№ 656
гр. Варна, 31.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Мирела Огн. Кацарска
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско
дело № 20233100500708 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и е образувано е въззивна жалба от
ОБЩИНА А., представлявана от Кмета на Общината, чрез ю.к.Ю. против
Решение № 172 от 18.01.2023 година, постановено по гр.дело № 10 568/2021
година на ВРС, с което е била уважена исковата претенция на ищците и е
прието по отношение на Община А., че последната не е собственик на имот с
пл. № 133 по КП на местност „П.“ СО „***“ в землището на с. О., Община А.,
при граници имот с пл. № 134, имот с пл. № 132, имот с пл. № 157 и път,
както и в частта, с което е осъдена Община А., ЕИК ***, адрес: *** да заплати
на Д. Ж. Н., ЕГН ********** сумата от 1 810 лева – разноски в
производството по гр.д. 10568/2021 г. по описа на ВРС.
От съдържанието на въззивната жалба става ясно, че въззивника моли
съдът да отмени атакуваното решение, като неправилно и противоречащо на
наличните по делото доказателства.Излагат се доводи, според които ВРС
превратно е тълкувал закона, като не е отчел наличната законодателна уредба
и факта, че отсъстват доказателства своене на имота; излага се, че давност не
може да протича по силата на законови разпоредби, в които смисъл е и
съдебната практика; излага се още, че имота е в земя по § 4 и е бил
предоставен от Държавата на друго лице, което не е трансформирало
1
владението си в собственост.В заключение се настоява ВОС да отмени
атакуваното решение и да отхвърли претенцията.
С отговор, в срока по чл.263 от ГПК адв.М., която представлява
въззиваемия Д. Ж. Н. намира, че жалбата е неоснователна.
Пред въззивния съд страните не са направили доказателствени искания.
В съдебно заседание, Община – А., редовно призована, представлява се
от ю.к.Ю., която моли съдът да уважи въззивната жалба.
Адв.М., като процесуален представител на въззиваемия Н. моли съдът
да потвърди решението.
След като се запозна с материалите по делото и застъпените от страните
становище, ВОС намери за установено следното:
Пред първата съдебна инстанция съдебното производство е било
образувано по искова молба от Д. Ж. Н. против Община А., БУЛСТАТ *** и
адрес гр.А., обл. Варна, ***, с която е предявен отрицателен установителен
иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за приемане за установено в
отношенията между страните, че ответната община не е собственик на имот с
пл. № 133 по КП на местност „П.“ СО „***“ в землището на с. О., Община А.,
при граници имот с пл. № 134, имот с пл. № 132, имот с пл. № 157 и
път.Според твърденията в исковата молба ищеца владее имота от 205 година
до настоящия момент, оградил е имота и плодоползва, като се позовава на
придобивна давност за сочения период в своя полза.Сочи още, че опита му да
се снабди с КНА по обстоятелствена проверка е бил препятстван от Община –
А., която е издала и АЧОС № 6592 от 27.01.2019 година, с което е оспорила
правата му върху процесния имот.Ищеца твърди и излага, че е станал
собственик по силата на придобивна давност и моли да се приеме за
установено горното спрямо ответната Община.
По делото са били изслушани двама свидетели в полза на ищцовата
страна, които сочат, че той е в имота от 2005 година, че го е оградил ; че е
облагородил мястото и че често го посещава, въпреки, че не е снабден с
електричество и вода.
Пред ВРС е била изслушана и неоспорена съдебно техническа
експертиза, с която вещото лице Б. е разяснил, че първият кадастрален и
регулационен план за територията на м. „П.“ с.о. ***“, землище с. О. е от 1990
година, без данни за неговото одобряване с конкретна заповед. Понастоящем
2
други планове за местността извън този от 1990г. няма. По този план имотът е
със земеделски характер и начин на трайно ползване празно място, попадащ с
територия по пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. С протокол № 9/14.03.2000г. на ОбС А.
е създадено с.о ***, включващо м. П. и м. Студена вода и оттогава имотът е
със статут урбанизирана територия, т.е включен е в границите на населеното
място на с. О.. Няма документи за това имотът да е бил държавна собственост
или внасян в ТКЗС, ДЗС и др. По плана от 1990г. в разписния лист е вписан
собственик С.Ж.С., съгласно удостоверение за предоставено ползване №
1966/24.11.1989г., без данни обаче да е упражнил правото си на изкупуване.
За местността има приет проектен ПНИ от м.06.2020г. и по него процесният
имот попада с площ от 288 кв.м. в имот 615 /в границите на стар имот № 5 по
План стари имотни граници /ПСИГ//, с площ от 409 кв.м. в новообазуван
имот 616 /в границите на стар имот № 6 по ПСИГ/. По ПСИГ стар имот № 5
идентифициран на наследниците на Й.Н. въз основа на решение на ПК А. №
13851 от 13.05.1999г, а стар имот № 6 е идентифициран на наследниците на
С.Д. – последните със заявени реституционни претенции.
При тези данни ВРС е достигнал до извода, че исковата претенция се
явява основателна и че Община – А. не е съумяла да докаже правата си.
Виждането на настоящия съд е следното:
В съответствие с константната практика на ВКС на Р България,
конкретно Решение № 60121 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 119/2021 г.,
II г. о., ГК, докладчик съдията Г.Н. „предмет на делото по отрицателния
установителен иск е правото на собственост на ответника на релевираните от
него основания. Същевременно ищецът не е освободен от това да доказва
каквото и да било претендирано от него право върху вещта, а следва да
докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, като установи
фактите, от които произтича неговото защитимо право, засегнато от правния
спор“.По делото не е спорно, че процесния имот се намира в територия по § 4,
този извод се налага несъмнено от приобщената по делото и неоспорена
Съдебно техническа експертиза.Също на база на експертното заключение се
установява, че имота е бил предоставен за ползване на лицето С.Ж.С.,
съгласно УД-1966/24.11.1989 г. и Решение 17/02.09.1987 г./, както и че преди
14.03.20200 г., както и към момента на кооперирането земята в границите на
имота е със статут на „земеделска земя“.Установено е още, че към момента
3
зда процесната местност няма влязъл в сила ПНИ, които е във фазата на
проект и че по отношение на този имот са налице реституционни претенции
т.к. той попада в стари имоти, които са обект на реституционни претенции на
наследници на Й. и Н., като последните разполагат и с Решения на ПК,
позитивни за тях.
Също съобразно практиката на ВКС предмет на регулиране на
ЗСПЗЗ е собствеността и ползването на земеделските земи – съгласно
разпоредбата на чл. 1. Определение на понятието земеделски земи се
съдържа в чл. 2 от закона, като това са земи, които са предназначени за
земеделско производство и: 1.Те не се намират в границите на
урбанизираните територии, определени с подробен устройствен план
или с околовръстен полигон; 2. Не са включени в горския фонд; 3.Не са
застроени със сгради на промишлени или други предприятия, почивни
или здравни заведения, религиозни общности или други обществени
организации, нито представляват дворове или складови помещения към
такива сгради; 4.Не са заети от мини и кариери, енергийни, напоителни,
транспортни или други съоръжения. Определението визира статута на
имотите към момента на влизане в сила на закона. Същевременно, за
уреденото в чл. 10 и сл. ЗСПЗЗ производство по възстановяване на
собствеността на бившите собственици е от значение земеделския
характер на земите към момента на обобществяването им -
образуването на ТКЗС и други подобни организации. Ето защо по
отношение на бивши земеделски земи, които към момента на приемане
на закона са изгубили земеделското си предназначение - понеже са
самозалесени, включени са в урбанизирана територия или върху тях са
реализирани мероприятия, законът предвижда специални разпоредби за
възстановяването им - чл. 10, ал. 5 и ал. 7, чл. 10б ЗСПЗЗ и др.
Също, съобразно ЗСПЗЗ земеделската земя, останала след
възстановяване на правата на собствениците, се управлява от Общината
и след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на
съществуващи и възстановими стари реални граници, тази земя става
общинска собственост - чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. А според чл. 25, ал. 1
ЗСПЗЗ земеделската земя, която не принадлежи на граждани,
юридически лица или на държавата, е общинска собственост.
Следователно, правото на собственост на общината върху земеделски
4
земи е уредено като остатъчно (резултативно) - негов обект са
земеделските земи, които са останали невъзстановени и които не са
притежание на други правни субекти. За да възникне правото на
собственост на общината в хипотезата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ е
достатъчно да се установи, че имотът е земеделска земя, по смисъла на
чл. 2 ЗСПЗЗ, която не е притежание на гражданин, юридическо лице
или на държавата. Настъпилите промени в предназначението на земите,
от приемането на ЗСПЗЗ до настоящия момент нямат отношение към
процедурата по възстановяване на собствеността на бившите
собственици и към правото на собственост на общината, произтичащо
от чл. 19, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. За да възникне правото на
Общината да придобие имота следва да е изпълнено соченото по – горе
условие – а именно които са останали невъзстановени и които не са
притежание на други правни субекти.От материалите по делото става
ясно, при това недвусмислено, че процесния имот е обект на
реституционни претенции –в полза на наследниците на Й. и Н. са били
издадени вече позитивни решения, но отсъствието на ПНИ / към
момента/ , т.е. липсата на индивидуализация на имотите, не дава
възможност за завършване на реституционната
процедура.Следователно, изследвайки правата на Общинските власти,
съдът приема, че не е налице хипотезата на чл.25 ЗСПЗЗ.Задължително
е да се съобрази, че разпоредбата на чл. 25, ал. 1, изр. 1 ЗСПЗЗ не
представлява самостоятелно придобивно основание (основанието е в чл.
19 ЗСПЗЗ), а и за случая е неприложима.
Собствеността на земеделски земи, попадащи в приложното поле
на чл. 10 ЗСПЗЗ, може да се легитимира само с влязло в сила решение
за възстановяване правото на собственост в стари реални граници или с
план за земеразделяне, имащо конститутивно действие относно субекта
и обекта на възстановеното вещно право. Ако въпреки, че е налице
някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, правоимащите лице не са
инициирали административно производство по възстановяване на
собствеността в посочения от закона ред и срок, съответния земеделски
имот се придобива от общината по неговото местонахождение при
условията на чл. 19 ЗСПЗЗ след приключване на реституционната
процедура за всички поискали възстановяване на собствеността
5
субекти.Придобивната давност върху земеделски имот, за който е
инициирана реституционна процедура, започва да тече от момента на
възстановяване на правото на собственост с влязъл в сила
административен акт, тъй като принцип на правото е, че давност не тече
срещу този, който не може да защити правата си. Ако постановеното
решение на органа по поземлена собственост е нищожно, то
процедурата по възстановяване на собствеността не е приключила, тъй
като административният орган след като е надлежно сезиран дължи
постановяване на валиден административен акт, а съответно и
придобивна давност върху такъв земеделски имот не тече.След като за
процесния имот са постановени Решения за възстановяване на
правото на собственост, то същия не може да бъде включен във
фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ, поради което и предявения иск е
основателен.Безспорно е установено, че по отношение на процесния
имот, са заявени реституционни права по ЗСПЗЗ.
Редно е да се добави и друго – настоящото производство цели да внесе
яснота в отношенията между въззиваемия и въззивната Община А. по повод
процесния имот на заявените от общинската администрация права по смисъла
на чл.25 от ЗСПЗЗ.Това решение би било непротивопоставимо на бъдещ
процес между въззиваемия Н. и реститутите, където обстойно ще бъде и
изследвано твърдяното от него /Н./ придобивно основание – давност, предвид
константната практика на ВКС по този въпрос.Т.к.нови доводи и възражения
пред въззивния съд не се сочат, поради което и същия намира, че решението
се явява правилно, и следва да бъде потвърдено.
По възражението за прекомерност:
В съдебно заседание пред ВОС процесуалния представител на Община –
А. е направил възражение за прекомерност по отношение възнаграждението
на процесуалния представител на въззиваемия дружество.Установява се от
материалите по делото, че същото е в размер на 1 000 (хиляда) лева
(вж.л.22).За да се произнесе по спора ВОС намери, че следва да изходи от
нормата на чл.7 ал.2 т.2 от Наредбата за минималните адвокатски
възнаграждения, която в конкретния случай предвижда, че при интерес над 1
000 лв. до 10 000 лева се дължи хонорар от 400 лв. + 10 % за горницата над 1
000 лева – или изчислено на тази база възнаграждението се определя като
сума в размер на 514.37 лева.Следва да се отбележи, че по делото
процесуалния представител на въззиваемия е изготвил отговор, но и че
6
съдебното заседание е било еднократно, при това без наличието на правна или
фактическа сложност.При това положение неговия труд, и с оглед
направеното възражение следва да се редуцира именно по указания по – горе
начин, като бъде намален адв.хонорар от 1 000 лева на 514.37 лева.
С оглед изложеното, ВОС,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 172 от 18.01.2023 година, постановено
по гр.дело № 10 568/2021 година на ВРС, дванадесети състав.
ОСЪЖДА Община А., БУЛСТАТ *** да заплати на Д. Ж. Н., ЕГН
********** сторените по делото разноски в размер на 514.37 /петстотин и
четиринадесет и тридесет и седем / лева – представляващи съдебно –
деловодни разноски пред ВОС – адвокатски хонорар, на основание чл.78, ал.1
от ГПК.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред състав на
Върховен Касационен Съд на Р България, в едномесечен срок от връчване на
съобщенията до страните, на основанията, посочени в чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7