Решение по дело №997/2024 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК, във вр. с чл.118 от КСО. Образувано е по постъпила жалба подадена от В. А. М. от [населено място] чрез адв. С. С. против Решение № 1040-02-74/27.05.2024г. изд. от директора на ТП на НОИ Бургас с което е потвърдено разпореждане [номер]-00-5656-3/12.04.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Бургас. В жалбата сочи, че обжалваното Решение № 1040-02-74/27.05.2024г. изд. от директора на ТП на НОИ Бургас с което е потвърдено разпореждане [номер]-00-5656-3/12.04.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Бургас с което на жалбоподателя е на основание чл. 54ж, ал.1 във връзка с чл. 11, § 3, буква "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО е неправилно и незаконосъобразно, поради противоречие със закона, в нарушение на материалния закон и по специално на чл. 35 АПК, като са нарушени и основните принципи регламентирани в чл.7, чл.8, чл.12 и чл.13 от АПК. Сочи, че от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава- членка и държава-членка по пребиваване, като легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, §3, б. "й" от цитирания Регламент и под понятието „държава-членка от Е. по постоянно пребиваване“ следва да се разбира държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава членка от Е., продължава да живее и където обичайно се намират центърът на неговите интереси, а в оспореният административен акт липсват конкретни мотиви и конкретна преценка на административните органи на Р. България и ФР Германия за определяне на центъра на жизнените интереси, държавата на пребиваването и държавата на престоя, като при определяне на пребиваването на М. съобразно критериите изложени в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, не е извършена цялостна оценка на пребиваването от компетентни служби в Р. България и ФР Германия относно релевантните факти и обстоятелства. Моли решението на директора на ТП на НОИ Бургас, и потвърденото с него разпореждане да бъдат отменени, поради допуснато от административния орган нарушение на материалния закон и неговата цели преписката, на основание чл. 173, ал. 2 от АПК да се върне на длъжностното лице за ново произнасяне по същество при съобразяване на дадените от съда указания по тълкуване и прилагане на материалния закон. В съдебно заседание жалбоподателят лично и с пълномощник поддържа подадената жалба, ангажира допълнителни доказателства. Претендира направените разноски.

Ответникът – директор на ТП на НОИ – Бургас, чрез представляващия го юрисконсулт, извънсъдебно е депозирал становище, видно от което оспорва жалбата като неоснователна. В съдебно заседание чрез юрисконсулт Д. оспорва жалбата и моли за нейното отхвърляне. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Жалбата е процесуално допустима за разглеждане, като подадена от надлежна страна, засегната от действието на издадения административен акт и депозирана в предвидения от закона срок.

Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа страна следното:

Н. 01.12.2023г. В. М. е подал заявление до ТП на НОИ [населено място] за отпускане на парично обезщетение за безработица. Декларирал е, че е упражнявал трудова дейност в друга държава – Германия за периода от 16.06.2022г. до 30.11.2023г.. Със справка вх.№ 021-00-5656-2/07.12.2023г. към заявлението са приети и Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65/2/ от Регламент /ЕО/ № 883/2004г., Заявление за удостоверяване на осигурителни права от друга държава – членка на Е., Заявление за издаване удостоверение за осигурителни права в Германия с преносим документ PD - U1 и копия на други документи за трудова дейност в Германия. Видно от представената Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65/2/ от Регламент 8ЕО/ № 883/2004г. жалбоподателят е декларирал пребиваването си както следва: от 11.06.2019г до 31.10.2019г. Германия като е работил като готвач; от 04.11.2019г до 15.12.2019г. Германия като е работил като готвач; от 18.12.2019г до 07.04.2020г. Германия; от 08.04.2020г. до 17.09.2020г. – България; от 18.09.2020г. до 28.02.2022г. Германия; от 29.02.2022г до 15.06.2022г. – България ; 16.06.2022г. до 30.11.2023г. - Германия.

С разпореждане на ръководителя по пенсионно осигуряване в ТП на НОИ Бургас производството по отпускане на паричното обезщетение за безработица образувано по заявлението на В.М. е спряно до издаване и получаване на структурирани електронни документи (СЕД) U017 – Осигурително досие – трансграничен работник, U004 – Информация за заплатата и формуляр Н006 – Отговор на искането за информация за пребиваване от компетентната институция на Германия. Документите са постъпили чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация, за което са изготвени справка вх. № 021-00-5656-3/02.01.2024г., и справка с вх. № 021-00-5656-5/11.04.2024г. и с разпореждане [номер]-00-5656-2/11.04.2024г. административният орган е възобновил спряното производство. В представеното СЕД U 017 са удостоверени периодите на осигурена заетост от 01.05.2018г. до 31.10.2019г., от 04.11.2019г. до 15.12.22019г.; от 18.12.2019г до 07.04.2020г.; от 18.09.2020г. до 28.02.2022г.; 16.06.2022г. до 30.11.2023г., както и основанието за прекратяване на правоотношението – уволнение от работодателя.

По подаденото от жалбоподателя заявление е издадено разпореждане [номер]-00-5656-3/12.04.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Бургас, с което, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, във вр. с чл.11, §3, б.“а“ и чл.65, §2 от Регламент № 883/2004, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО. В мотивите е посочено, че НОИ не се явява компетентна институция по отпускане на исканото обезщетение, тъй като е прието, че държавата на пребиваване на лицето е Германия, поради което, като държава на последната заетост, тя е компетентна да прецени правото на обезщетение. Посочено е, че през периодите на заетост от 01.05.2018г. до 30.11.2023г. за В.М. държавата на пребиваване е Германия и държавата на пребиваване съвпада с държавата по последната заетост и България не е компетентна държава по последна заетост нито по пребиваване поради която няма основание да извършва преценка на право на обезщетение за безработица.

Разпореждането е обжалвано от В. М. пред директора на НП на НОИ – Бургас, който е постановил процесното Решение № 1040-02-74/27.05.2024г. ., с което разпореждането е оставено в сила. Горестоящият орган е приел, че В. М. , като гражданин на Република България, респ. гражданин на държава - членка на Е. е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004г., с който са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Анализирана е разпоредбата на чл.65 от Регламента, съдържаща правилата изключение от общия принцип коя държава-членка отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, респ. е взет предвид § 2 и легалната дефиниция на понятието „пребиваване“, съдържаща се в чл.1, § 3, б.„й“ от с.р., като и е направено разграничение с понятието по б.„к“ – „престой“. Отчетено е обстоятелството, декларирано от М., че през последните пет календарни години преди годината на прекратяване на последната заетост през годината, през която е прекратена последната заетост, за периода от 01.05.2018г. до 30.11.2023г. е работил в Германия, което определя тази държава - членка като държава на пребиваване през периода на последна заетост. Счетено е, че жалбоподателят не попада в приложното поле на чл.65, § 2 от Регламента, според който напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата – членка на пребиваване.

С жалбата са представени доказателства за плащане на данъци за недвижим имот в България, фактури за закупуване на мебели – спален комплект, матрак, бойлер и др. Представени са и медицински документи – рентгеново изследване от 02.02.2022г., амб.лист за преглед от които се установява, че жалбоподателят е ползвал мед.услуги в България.

По делото са допуснати до разпит двама свидетели. Свидетелката Плачкова свидетелства, че М. е заминал в чужбина за да работи, след като са закупили жилищев България и е трябвало да се плащат отпуснатия кредит. Сочи, че винаги си е идвал когато имал възможност и когато бил в отпуск, като съпругата му и дъщеря му живеят в България и като се е прибирал в страната той е живеел с тях и не е имал намерение да остава в Германия, нямал жилище там, работил е с трудов договор, като е сменял работата и когато е започвал работа работодателя му е осигурявал под наем и жилище, а с прекратяването на трудовия договор той нямало къде да живее. Твърди, че по време на“ковид пандемията“ бил освободен от работа и си е бил в България. Свидетелката М. – съпруга на жалбоподателят също свидетелства, че причината да замине съпруга и в Германия е била финансова, тъй като са ползвали голям кредит и погасяването му е било трудно. Сочи, че няколко пъти съпруга й е бил съкращаван, прибирал се е и после пак е намирал работа и е заминавал отново и по време на пандемията се е прибрал при семейството си и е бил в България. Твърди, че никога не е имал намерение да се установи трайно в Германия, нито тя и дъщеря й да заминат и живеят там.

При така установената фактическа обстановка съдът счита, че решението и потвърденото с него разпореждане са незаконосъобразни.

По делото няма спор по фактите, като спорът е правен и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя В.М. е била на територията на Германия.

Жалбоподателят, като гражданин на държава - членка на Е., е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004г., като неговият чл.11, §1 определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава - членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл.11, §3. В буква "а" от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил В. М., съгласно което правило, спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка. Специални правила, представляващи изключения от този общ принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от регламента. Съгласно чл.65, §2 от регламента напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено. От своя страна чл.65, §5 от регламента предвижда, че: a) Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.

Видно е, че от съществено значение за приложението на цитираните разпоредби се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. В случая не е спорно, че през периода на заетост от 01.05.2018г. до 30.12.2023г, който е доказан чрез събрани по реда на електронния обмен на социално-осигурителна информация между България и Е., жалбоподателят е работил по трудово правоотношение с работодател в Германия с периоди на прекъсване, но това е държавата, в която лицето е осъществявало дейност като наето лице. Спорът е сведен до това къде пребивава той, респ. дали по отношение на него е приложима нормата на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в който случай и съгласно §5, б."а", изр.2-ро от същата разпоредба отговорността за изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от институцията на компетентната държава към институцията на държавата по пребиваване.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл.1,§3 б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004, означаващо го като мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл.1, б. "к"). От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл.11§ 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т.нар основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004 съгласно центъра на интересите на съответното лице. Съгласно разпоредбата на чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане - § 1. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице - § 2.

Административният орган е обосновал извод, че обичайното пребиваване на жалбоподателя е в Германия, базирано на пребиваването му там като държава по последната заетост. В случая, отразеното във формуляра СЕД Н006 от немската компетентна институция само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя, тъй като в цитирания формуляр е налице единствено посочване на вписания адрес, на който жалбоподателят е бил регистриран за времето на престоя си в Германия, което е дало основание на ответника тази държава да бъде определена като "държава на пребиваване". При липса на попълнени каквито и да е други данни в СЕД Н006 за положението на лицето – естеството на упражняваната дейност, семейното положение, източници на доходи, жилищно положение и т. н. не би могло да се стигне до извод, че немската институция е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл.11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. След прекратяване на трудовия му договор жалбоподателя не поддържа тези отношения с държавата – членка на заетост, съответно пребиваването му в Германия през процесния период е било наложено от естеството на работа му и не е резултат на направен личен избор, касаещ мястото на пребиваване. Видно е че и трудовата ангажираност на жалбоподателя в Германия не е била непрекъсната и през определени не малки периоди от по 4-5 месеца той не е работил и тези периоди от време е прекарвал при семейството си в България. От попълнена от жалбоподателя Декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, става ясно, че роднините, съпругата и детето му също живеят в Република България, като съпругата му работи, а дъщеря му учи в страната. В тази насока са и показанията на разпитаните свидетели и съдът ги кредитира макар едната свидетелка да е съпругата на жалбоподателя, тъй като показанията и се подкрепят и от попълнената декларация и другите събрани писмени доказателства. Жалбоподателят и съпругата му са закупили жилище в България, където е и постоянният му адрес и той се е връщал регулярно за да поддържа контакт със семейството си, като по време на пандемията и през периодите от време когато е оставал без работа се е прибирал в България, ползвал е медицински услуги в страната т.е центърът на жизнените му интереси не е в Германия. В тази връзка, с държавата по последна заетост в чужбина е посочил, че няма намерение да остава за постоянно т.е. престоя му е свързан единствено с работата, което е причината, наложило той да живее в тази държава.

Съдът взема предвид и Съображение 9 от Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични работници и които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, в което се посочва следното: "Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните работници и някои други категории работници, които също запазват близки отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието "пребиваване" се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход". Посоченото становище на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност обаче не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително стабилна (дългосрочна) заетост в държава-членка, различна от държавата им по произход, то това изключва възможността последната да се явява и държава на пребиваване. Напротив, в т.3 от диспозитива на това решение изрично е посочено, че за целите на прилагането на настоящото решение държавата на пребиваване се определя в съответствие с член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, чието приложение с оглед конкретния случай, съдът коментира по-горе.

Въпреки че адресната регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това да се приеме, че лицето пребивава на определено място, като безспорно след като лицето работи в държава членка следва да има и адресна регистрация в тази държава. Съгласно изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството приложимо в Е., ЕИП и Швейцария наръчник, различните критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и значимост, но – от друга страна – между тях няма установена йерархия. Няма бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ, като често институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на мястото, което лицето декларира като адрес. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице, а е необходимо да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето. В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

В случая, при безспорното наличие на завършен период на заетост, с прекратен трудов договор в съответната – държава членка на Е. и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, с център на жизнените интереси в родината му, то заявлението на жалбоподателя за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано от националната институция.

С оглед на изложеното жалбата на В. М. е основателна, като обжалваното решение и оставеното с него в сила разпореждане следва да бъдат отменени, а преписката да бъде върната на длъжностното лице по чл.54ж от КСО за предприемане на действията, съобразно мотивите в настоящото решение.

С оглед изхода на спора и направеното от процесуалния представител на жалбоподателя искане за присъждане на разноски по приложен списък и фактура за заплащане на сумата [рег. номер] договор за правна помощ и съдействие, ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата [рег. номер]. направени разноски. Направеното възражение за прекомерност е неоснователно, доколкото възнаграждението е съобразено с фактическата и правна сложност на делото.

Н. основание чл.119, ал.1, във връзка с чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ от КСО, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, А. съд Бургас

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 1040-02-74/27.05.2024г. изд. от директора на ТП на НОИ Бургас с което е потвърдено разпореждане [номер]-00-5656-3/12.04.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Бургас

ВРЪЩА преписката на Териториално поделение [населено място] на Националния осигурителен институт за разглеждане на заявление вх. № 021-00-5656 /01.12.2023г., подадено от В. А. М., [ЕГН], с адрес [населено място], к-с Меден рудник бл. 126, вх3, ет.2, ап.24, за отпускане на обезщетение за безработица, съобразно мотивите на съдебното решение.

ОСЪЖДА НОИ да заплати на В. А. М., [ЕГН] сумата [рег. номер]. / хиляда двеста и десет лева/ направени разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване съгласно чл.119 вр. с чл.117, ал.1,т.2 б 4б“ от КСО