Решение по адм. дело №840/2025 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движение по пътищата/ЗДвП/.

Образувано е по жалба на Д. Т. Х. от гр. В. Търново, срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №GPAM-1904709/22.09.2025г. на младши автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново, с която заповед на основание чл. 171, т. 1, б. „з“, б. „бб“ от ЗДвП е разпоредено временно отнемане на свидетелството за управление на МПС до решаване на въпроса, но за не повече от 3 месеца. Жалбоподателят счита, че оспорваната заповед е незаконосъобразна, тъй като са допуснати съществени процесуални нарушения в хода на административното производство, а твърдяното нарушение не е надлежно установено.

Моли съда да отмени обжалваната заповед. Не претендира за разноски.

Ответникът по жалбата – младши автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново, не е взел становище по нея.

Съдът, като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Заповед за прилагане на принудителна административна мярка/ПАМ/№GPAM-1904709/22.09.2025г. на младши автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново, е връчена на оспорващия на 22.09.2025г., което се установява от попълнената върху самата заповед разписка за връчването й, стр. 6 от делото. Жалбата, задвижила настоящото производство, е подадена чрез ОД на МВР – В. Търново на 06.10.2025г., което се установява от поставения на нея вх. №127500-18462/06.10.2025г. по описа на ОД на МВР – В. Търново. Следователно жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК от лице, адресат на оспорения акт, при наличие на правен интерес от оспорване и е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

С оспорваната Заповед за прилагане на ПАМ №GPAM-1904709/22.09.2025г. на основание чл. 171, т. 1, б. „з“, б. „бб“ от ЗДвП е разпоредено временно отнемане на свидетелството за управление на МПС на Д. Х. до решаване на въпроса, но за не повече от 3 месеца.

Като мотиви за издаване на заповедта е посочено обстоятелството, че на 22.09.2025г., в 11,30 часа в гр. В. Търново жалбоподателят управлявал товарен автомобил „Мицубиши Л 200“ с рег. №[рег. номер], собственост на „Тремол“ ООД, като при управлението на ВПС не се е съобразил с поставен знак „В2“, във връзка с временна организация на движението. Впоследствие не е спрял на подаден сигнал от контролен орган за спиране посредством „стоп палка“ по образец, въпреки че ясно е възприел подадения сигнал.

Жалбоподателят оспорва издадената заповед с възражения, че не е допуснал нарушение по чл. 103 от ЗДвП, като от извършеното от него не са произтекли вредни последици и не е застрашена безопасността на движението. Счита, че не са налице материалноправните предпоставки за прилагане на чл. чл. 171, т. 1, б. „з“, б. „бб“ от ЗДвП, а ако съдът счете, че има извършено нарушение, то спрямо него следва да се приложи чл. 28 от ЗАНН.

Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК.

Оспорената по съдебен ред заповед е издадена от компетентен орган. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква "а", т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Оспорваната заповед е издадена от служител на длъжност „младши автоконтрольор“ в РУ - Стражица при ОД на МВР – В. Търново. Съгласно Заповед рег. №366з-3249 от 04.09.2025г. на директора на ОД на МВР-Велико Търново/стр. 9 и сл. от делото/, т. 2.2 от същата, оправомощени да прилагат ПАМ от вида на процесната са и служители на длъжност "младши автоконтрольор" в сектор "Пътна полиция", отдел "Охранителна полиция" при ОД на МВР – Велико Търново, за територията, обслужвана от дирекцията. В случая делегирането на правомощия е допустимо, съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП и направено редовно. С оглед на горното, съдът намира, че оспорената заповед е издадена от административен орган с териториална и материална компетентност.

Оспореният индивидуален административен акт е издаден в надлежната писмена форма и в него се съдържат изискуемите реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК, противно на доводите на жалбоподателя за обратното. В самата заповед, при излагане на фактическите и правни основания за издаването й, административният орган се е позовал на фактическата обстановка, приета за установена в хода на административнонаказателното производство, образувано с издаването на АУАН №GA 4339753/22.09.2025г./стр. 3 от делото/, като е възпроизвел направените констатации в него. Било е издадено и наказателно постановление №25-1275-003058/29.10.2025г., съгласно което на оспорващия за нарушение по чл. 183, ал. 7 от ЗДвП са наложени наказания „глоба“ в размер на 300 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от един месец и на основание чл. 175, ал. 1, т. 4 от ЗДвП са наложени наказания „глоба“ в размер на 200 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от три месеца.

По този начин оспорваната заповед съдържа мотиви, посочени установените факти, както и правните основания за издаването на заповедта, поради което е налице дължимото съдържание по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК.

Съгласно чл. 170, ал. 1 от АПК административният орган и лицата, за които актът е благоприятен, следва да докажат съществуването на фактическите основания, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването им. В конкретния случай са установени предпоставките за прилагането на наложената ПАМ, които се подкрепят от представените по делото писмени доказателства.

Събраните доказателства по административната преписка, съгласно чл. 171, ал. 1, изр. първо от АПК, имат доказателствена сила в настоящия процес. Доказателствата по административната преписка съдът цени, защото не са изрично оспорени, а следващите от тях фактически установявания са конкретни, логични, съответстват си и не са опровергани. На основание чл. 17, ал. 2 от ГПК, във вр. с чл. 189, ал. 2 от ЗДвП, съдът при преценката на валидността на акта за установяване на административно нарушение във вр. с чл. 179 от ГПК, намира, че същият е съставен от компетентен орган по чл. 189, ал. 1 от ЗДвП, има необходимото съдържание по чл. 42 от ЗАНН – съдържа описание на нарушението, дата, място и обстоятелствата, при които е извършено, посочени са нарушените законови разпоредби, съдържат се необходимите индивидуализиращи данни, като са спазени и относимите разпоредби на чл., чл. 40 – 43 от ЗАНН за съставянето му.

Съдът намира, че в случая правилно е приложен материалният закон и са били налице предпоставките на сочената норма на чл. 171, т. 1, б. „з“, б. „бб“ от ЗДвП. Видно от съдържанието посочената разпоредба, тази ПАМ се прилага за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения на водач на пътно превозно средство, за което нарушение се следва наказание „лишаване от право да се управлява МПС“ за определен срок. В случая са налице основанията за налагане на процесната ПАМ, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че оспорващият е извършил нарушения, за които се следва наказание лишаване от право на управление на МПС.

Административният орган е имал задължение да издаде заповед за прилагане на предвидената в чл. 171, т. 1 б. „з“, „бб“ от ЗДвП принудителна административна мярка, доколкото нормата е императивна и органът действа в условията на задължителна администрация, т. е. преценката и мотивите за прилагане на принудителната мярка са направени от законодателя при създаване на самата правна норма. Наложената принудителна административна мярка е насочена към прекратяване на деянието, осъществяващо състав административно нарушение, като мярката име преустановителен характер и строго ограничено от закона времетраене, което не зависи от преценката на административния орган – до решаването на въпроса за отговорността/приключване на образуваното административнонаказателно производство/, но не повече от три месеца. Тъй като налагането на ПАМ не е реализиране на административнонаказателна отговорност и не съставлява налагане на наказание, то спрямо него ще са неприложими и съответните институти от ЗАНН регламентиращи индивидуализиране на наказанието, съответно и чл. 28 от с.з. Независимо, че на практика правните последици от налагането на настоящата ПАМ и реализирането на наказанието „лишаване от права“ са еднакви, възраженията по отношение на вида и размера на наказанието нямат отношение към налагането на мярката. Взаимовръзката е в обратната посока – действието на наложената ПАМ следва да се зачита при изтърпяване на наказанието, при влизане в сила на наказателното постановление.

За неоснователни настоящият състав намира оплакванията за нарушение на принципа на съразмерност с налагането на посочената ПАМ по отношение на жалбоподателя. Както се посочи, ПАМ е наложена със законово регламентирана продължителност, като прилагането й за този период от време не се явява несъразмерно тежко. Законодателят е този, който създавайки нормата на чл. 171, т. 1 от ЗДвП е преценил, че ефектът от прилагането на принудителната административна мярка в посочените в нормата случаи ще е по-голям от вредите от прилагането му. В тази насока следва да бъде отчитана и превантивната и възпитателната роля на принудителната административна мярка. При наличие на посочените фактически основания за издаването на акта, налице е основание за налагане на принудителната административна мярка, чиито период на действие вече е изтекъл с решаването на въпроса за отговорността – издаването на посоченото наказателно постановление. Тъй като както се посочи срокът на действие на преустановителната ПОАМ към момента на постановяване на съдебния акт е изтекъл, безпредметно се явява обсъждането на възраженията досежно лишаването от право да се управлява МПС спрямо изпълнението на трудовите функции на жалбоподателя.

По делото не са установени факти, различни от тези в административното производство, поради което издаването на обжалваната ПАМ е съобразено със закона. Ето защо, подадената жалба се явява неоснователна и направеното с нея оспорване следва да бъде отхвърлено.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административният съд – В. Търново, ІІ-състав

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ оспорването, извършено с жалбата на Д. Т. Х. от гр. В. Търново, срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №GPAM-1904709/22.09.2025г. на младши автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.