигуряване на информация и на прогнози за пътния трафик; 8. други дейности, определени с този закон и с правилника за прилагането му, които не са свързани с ползване и разпореждане.“, като „Общините и собствениците на частни пътища съгласуват с Агенция "Пътна инфраструктура" проектите за изграждане и свързване на тези пътища с републикански пътища.“ Разпоредбата на чл. 32 от ЗП предвижда, че „Изграждането, ремонтът и поддържането на частните пътища се осъществяват от техните собственици.“ Нормата на чл.36 от ЗП регламентира, че „Проектирането, строителството, ремонтът и поддържането на пътищата се извършват при спазване на техническите норми и правила, определени с наредби на министъра на регионалното развитие и благоустройството.“, а разпоредбата на чл.51 от ЗП регламентира, че „Частните пътища се финансират със средства на техните собственици.“

От изложеното следва, че предвид специалните правила на ЗП, собственикът на пътя (вкл. и на временния път), а това е собственикът на имотът, през който преминава трасето на временния път има задължението да изгради и поддържа временния път.

Въпросът за изграждането на унищожените при прокарването на временните пътища подобрения, следва да бъде разгледан и в светлината на Протокол 1 към ЕКПЧ, доколкото чрез прокарването на временен път в частен имот се засягат притежанията (каквито безспорно са подобренията – ограда, декоративни и плодни дървета) на лицето собственик на имота, през който се прокарва временния път.

В този аспект следва да бъде посочено, че „Всяка намеса на публичен орган в мирното ползване на „притежания“ може да бъде оправдана, само ако служи на легитимен обществен (или общ) интерес (Bln Nagy v. Hungary GC, § 113; (Leki v. Slovenia GC, § 105)“ ( т.128 от Ръководство по член 1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за правата на човека. Защита на собствеността. Актуализирано на 31 август 2021 г. - [интернет адрес]). „Съдът (ЕСПЧ) констатира, че следните цели попадат в понятието за обществен интерес по смисъла на тази разпоредба: премахване на социалната несправедливост в жилищния сектор (James and Others v. the United Kingdom, § 45; Grozdani and GrkoviGrozdani v. Croatia, §§ 102-103 и 113); борба с последиците от кризата с чуждестранна валута, особено в контекста на предотвратяване на масовата бездомност (Bla Nmeth v. Hungary, §§ 42-45); национализация на конкретни индустрии (Lithgow and Others v. the United Kingdom, §§ 9 и 109); приемане на планове за териториално развитие и градско благоустройство (Sporrong and Lnnroth v. Sweden, § 69)…“ (т.129 от Ръководството).

За да бъде съвместима с общото правило, изложено в първото изречение от първия параграф на чл. 1 от Протокол № 1, намесата в правото на мирно ползване на „притежания“ (каквото е несъмнено прокарването на временен път през част от имот), освен да е предвидена в закона и да е в обществен интерес, трябва и да постига „справедлив баланс“ между общия интерес на общността и изискването да се защитят основните права на конкретно лице (Beyeler v. Italy GC, § 107; Alii and Others v. Bosnia and Herzegovina, Croatia, Serbia, Slovenia and the Former Yugoslav Republic of Macedonia GC, § 108) (т.140 от Ръководството). По отношение на справедливия баланс в т.176 и т.177 от Ръководството е посочено и, че „Балансът между общия интерес на общността и изискванията за защита на индивидуалните основни права, коментиран по-горе, обикновено се постига, когато обезщетението, изплатено на лицето, чието имущество е отнето, е разумно свързано с неговата „пазарна“ стойност, определена на време на отчуждаването (Pincov and Pinc v. Czech Republic, § 53, Gashi v. Croatia, § 41; Visti and Perepjolkins v. Latvia GC, § 111; Guiso-Gallisay v. Italy (справедливо обезщетение) GC, § 103; Moreno Diaz Pea and Others v. Portugal, § 76)“ и „Адекватността на обезщетението ще намалее, ако то бъде изплатено, без да се отчитат различни обстоятелства, които повишават неговата стойност, като например че стойността на отчужденото имущество се състои не само от тази на земята, но и от тези на стопанските дейности, например на кариера, които се извършват на нея (Werra Naturstein GmbH & Co Kg v. Germany, § 46; Azas v. Greece, §§ 52-53; Athanasiou and Others v. Greece, § 24)“.

Анализът на цитираните разпоредби на ЗУТ и ЗП налага следните изводи:

Първо- уредбата на временните пътища в ЗУТ следва да се прилага по изключение в ограничен брой хипотези и само до прилагането на одобрен ПУП-ПРЗ или ПУР към имотите, през които и в полза на които се прокарват временните пътища, което обаче следва да става в кратки срокове след прокарването на временните пътища. В конкретния случай няма данни, от които да се направи извод за какъв конкретен период (една, две или три години) е издадена заповедта за прокарването на временен път.

Второ- уредбата на прокарването на временните пътища в ЗУТ обхваща обезщетението за унищожаването на съществуващите на място в имота, през който се прокарва временния път подобрения, като не е посочен начина на изчисление на стойността им;

Трето- не е дадено легално определение на понятието „вреди, причинени от прокарването на временните пътища“ и обхваща ли това понятие и необходимостта от изграждането на унищоженото подобрение на ново място в имота, през който преминава временния път, т.е. включва ли освен заплащането на стойността на съществуващите подобрения колчета и оградна мрежа, които могат да продължат да ограждат имота, при положение че не бъдат премахнати за прокарването на временния път, така и цената за закупуването на нови колчета и нова ограда, които да бъдат поставени на мястото на новата ограда, както и транспорта и труда за разтоварване, респ. поставяне, т.к. преместването на оградата не е по желание на собственика на имота, а му е наложено от административния орган и е свързано с удовлетворяването на интереса на собствениците на други имоти;

Четвърто- уредбата на прокарването на временните пътища в ЗУТ е непълна – изчерпва се с посочването, че вредите, които се нанасят на собственика, през чийто имот се прокарва временния път се заплащат от собственика на имота, който ще се ползва от временния път, но не е посочено кой има задължението за физическото премахване на подобренията и в случая за преместването им на ново място (дали това е собственикът на имотът, през който се прокарва временния път или собственикът на имотът, в чиято полза се прокарва временния път, или това е общината) и какви са последиците при неизпълнението на това задължение. Тази непълнота на уредбата е следствие от спецификата на правният институт „прокарване на временен път“, а именно, че следва временният път да има ограничено във времето съществуване и по тази причина се прокарва по трасето на пътят проектиран по ПУП-ПРЗ или ПУР;

Пето- уредбата в ЗУТ и ЗП не дава отговор на въпросите: 1.включва ли понятието „вреди, причинени от прокарването на временни пътища“ по подразбиране и разходите за изграждането на самият временен път? и 2.кой и на какво правно основание следва да понесе тези разходи (дали лицето, в чиято полза се прокарва временния път или собственикът на имотът, през който се прокарва временния път)?

Шесто- налага се извод за несъобразяване на уредбата на временните пътища по ЗУТ във връзка с регламентацията по Закона за пътищата с изискванията към държавите подписали ЕКПЧ и Протокол 1 към нея (каквато е нашата държава). Противоречието с Протокол 1 към ЕКПЧ представлява въвеждането в националното законодателство на задължения и тежести на собствениците на имоти, през които се прокарват временни пътища, без да е регламентирано в закона изискване, с което да бъде задължен административния орган издаващ заповедта за прокарване на временен път, респективно Комисията по чл.210 от ЗУТ да посочат в детайли – кой е задължен да прокара временния път, как следва да бъде изграден временния път (с какви материали), кой е задължен да възстанови унищожените подобрения в имота, през който се прокарва временния път, при условие, че в закона е предвидено само да бъде заплатена под формата на обезщетение тяхната стойност (при съобразяване на обстоятелството, че не следва в тежест на собственика на имота, през който преминава временния път да се възлагат несъразмерни тежести. Достатъчно е, че не може да се ползва от собствеността си и, че е длъжен да търпи други лица да преминават през имота му.). Налице е липса на баланс и съразмерност на предвиденото обезщетение към търпените вреди.

В конкретния случай от тази законодателна уредба не може да се даде отговор на въпроса „Кой ще поеме не само разходите, но и организацията за отсичането на дърветата попадащи в трасето на временния път?“. Законът не предвижда такива задължения нито за собственикът на имота, през който се прокарва временният път, нито за собственикът на имота, в чиято полза се прокарва временния път, т.к. има нормативна забрана в трасето на временните пътища да попадат дървета – арг. от чл.190, ал.3 от ЗУТ, която в случая е пренебрегната от органът издал заповедта за прокарване на временния път, респ. от Комисията по чл.210 от ЗУТ.

Ако бъде прието, че разходите за новото изграждане, на унищожените при прокарването на временния път подобрения, са обхванати от понятието „вреди, причинени от прокарването на временни пътища“, то тогава в тежест на собствениците на поземлени имоти, които ще се обслужват от временните пътища е заплащането както на тези разходи, така и на всички вреди. Вредите следва да бъдат разглеждани в двата им аспекта – имуществени и неимуществени (унищожаване на собственост и негативните емоции, които преживява собственикът на унищоженото имущество).

От фактите по спора следва, че временният път се прокарва не в полза на обществен интерес, а в полза на конкретно посочени имоти, достъпът до които е бил осигурен по различен начин с прокарването на път по различно трасе предвиден с ПУП-ПРЗ на СО „Сотира“ одобрен 2005г. и нереализиран.

Констатира се, че [улица], [ПИ] и [ПИ] по КК на [населено място] е предвидена с ПУП-ПРЗ на СО „Сотира“ одобрен 2005г., като трасето на пътя по ПУП-ПРЗ на СО „Сотира“ одобрен 2005г., осигуряващ достъп до имотите е различно от трасето на временния път, поради което не е изпълнено условието на чл.190, ал.3, изр. първо ЗУТ.

Не са налице данни за процедиране на нов ПУП-ПРЗ на СО „Сотира“, т.к. предходният е одобрен 2005г. и срокът за реализацията му е изтекъл, поради което не само не е изпълнено изискването на чл.190, ал.3, изр. първо ЗУТ, но и се налага извод, че така проектираният временен път няма да бъде временен, т.е. ще остане неопределен брой години. Това предполага и определяне на размер на обезщетението за ползване на квадратурата на имота, попадаща в трасето на временния път за всяка година.

Следва да бъде посочено, че приетата от Комисията по чл.210 оценка на подобренията, които ще бъдат унищожени е непълна и, при съобразяване на чл.191, ал.2 от ЗУТ, е направена на погрешна база. В оценката не е изследвана стойността на имуществото, което ще бъде унищожено и което включва освен оградата (колове) също и оградна мрежа (видима на снимковия материал към СОЕ) и дървета, някои от който декоративни и плододайни едновременно – орехите, при продажбата на плода от които, жалбоподателите биха реализирали ежегодно доход.

Вместо да изследва стойността на всички подлежащите на унищожение подобрения, включително на оградата (която се вижда на приложения снимков материал) и на дърветата, попадащи в обхвата на временния път, оценителят в административното производство е дал размер на обезщетението само за 6 бр. бетонни колчета. Така определения размер на обезщетението за унищожаването на подобренията не е съобразен със закона (арг. от чл.191, ал.2, изр. второ от ЗУТ), а и не е справедлив при съобразяването на дадените в решенията на ЕСПЧ указания относно определянето на справедлив размер на обезщетението.

Освен това, ако в размера на определеното в заповедта на комисията обезщетение е включен само разхода за физическото преместване на оградата в имота на жалбоподателя в съответствие с разпоредбите на ЗП, то тогава отново има непълен размер на обезщетението, доколкото това не е единственият разход, който следва да бъде направен, т.е. не са включени разходите по закупуване на материалите за преместването на оградата (стойност на самите материали, на транспорта им и разходите по поставянето им).

В частта на определените 180лв. като обезщетение за колчета в имота на жалбоподателите, оспореният административен акт се явява приет в нарушение както на правилата на ЗУТ, така и в нарушение на чл.1, изр.второ от Протокол 1 към ЕКПЧ, поради което следва да бъде отменен в тази част.

По втория спорен въпрос съдът съобрази разпоредбата на чл.191, ал.2, изр. първо на ЗУТ, съгласно която „Обезщетението за частите от поземлени имоти, използвани за временни пътища, се определя за съответната година и се изплаща на равни месечни вноски.“ От анализът на тази разпоредба, се налага извод, че годишното обезщетение за ползването на частта на имота на жалбоподателя, попадаща в обхвата на временния път следва да се определя всяка година и трябва да е на пазарен принцип (арг. от изискването за справедливо обезщетение поставен от решенията по посочените по горе дела на ЕСПЧ).

Съдът намира, че определения размер от Комисията по чл.210 от ЗУТ на годишното обезщетение за общо 23кв.м. от имота в оспорения акт не е справедлив и следва да бъде увеличен за годината на приемането на решението на комисията по чл.210 от ЗУТ на 150лв., както е посочило вещото лице в приетата СТЕ. Констатира се, от съдържанието на оспореното решение на Комисията по чл.210 от ЗУТ, че в същото отсъстват данни, от които да се направи извод, че Комисията ще определя обезщетението за всяка следваща година, в която се ползва временният път.

С оглед тази констатация се установява и, че в ЗУТ не е разписана разпоредба, която да задължава Комисията по чл.210 от ЗУТ да се произнася за размера на обезщетението за всяка календарна година, нито е дадена възможност на собственикът на засегнатият от трасето на временния път имот да сезира Комисията с такава молба. Това е в разрез с чл.1, изр. второ от Протокол 1 към ЕКПЧ, който съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право, поради което има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които му противоречат.

С оглед горното съдът намира, че жалбата е основателна и оспореното Решение № 3-16 по Протокол № 3/28.05.2024г. на Комисията по чл.210 от ЗУТ, назначена със Заповед № 1691/20.05.2024г. на кмета на Община Варна, в частта за обезщетението за [ПИ] по КККР на [населено място] следва да бъде отменено.

Предвид анализираната нормативна уредба и противоречието й с международен акт, ратифициран по надлежния ред, не следва да бъде връщана преписката на органа за ново произнасяне.

При този изход на делото, претенциите за разноските на жалбоподателите са основателни до размера на доказаните такива. Разходите, направени от жалбоподателите, за който са представени надлежно доказателства за извършването им са в размер на 1000 лв., внесен депозит за вещо лице и 20лв. държавни такси, поради което съдът следва да им присъди сума в размер на 1020лв. Не са представени доказателства за заплащане на възнаграждение на адвокат или договор за правна помощ, от който да се констатира договореното между жалбоподателите и процесуалният им представител адвокатско възнаграждение и момент на заплащането му, поради което съдът не присъжда такова.

Мотивиран от изложеното и на осн. чл.173, ал.2 от АПК съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по оспорването по жалбата на И. И. В. и Т. С. И. Решение № 3-16 по Протокол № 3/28.05.2024г. на Комисията по чл.210 от ЗУТ, назначена със Заповед № 1691/20.05.2024г. на кмета на Община Варна, в частта за обезщетението за [ПИ] по КККР на [населено място].

ОСЪЖДА Община Варна да заплати на И. И. В. и Т. С. И. 1020 (хиляда и двадесет лв.) лева.

Решението е окончателно.

Преписи от решението да се връчат на страните по делото.