Р Е Ш Е Н И Е
№…………….../….……07.2020г., гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание, проведено на десети
юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при
секретар Албена Янакиева, като
разгледа докладваното от съдията Атанасов, въззивно
търговско дело №234 по описа за 2020г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на “Застрахователно акционерно дружество “ОЗК Застраховане““ АД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Света София“
№7, ет.5, представлявано от А.П.Л. и Р.К.Д., действащи чрез адв.Т.С., с адрес: ***, против Решение
№4948/15.11.2019г. постановено по гр.д.№18447/2018г. на Районен съд Варна, с
което са уважени предявените от М.П.П., с ЕГН **********, с адрес: ***, искове
с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на
ответника да ѝ заплати сумата от 3500лв., представляваща частичен
иск от 5000лв., съставляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
резултат от ПТП настъпило на 27.12.2017г. около 02.00 ч. по междуселищен път
I-7, в посока от гр.Силистра към гр.Шумен по вина на водача на л.а.“***“, с
рег.***, застрахован при ответника по задължителна застраховка “Гражданска
отговорност“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
завеждане на исковата молба-06.12.2018г. до окончателното ѝ изплащане, и
сумата от 100лв., представляваща частичен иск от 160.04лв., съставляващи
мораторна лихва за периода от 13.08.2018г. до 05.12.2018г.
В жалбата се
излага, че атакуваното решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано
и постановено в разрез със събрания в хода на процеса доказателствен материал.
Поддържа се, че правилно, първоинстанционният съд, е приел за безспорно, че към
датата на процесното ПТП, отговорността на виновният за инцидента водач на
л.а.“***“, с рег.***, е покрита от валидна застраховка “Гражданска
отговорност“, сключена с ответното дружество и че с уведомление от 26.07.2018г.
ищцата е поискала от застрахователят да ѝ заплати обезщетение за
неимуществени вреди настъпили в резултат от въпросното ПТП в размер на 8000лв.,
за което е образувана преписка по Щета №0411-090-0008-2018, по която с писмо от
28.11.2018г. е постановен отказ за изплащане на обезщетение. Оспорват се
изводите на съдът, че по делото е доказано увреждане на ищцата в резултат от
процесното ПТП. Поддържа се, че извънсъдебният отказ на застрахователя за
изплащане на обезщетение на основание чл.496, ал.2, т.2, б.“б“ от КЗ, е
обоснован от липсата на доказателства, установяващи по категоричен начин
увреждане на ищцата вследствие от процесният инцидент. Твърди се, че
предявеният иск е изцяло неоснователен, поради липса на основни елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане визиран в чл.45 от ЗЗД, които са
необходими за ангажиране на отговорността на застрахователя. Сочи се, че в
съставеният от органите на полицията констативен протокол за процесното ПТП с
пострадали лица, е посочено само едно пострадало лице-П. М. В.. Сочи се, че
съгласно чл.3, ал.1 от Наредба №Iз-41 от 12.01.2009г. за документите и реда за
съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между
МВР, КФН и ГФ, при ПТП с пострадали лица, се съставя констативен протокол за
ПТП-приложение №1 и се изготвя подробна план-схема на ПТП от органите на “ПП“
към МВР. Сочи се, че според константната съдебна практика въпросният протокол,
съставлява официален документ по смисъла на чл.179, ал.1 от ГПК и се ползва с
материална доказателствена сила като установява, че фактите са се осъществили
така, както е отразено в него. На следващо място се сочи, че с постановление на
Прокурор от РП Шумен, е прекратено производство по ДП №1558/2017г. на РУ Шумен,
което е образуваното във връзка с процесният инцидент, при който е причинена
средна телесна повреда на П В, като други пострадали лица не са установени в
хода на ДП и не са посочени от РП Шумен. Твърди се, че липсата на увреждане на
ищцата при инцидента, се установява и от обективните и безпристрастни показания
на свидетелят А М М, който е присъствал местопроизшествието като част от
медицински екип. Поддържа се, че показанията на свидетеля, са тълкувани превратно
от решаващият съд, който в мотивите си, е възприел, че според казаното от
свидетелят, ищцата е била настанена до шофьора на линейката, а по-тежко
пострадалата е била настанена в задната ѝ част, където не е имало място
за ищцата. Твърди се, че свидетелят е посочил, че в катастрофиралия автомобил,
е имало трима души, като само един от тях, се е нуждаел от спешна медицинска
помощ, а именно пострадалата П В, като не са установени други лица с увреждания
и не е повикана втора линейка. Твърди се, че свидетелят е посочил, че е
разговарял с останалите двама души-шофьорът на увреденото МПС, който е останал
на мястото на произшествието и едно момиче, което се е качило при шофьора на
линейката за да придружи пострадалата П В, като въпросното момиче не е имало
оплаквания. Поддържа се, че изложеното от свидетелят М влиза в противоречие с
показанията на свидетеля Васил Антонов Кирилов, който е водач на
катастрофиралия автомобил и който сочи, че към момента на ПТП в автомобила е
имало общо четири човека-водачът, П В, М.П. и П В. На следващо място, в
условията на евентуалност, ако се приеме, че ищцата е участвала в процесното
ПТП и претърпените от нея травми са в причинно-следствена връзка с произшествието,
се оспорват изводите на съдът за характера, интензитета и времетраенето на
понесените от ищцата неимуществени вреди, при което в противоречие с чл.52 от ЗЗД, е определен необоснован размер на обезщетение от 3500лв. Сочи се, че от
заключението на СМЕ и приобщената по делото медицинска документация, се
установява, че на 27.12.2017г. у ищцата, са констатирани, следните увреждания:
мозъчно сътресение, ожулване по задностраничната повърхност на лява поясна
област, умерено изразен оток и кръвонасядане по вътрешната повърхност на дясно
коляно и дясна подбедрица в горна трета, подкожни кръвонасядания под формата на
лента в областта на корема, които в своята съвкупност обуславят временно
разстройство на здравето, неопасно за живота. Поддържа се, че описаните травми
на меките тъкани-кожа и подкожие, отзвучават в рамките на 1-2 седмици и
възстановителният период приключва без дефицит. Сочи се, че мозъчното
сътресение, не е било съпроводено с безсъзнателно състояние и съставлява
лекостепенно разстройство на съзнанието, чиито симптоми отзвучават в рамките на
2-3 седмици, като възстановителният период приключва в рамките на този времеви
интервал. Сочи се, че към момента на освидетелстването, ищцата е била в добро
общо състояние, възстановяването от травматичните увреждания е приключило и не
се установяват усложнения. Твърди се, че ожулванията и понесените леки травми,
не предполагат продължителни болки и страдания, нито възпрепятстват пострадалия
да извършва ежедневните си дейности. Твърди се, че няма обективни данни, които
да водят до извод, че констатираните у ищцата увреждания, са довели до
невъзможност за посещение на лекции, упражнения и изпити. Оспорват се изводите
на съдът, че на ищцата е причинено психично разстройство, че психичната травма
е безспорно доказана и че инцидентът е довел до активиране на паническо
разстройство, като се поддържа, че твърдяната от психологична травма, е напълно
недоказана. Сочи се, че според заключението на СМЕ, ищцата е посетила
специалист, който ѝ е поставил диагноза “Паническо разстройство“, но тя
не е приемала предписаният ѝ медикамент и няма медицинска документация за
проведени клинични прегледи при специалист-психиатър. Сочи се, че ищцата е
приемала медикаменти, които имат общо укрепващо действие върху мозъка и
нервната система и могат да се приемат без рецепта. Сочи се, че според
изложеното от в.л. в о.с.з., диагнозата “Паническо разстройство“, не би могла
да бъде приета с категоричност, поради липса на проведен лечебен процес и с
оглед дадената от пострадалата информация при проведения личен преглед. Сочи
се, че ищцата е посетила психиатър веднъж на 01.02.2018г. като този преглед е
изолиран, както и че възрастта на ищцата ѝ дава възможност да преработи и
преодолее евентуална психотравма в по-кратък времеви период. Ето защо се поддържа,
че определеното от съдът обезщетение за неимуществени вреди в размер от
3500лв., не е съобразено с критериите обективирани в чл.52 от ЗЗД, със
съдебната практика за подобни казуси, с установените по делото данни, със
степента и характера на получените травми, както и с обществените представи за
справедливост. Поддържа се още, че присъденото обезщетение, не следва да бъде
източник на обогатяване на увреденото лице. На последно място се поддържа, че
неправилно са уважени акцесорните искове за присъждане на законна лихва върху
застрахователното обезщетение, считано от 13.08.2018г., тъй като според чл.497,
ал.1, т.2 от КЗ, застрахователят дължи законна лихва за забава върху размера на
застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил след изтичане
на тримесечния срок по чл.496, ал.1 от КЗ, освен в случаите, когато увреденото
лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на
чл.106, ал. 3 от КЗ. Поддържа се, че настоящия случай е такъв, предвид
непредставянето на констативен протокол с пострадали лица, от който да е видно
увреждане на ищцата в следствие от процесното ПТП, поради което застрахователят
не дължи лихва за забава. Претендират се съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл.263
от ГПК въззиваемата, е депозирала отговор на въззивната жалба, с който се
поддържа становище за нейната неоснователност и че атакуваното решение е
правилно, законосъобразно и обосновано. Твърди се, че в хода на съдебното
дирене, при условията на пълно и главно доказване, е установено, че ищцата е
претърпяла травми в резултат от процесното ПТП. Твърди се, че събраните
доказателства установяват, че непосредствено след инцидента ищцата е откарана с
линейка в МБАЛ-гр.Шумен. Твърди се, че след като била освободена от болницата,
с помощта на свои роднини, ищцата се е прибрала в гр.Варна и тъй като не се
почувствала добре, е постъпила в Спешно отделение на МБАЛ “Света Марина“
ЕАД-Варна с оплаквания за болки в главата, световъртеж, силно гадене, обща
отпадналост, болки в кръста, коремната област, дясното коляно и дясната
подбедрица. Сочи се, че след консулт с неврохирург, ищцата е приета за
диагностично уточняване и лечение на 27.12.2017г. в същото лечебно заведение.
Сочи се, че след проведено медикаментозно лечение, ищцата е била изписана на
29.12.2017г. с препоръки към ОПЛ за проследяване, за което е съставена
съответната епикриза. Сочи се, че с оглед необходимостта от лечение на
травмите, д-р П.А. е предписала на пострадалата домашно лечение за период от
двадесет дни, считано от 08.01.2018г. Сочи се още, че травмите на ищцата и
причинно-следствената им връзка с процесното ПТП, се установяват от прието по
делото заключение на СМЕ, като експертът е категоричен, че пострадала е
пътувала с поставен обезопасителен колан. Поддържа се, че от факта на
неприемане от пострадалата на предписаните ѝ медикаменти, не може да се
извлече извод за това, че не е било налице разстройство на нейната психика,
което е констатирано при нейният преглед. Поддържа се още, че според изложеното
от в.л. в о.с.з. предписаните на пострадалата медикаменти, са били твърде силни
и тя правилно, е решила да не ги приема. Сочи се, че от медицинската
документация изходяща от психиатър, в резултат от процесното ПТП, ищцата е
изпитвала силни душевни болки, страдания и неудобства, преживяла е силен стрес,
страдала е от безсъние и е сънувала кошмари, била е постоянно тревожна,
страхувала се е да шофира и да се вози в МПС. Твърди се, че описаното състояние
има характеристиките на психотравма, както и че правилен е извода на съдът за наличие
на психическо разстройство у ищцата. Оспорват се доводите на въззивника за
недоказаност на претенцията, предвид съдържанието на съставеният за процесният
инцидент Констативен протокол за ПТП с пострадали лица. Сочи се, че
съдържанието на протокола, отразява решението на длъжностното лице, което го е
издало, върху което ищцата не може да влияе. Сочи се, че са налице многобройни,
преки и косвени доказателства установяващи факта, че ищцата е увредена при
процесното ПТП. Сочи се още, че е напълно възможно непосредствено, след
инцидента едно лице да не изпитва силни болки или други страдания, които обаче
в последствие да се засилят и неговото състояние да се влоши, което е и станало
в настоящият случай. По отношение на размера на присъденото обезщетение, се поддържа,
че същия напълно отговаря на критериите за справедливост визирани в чл.52 от ЗЗД, както и на съдебната практика при аналогични травми, като се сочи такава.
Поддържа се още, че атакуваното решение е правилно и по отношение на уважените
акцесорни искове. Претендират се деловодни разноски.
От М.П.П.,
действаща чрез адв.П.Р.,***, офис 2, е подадена частна жалба, против
постановеното от първоинстанционният съд Определение №16479/11.12.2019г., в
частта, с която е оставена без уважение молбата на ищцата с правно основание
чл.248, ал.1 от ГПК за изменение на решението, в частта за присъдените в нейна
полза разноски, като не увеличен размерът им, чрез допълнително присъждане на сумата
от 50лв.-държавна такса по уважения иск за законна лихва и 300лв.-заплатено
адвокатско възнаграждение по иска за законна лихва.
Поддържа се със
жалбата, че с исковата молба са предявени два обективно, кумулативно съединени
иска-за главница в размер на 3500лв., съставляваща застрахователно обезщетение
и за мораторна лихва за периода от 13.08.2018г. до 05.12.2018г. Сочи се, че за
предявените искове, е заплатена държавна такса в общ размер на 190лв., от които
140лв. по иска за главницата и 50лв. по иска за мораторна лихва. Поддържа се,
че с оглед уважаване в пълен размер на претенциите, съдът е следвало да възложи
в тежест на ответното дружество, да заплати разноските, представляващи внесена
от ищцата държавна такса по иска за лихви в размер на 50лв. На следващо място
се поддържа, че с оглед предявените две претенции и видно от представеният
договор за правна защита и съдействие, ищцата е заплатила адвокатско
възнаграждение за всеки от предявените искове, а именно 900лв. по иска за
главница и 300лв. по иска за законна лихва, или общо 1200лв. Сочи се, че със
съдебното решение ответното дружество, е осъдено да заплати на ищцата
адвокатско възнаграждение в размер на 800лв. при минимален хонорар в размер на
582лв., но липсва произнасяне по отношение на адвокатското възнаграждение в
размер на 300лв., което е дължимо по иска за лихва. Моли се за отмяна на
атакуваното определение и допълване решението в частта за разноските, чрез
осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата допълнително 350лв.,
съставляващи разноски по уваженият иск за законна лихва, от които 50лв.-внесена
държавна такса и 300лв.-заплатено адвокатско възнаграждение.
Ответникът по
частната жалба-“ЗАД “ОЗК Застраховане““ АД, поддържа становище за
неоснователността ѝ, тъй като в представеният от жалбоподателката-ищца
списък по чл.80 от ГПК фигурира единствено заплатена и претендирана за
възстановяване държавна такса в размер на 140лв. Поддържа се, че съобразно т.11
от ТР №6/2012г. на ВКС, ОСГТК претенцията за разноски по чл.80 ГПК може да бъде
заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило
разглеждането на делото пред съответната инстанция. На следващо място се сочи,
че с решението си, съдът се е произнесъл по своевременно направено от ответната
страна възражение за прекомерност на заплатеното от ищцата адвокатското
възнаграждение в размер на 1200лв., като е редуцирал същото до размер от 800лв.
Сочи се, че производството е образувано по повод два съединени частични иска за
главница и законна лихва, увеличени по реда на чл.214 от ГПК, с обща стойност
от 3600лв. Сочи се, че съгласно чл.7, ал.2, т.2 и ал.8 от Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
минималният адвокатски хонорар по делото възлиза на 582лв. Оспорват се доводите
на жалбоподателката, че адвокатското възнаграждение, следва да бъде изчислено
за всеки иск поотделно. Поддържа се, че дори и да се приеме, че адвокатско
възнаграждение, се дължи за всеки един от исковете, то за главния иск
минималният хонорар възлиза на 475лв., а за иска за лихви на 300лв., поради
което общата присъдена стойност от 800лв. не следва да бъде изменяна. С оглед
изложеното, се моли се за оставяне без уважение на депозираната от ищцата частна жалба, като
неоснователна.
В открито съдебно
заседание въззивника, чрез пълномощник поддържа жалбата си и оспорва частната
жалба на насрещната страна. Претендира разноски.
Въззиваемата, чрез процесуалният
си представите оспорва въззивната жалба и поддържа своята частна жалба. Моли за
присъждане на разноски.
За да се произнесе
по въззивната жалба, съдът съобрази следното:
Предявени са искове
с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на “ЗАД
“ОЗК Застраховане““ АД, за заплати на М.П.П., сумата от 3500лв., съставляваща частичен иск от 5000лв.,
представляващи обезщетение за претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в
мозъчно сътресение, ожулване в лявата поясна половина, кръвонасядания в
областта на корема, областта на дясното коляно и дясната подбедрица, както и
причинено психическо разстройство в резултат от настъпило на 27.12.2017г. около
02.00 часа, ПТП по междуселищен път 1-7, в посока от гр.Силистра към гр.Шумен
по вина на водача на л.а.“***“, с peг.***, застрахован при ответника по
задължителна застраховка “Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба-06.12.2018г.
до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 100лв., съставляваща
частичен иск от 160.04лв., представляващи законната лихва за периода от
13.08.2018г. до 05.12.2018г.
В исковата молба се сочи, че на 27.12.2017г.
около 02.00 ч. по междуселищен път I-7, в посока от гр.Силистра към гр.Шумен е
настъпило ПТП по вина на водача на л.а.“***“, с рег.***, като в резултата от инцидента ищцата е
претърпяла лека телесна повреда. Сочи се, че към момента на настъпване на
деликта, по отношение на процесният лек автомобил е имало сключена с ответника
задължителна застраховка “Гражданска отговорност автомобилистите“, валидна от
12.12.2017г. до 11.12.2018г. Твърди се, че непосредствено след инцидента ищцата
постъпила в МБАЛ “Света Марина“ ЕАД-гр.Варна с оплаквания за болки в главата,
световъртеж, силно гадене, обща отпадналост, болки в кръста, коремната област,
дясното коляно и дясната подбедрица, поради което била приета за болнично
лечение продължило до 29.12.2017г. сочи се, че след изписването ѝ, ищцата
продължила лечението си в домашни условия, което довело до невъзможност да
посещава лекции и изпити. Поддържа се, че в резултат процесното ПТП ищцата
претърпяла мозъчно сътресение, ожулване в лявата поясна половина,
кръвонасядания в областта на корема, областта на дясното коляно и дясната
подбедрица. Поддържа се още, че инцидента се отразил негативно на
здравословното състояние на ищцата и на нейния нормален житейски ритъм, тъй
като изпитвала силни болки, стрес, безсъние, сънувала кошмари, страхувала се да
шофира и да се вози в МПС. Твърди се, че на ищцата била поставена и диагноза
психическо разстройство. Сочи се, че ищцата завела застрахователна претенция
пред ответника на 26.07.2018г., като ѝ било отказано определяне на
обезщетение. Поддържа се, че отказът на застрахователят незаконосъобразен, тъй
като от представените му доказателства се установяват всички предпоставки за
заплащане на претендираното обезщетение.
С постъпилият отговор на исковата молба, се
поддържа становище за неоснователност на иска, като същия се оспорва по
основание и размер. Признава се наличието на валидно правоотношение за л.а.“***“,
с рег.*** по договор “Гражданска отговорност”, който е действал към датата на
процесното ПТП. Оспорват се твърденията на ищцата, че е увредена в резултата от
процесното ПТП и относно вида, интензитета и продължителността на претърпените
травми съответно болки и страдания, както и наличието на причинно-следствена
връзка между инцидента и претърпените травми. Поддържа се, че претендираният
размер на обезщетение е изключително завишен като са развити подробни
съображебния. Поддържа се още,
че поведението на ищцата, е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, тъй като същата се е возила без поставен
предпазен колан. Оспорва се акцесорната претенция за обезщетение за забава,
поради неоснователността на главната и защото ответникът не би поставен в
забава. Моли се за отхвърляне на предявеният иск, или в условията на
евентуалност за редуциране на размера на обезщетението.
Настоящият състав
на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбите, приема за установено от фактическа и правна
страна, следното:
Въззивната жалба,
инициирала настоящото произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да се разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда,
същото е допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки. По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2
от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за
неправилно формираните изводи от съда. В разглеждания случай оплакванията на
въззивника-ответник в първоинстанционното производство, съставляват оспорване
на изводите на първоинстанционния съд относно наличието на предпоставките за
присъждане на застрахователно обезщетение и касателно неговият размер. Така
направените оспорвания, не съставляват новонаведени възражения или фактически
твърдения, поради което следва да бъдат разгледани по същество.
С оглед разпоредба
на чл.432, ал.1 от КЗ увреденото лице може да предяви пряк иск, срещу
застрахователя, по застраховка “Гражданска отговорност“ на причинителя на
вредата. Същевременно съгласно чл.429, ал.1 от КЗ застрахователят по договора
за застраховка “Гражданска отговорност“ се задължава да покрие в границите на
определената в застрахователния договор застрахователна сума, отговорността на
застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени
вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие.
Предвид горното, за
успешното провеждане на прекия иск срещу застрахователя, в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно сключен
договор за застраховка ”Гражданска отговорност” между увредилото го лице и
ответника; настъпило увреждане, причинено от виновно и противоправно деяние, от
страна на застрахования; причинна връзка между деянието и вредоносния резултат;
както и вида и размера на претърпените вреди.
Не е спорно по
делото, че на 27.12.2017г. около 02.00 ч., е настъпило ПТП по междуселищен път
I-7, в посока от гр.Силистра към гр.Шумен по вина на водача на л.а.“***“, с
рег.***, който автомобил към този момент е бил застрахован при ответника по
задължителна застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите“. Не се
спори, че ищцата е поискала от ответното дружество да ѝ бъде заплатено
обезщетение за неимуществени вреди претърпени в резултат от инцидента в размер
на 8000лв., за което при ответникът е образувана преписка по щета
№0411-090-0008-2018. Липсва спор, че с писмо от 28.11.2018г. ищцата е уведомена
за отказа на застрахователят да ѝ изплати обезщетение.
Първият от спорните
въпроси е дали ищцата е пострадала при процесното ПТП, като след анализ на
събраният по делото доказателствен материал, съставът на въззивният съд намира,
че отговорът на този въпрос е положителен. Кореспондиращото си съдържание на
медицинската документация, включително заключенията на СМЕ и на СТЕ, относно
механизма на причиняване на констатираните и описани по-горе травми у ищцата
към датата на процесното ПТП, както и показанията на тримата свидетели, води до
еднозначният извод, че ищцата е участвала в инцидента, в качеството на пътник в
застрахованият автомобил, като въпросните травми са настъпили именно в резултат
от катастрофата.
Доводите на
застрахователят, че липсата на отразяване на самоличността на ищцата в
съставеният за инцидента констативен протокол за ПТП с пострадали лица, води до
извода, че посочените по горе увреждания от ищцата не са резултат от процесното
ПТП, са неоснователни. Варно е, че въпросният протокол съставлява официален
документ, който установява, че отразено в него фактите, са се осъществили, но
това не означава, че определени факти, които не са отразени в него, не са се
осъществили. Невписването на ищцата в протокола за ПТП, не изключва
възможността същата да е участник в инцидента, още повече, че в протокола се
вписват лицата, които според субективната преценка на изготвящият го полицейски
служител, са възприети като пострадали. В случая, предвид относително слабо
забележимите физически травми на ищцата, съответно наличието на фрактури на
крайници на друг пътник от автомобила, е обяснимо защо второто лице е вписано в
протокола, а ищцата не. Ето защо не може да бъде споделен извода на ответникът,
че след като ищцата не е вписана в констативният протокол, то тя не е участник
в инцидента, още повече, че в протокола липсва посочване и на трето лице, за
което няма спор, че е пътувало в катастрофиралият автомобил. В заключение следва
да се посочи, че увреждането на ищцата в следствие от процесният инцидент, може
да се установява с всички допустими доказателствени средства, което и е сторено
с горекоментираните доказателства.
Доводите на
застрахователя, че показанията на свидетелят А М М водят до извода, че ищцата
не е участвала, съответно пострадала, в процесното ПТП, се опровергават от
събраните по делото доказателства. На първо място следва да се посочи, че
свидетелят не отрича участието на ищцата в процесният инцидент, а сочи по-малък
брой на присъствалите на мястото на ПТП. От друга страна, както вече се посочи
по-горе налице са безспорни доказателства, които установяват прием на ищцата в
болнично заведение непосредствено след инцидента, където са установени травми,
които отговарят да са получени при произшествие с автомобил, при който
увреденото лице е било с поставен предпазен колан. Ето защо и като се имат
предвид останалите свидетелски показания, следва извода, че травмите на ищцата
са резултат от настъпилото на 27.12.2017г. ПТП.
Неоснователни са
оплакванията на жалбоподателят, че размерът на присъденото обезщетение, е
завишен и не е съобразен с претърпените вреди. Видно е от медицинската
документация и заключението на СМЕ, че ищцата е претърпяла мозъчно сътресение,
множество охлузвания и кръвонасядания, както и психотравма, като последиците от
травматичните увреждания са отзвучали в рамките на 3-4 седмици, през който
период, те безспорно са влияли негативно на житейският ритъм на ищцата.
Обстоятелството, че вещото лице по СМЕ, не може да потвърди поставената
диагноза “Паническо разстройство“, не изключва факта, че в следствие от
инцидента ищцата е претърпяла силен стрес, съответно психотравма, които са
имали отрицателен върху психичното ѝ здраве. Обстоятелството, че същата е
избрала да не използва предписаните ѝ психотропни медикаменти,
респективно да не поема риска да се излага на възможната проява на странични ефекти при употребата им, не може
да се тълкува в нейна вреда. Още повече, че видно от заключението по СМЕ
приема на изписаните лекарства не е бил абсолютно необходим за успешното
ѝ лечение, което е проведено с други по щадящи медикаменти.
По изложените
съображения, като съобрази възрастта на ищцата, броя и вида на уврежданията, и
периода, през който същите са предизвиквали негативни психически и физически
преживявания, както и остатъчния дискомфорт при пътуване с автомобил, съдът
счита, че за репариране на претърпените от пострадалата неимуществени вреди, е
необходима сума не по-малка от 3500лв.
Оплакванията на жалбоподателят,
че не дължи законна лихва върху застрахователното обезщетение, считано от
13.08.2018г., защото не е поставен в забава, тъй като увреденото лице не е
представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл.106, ал. 3
от КЗ, са неоснователни.
Според
чл.409 от КЗ застрахователят дължи лихва за забава върху застрахователното
обезщетение, след изтичане срока по чл.405 от КЗ, освен в случаите на чл.380,
ал.3 от КЗ. Наред с това съгласно чл.497, ал.1 от КЗ лихва за забава се дължи,
ако застрахователя не е определил и изплатил в срок обезщетение, считано от
по-ранната от двете дати-от изтичането на срока от 15 работни дни от
представянето на всички доказателства по чл.106, ал.3 от КЗ или от изтичането
на срока по чл.496, ал.1 от КЗ, освен в случаите, когато увреденото лице не е
представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл.106 от КЗ
за установяване на основанието и размера на претендираното застрахователно
обезщетение. В разглежданият казус, в отговор на предявена претенция от ищцата,
застрахователят е поискал по реда на чл.106, ал.3 от КЗ от същата да представи
констативен протокол с пострадали лица, от който да е видно увреждането ѝ
в следствие от процесното ПТП. Безспорно е по делото, че към дата на инцидента
такъв протокол не е съставен от органите на полицията, за което видно от
приложените към отговора на исковата молба документи, застрахователят е бил
уведомен. Наред с това издаването на исканият от застрахователят протокол, освен
че не е компетентността на ищцата и тя не определя неговото съдържание, се
подчинява на строги правила, които не позволяват последващото коригиране на
документа. В този смисъл изпълнението на искането на застрахователят, е
изначално обречено на неуспех, съответно самото искане не може да породи
последиците по чл.497, ал.1 от КЗ вр. с чл.106, ал.3 от КЗ и да го освободи от
забавата. Ето защо застрахователят е изпаднал в забава с изтичането на срока от
15 работни дни от предявяването на застрахователната претенция, с която са му
представени всички налични и необходими доказателства. Претенцията е предявена
на 26.07.2018г., съответно 15 дневният срок е изтекъл на 12.08.2018г., като
следващият ден е началната дата на задължението за законна лихва. Изчислен от
съда с помощта на калкулатор на законната лихва, размера на мораторната лихва
върху сумата от 3500лв. за периода от 13.08.2018г. до 05.12.2018г. възлиза на
111.81лв., което е в повече от частично претендираните от ищцата 100лв.
В заключение
въззивният състав на съдът приема, че предявените претенции, са основателни и
следва да бъдат уважени, респективно че като е достигнал до същия правен извод,
първоинстанционния съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което
следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и с оглед направеното искане, в полза на въззиваемата, се дължат
деловодни разноски, изразяващи се в заплатен адвокатски хонорари в размер на
900лв. Налице са обаче основания за редуциране на въпросният хонорар, по
възражението на жалбоподателят-ответник за прекомерност, доколкото съобразно
приложимата към процесният казус
разпоредба на чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ, в редакцията ѝ към момента
на уговаряне на хонорара, минималният размер на адвокатското възнаграждение
възлиза на 482лв. Тук е мястото да се посочи, че не е налице основание за
определяне на отделно възнаграждение по всеки иск, тъй като съобразно
горецитираната наредба хонорара се определя на база интерес, т.е. върху
съвкупно претендираните парични средства. На следващо място настоящото въззивно
производство не се отличава с висока правна или фактическа сложност. Ето защо
съдът намира, че е налице основание за редукция на хонорара на основание чл.78,
ал.5 от ГПК до сумата от 500лв., която следва да бъде присъдена е в полза на
въззиваемата.
По частната жалба
против Определение №16479/11.12.2019г.:
Частната жалба е
допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.
Разгледана по същество жалба е неоснователна, като съображенията за това са
следните:
Оплакванията на
жалбоподателят, че в случая не е отчетено заплащането на минималният нормативно
предвиден размер на адвокатско възнаграждение от 300лв. по претенцията за
мораторна лихва, са неоснователни. Както вече се посочи по горе адвокатските
възнаграждения при условията на чл.7, ал.2 от НМРАВ се определят на база
интерес, като според приложимата случая т.1, в редакцията и към датата на
уговаряне/плащане на хонорара-01.02.2019г., при интерес от 1000лв. до 5000лв.,
минимума възлиза на 300лв.+7 % за горницата над 1000лв., т.е. на сумата от
482лв. Същевременно са били налице предпоставките по ал.8 на чл.7 от НМРАВ за увеличение на хонорара
със 100лв., или минималното възнаграждение възлиза на 582лв. Ето защо и предвид
факта, че са налице основанията за редукция по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК,
което страната не оспорва, правилно първоинстанционният съд е редуцирал
хонорара до размера от 800лв. Що се касае до оплакванията, че неправилно не е
присъдена държавната такса от 50лв. по иска за мораторна лихва, следва да се
има в предвид, че такъв разход страната не е претендирала и същият не е включен
в списъкът ѝ на разноските. След като страната не е поискала заплащането
на въпросната такса в срока за това, т.е. до приключване на устните заседания,
то тя не може да поправи този си пропуск по реда на чл.248 от ГПК.
В този смисъл
определението на районният съд, с което е оставена без уважение молбата на
жалбоподателката по чл.248 от ГПК, следва да бъде потвърдено.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№4948/15.11.2019г. и Определение
№16479/11.12.2019г., двете постановени по гр.д.№18447/2018г. на Районен съд
Варна.
ОСЪЖДА “Застрахователно акционерно дружество
“ОЗК Застраховане““ АД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Света София“
№7, ет.5, представлявано от А.П.Л. и Р.К.Д., да заплати на М.П.П., с
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от
500лв., представляваща деловодни разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.