№ 262
гр. Айтос, 15.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АЙТОС, IV СЪСТАВ, в публично заседание на осми
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мария Й. Дучева
при участието на секретаря Силвия Г. Лакова
като разгледа докладваното от Мария Й. Дучева Гражданско дело №
20252110100628 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Глава тринадесета от Гражданския процесуален кодекс.
Образувано е по искова молба на Н. И. Л.,ЕГН: **********, адрес: *** чрез адв. Е. И.
,съдебен адрес: ***, срещу „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК: *********, гр.София, ул.“Лъчезар
Станчев“ №3, ет,10.
В исковата молба се излага, че между страните е сключен договор за потребителски кредит
№202404171019110102 от 17.04.2024 г., с който ответното дружество е предоставило на
ищцата сумата от 500 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 38,75 % и годишен
процент на разходите от 46,42 %. Сочи се, че в договора е включена неустойка в размер на
420 лв., уговорена в случай на непредоставяне на обезпечение, с изключително завишени
изисквани и кратък срок за изпълнение, която неустойка не е включена в размера на
годишния процент на разходите по договора с цел заобикаляне на правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради това според ищцата договорът е
недействителен. Иска се да бъде прогласена недействителността на договора за кредит.
В отговора на исковата молба ответникът оспорва иска. Сочи, че надвишаването на ГПР не
влече недействителност на целия договора съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това в ГПР се
включвали само компонентите му към датата на сключване на договора, а не и разходи,
възникнали вследствие на неизпълнение на задължения. Признава се, че неустойката не е
включена в размера на ГПР. Сочи се, че ответникът е извършил нужната проверка на
имущественото състояние на длъжника, преди да предостави кредита. Ответникът моли
съдът да отхвърли иска.
Като се запозна с представените по делото доказателства и със становищата на
1
страните, съдът достигна до следните фактически и правни изводи:
На 17.04.2024 г. е сключен Договор за потребителски кредит № 202404171019110102, по
силата на който който „НЕТКРЕДИТ“ ООД, в качеството му на кредитодател, се е
задължило да предостави на Н. Л., в качеството й на кредитополучател, потребителски
кредит под формата на кредитна линия в размер на 500 лв. със срок на ползване 6 месеца от
датата на сключването на договора, или до 18.10.2024г
Общата сума по кредита заедно с уговорената възнаградителна лихва е 558,00 лв. (чл. 11, ал.
1). Според договора годишният процент на разходите е 46,42%. (чл. 11, ла. 4). В чл. 4, ал. 3
от договора се предвижда, че в срок до края на деня, следващ деня на предоставена на
сумата на първия транш по кредита кредитополучателят е длъжен да представи на
дружеството гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия
по договора. В чл. 6 от договора е уговорено, че при непредоставяне на гаранция по чл. 4,
ал. 3 от договора на кредитополучателя се дължи неустойка в размер на 420,00лв.
Неустойката се изчислява на месец (съгласно ал.2 на чл.6) и важи за целия период ,през
който кредитът е бил без осигурена гаранция. (чл.6, ал.4 от договора). В момента , в който
кредитополучателят осигури гаранция неустойката спира да с начислява. Ако действието на
гаранцията бъде прекратено, независимо от причината, неустойката отново започва да се
начислява.
Поради кратките срокове по договора ищцата не е търсила обезпечение по кредита. В
резултат на това неустойката е начислена към погасителните вноски по кредита. Този факт
не се отрича от ответното дружество.
Относно недействителността на договора за кредит поради непосочване на
компонентите на ГПР:
Съдът констатира, че в договора за кредит липсва посочване от какви компоненти се състои
ГПР. Според трайната съдебна практика бланкетното посочване единствено на крайния
размер на ГПР обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на
цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е спазена и
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само
цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. При нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК целият договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а на
основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита. В този смисъл
са Решение № 3638 от 18.06.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 3102/2023 г., Решение № 395 от
22.01.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 5786/2023 г., Решение № 294 от 1.11.2023 г. на ОС –
2
Добрич по в. гр. д. № 327/2023 г., Определение № 130 от 6.02.2023 г. на ОС – Перник по в. ч.
гр. д. № 11/2023 г., Решение № 533 от 26.06.2024 г. по в ч. гр. д. № 474/2024 г. на Окръжен
съд – Хасково, и др. В подкрепа на това виждане е Решение от 20.09.2018 г. по дело C-448/17
г. на СЕС, т. 66, в което се приема, че на потребителя следва по ясен начин да са указани
„изчислителните данни“.
Относно недействителността на договора за кредит поради невярно посочен ГПР:
Само за пълнота съдът намира, че договорът ще е недействителен и поради неточно
посочване на размера на ГПР в договора за кредит. Аргументите за това са следните:
С определение съдът е указал на ответника да заяви дали оспорва твърдението на ищцата, че
в годишния процент на разходите по договора за кредит не е включена неустойката за
непредоставяне на обезпечение. Ответникът в отговора на ИМ е признал, че неустойката не
е включена в размера на ГПР.
Съдът намира, че неустойката за непредоставяне на обезпечение следва да се включи в
размера на ГПР. Очевидно е, че тази неустойка представлява конструкция, чрез която се
цели да се прикрие допълнително възнаграждение на кредитора и да се заобиколи правилото
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. На първо място, размерът ГПР без неустойката е много близък до
максимално допустимата граница по чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място, кредитодателят е
предоставил много кратък срок на потребителя да предостави обезпечение – само един ден,
с което прави изпълнението на задължението трудно или невъзможно. Непредставянето на
уговорената гаранция не води до претърпяването на вреди от кредитора, тъй като тя се
дължи предварително, независимо, дали потребителят изпълнява добросъвестно
задълженията си по договора за връщане на изтеглените суми в уговорения срок. Основната
цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане
сума, поради което противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. трето ЗЗД. Освен това формулировката на клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора не дава
възможност на потребителя да прецени дали договорът е изгоден за него и какви ще са
икономическите последици от сключването му, което я прави неравноправна по смисъла на
чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Поради изложеното в разглежданата хипотеза неустойката се явява договорна конструкция
за прикриване на допълнително възнаграждение на кредитодателя. Тази сума подлежи на
включване в ГПР на общо основание. Това от своя страна означава, че % ГПР е неточно
посочен в договора. В т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22 на СЕС е посочено,
че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски
кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията
си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички
разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на
ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Според СЕС санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на
3
лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи,
отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.
Следователно според СЕС посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, се
приравнява на непосочване на ГПР. По нашето законодателство непосочването на ГПР е
основание за недействителност, водещо до връщане на чистата стойност на кредита – чл. 22,
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Вж. в този смисъл Решение № 75 от 18.04.2024 г. в. гр. д. №
99/2024 г. на Окръжен съд – Смолян.
Неустойката подлежи на включване в ГПР, независимо че е изначално нищожна.
Разпоредбите на чл. 19, ал. 5 ЗПК или чл. 21, ал. 1 ЗПК няма как да обуславят извод, че
договорът като цяло запазва действието си. В Решение от 13.02.2025 г. по дело C‑472/23, т.
34-35, съдът е приел, че задължението за посочване на ГПР, предвидено в член 10, параграф
2, буква ж) от Директива 2008/48 е изпълнено, ако посоченият в съответния договор ГПР
съответства на ГПР, изчислен съгласно математическата формула, съдържаща се в част I от
приложение I към посочената директива, въз основа на „общите разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на член 3, буква ж) от същата директива, които включват
разходите, които потребителят следва да плати въз основа на клаузите на този договор,
включително тези, които впоследствие се оказват неравноправни и не обвързват
потребителя. СЕС напомня, че съгласно чл. 19, § 3 от Директива 2008/48 изчисляването на
ГПР се основава на базовото допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за
уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване
на условията и в сроковете, предвидени в договора за кредит. Нужно е да се отбележи, че
приетото от СЕС тълкуване в Решение от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22 касае всяко невярно
посочване на ГПР, независимо дали при формирането на последния е взета предвид
нищожна клауза. Това е така, доколкото средният потребителят не би могъл да направи сам
преценката относно действителността на клаузата. Освен това, ако се изключи само клаузата,
би се игнорирал изцяло възпиращият характер на санкцията за допуснатото от страна на
търговците нарушение. В тази връзка СЕС е имал поводи да се произнесе, че в тези случаи
съдът следва да признае целия договор за недействителен, независимо че теоретично може
да съществува без отделни свои клаузи. За да аргументира тази теза, съдът се позовава на чл.
7, параграф 1 от Директива 93/13 във връзка със съображение 24 от нея, според които
директивата има за цел и да разубеди продавачите или доставчиците да използват
неравноправни клаузи в потребителските договори. СЕС сочи, че при запазване на целия
договор би могло да се стигне до премахване на възпиращия ефект, който се упражнява
върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи
спрямо потребителя, доколкото продавачите и доставчиците биха останали изкушени да
използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и въпросните клаузи да бъдат обявени за
нищожни, договорът ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така
че да се съхранят интересите им. В този смисъл са Решение от 15.06.2023 г. по дело C-
520/21, т. 66; Решение от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, т. 69.
По разноските:
4
Адвокатът на ответника моли да му бъде присъдено възнаграждение за правна помощ в
размер на 480 лв. с ДДС. Съдът като съобрази многобройната и изобилна съдебна практика,
съгласно която съдът не е длъжен да присъжда ДДС върху адвокатското възнаграждение,
както и като съобрази ниската правна и фактическа сложност на делото – често срещан
казус, по който е натрупана трайна и непротиворечива съдебна практика; освен това е
проведено само едно открито съдебно заседание и са събрани малко на брой писмени
доказателства, прецени че на адв.И. следва да се присъди възнаграждение в размер на 400лв.
Сумата следва да се присъди директно на адвоката на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата (ЗАдв), тъй като е направено такова искане и е представен договор, в който е
уговорено предоставяне на безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
(л.17-18).
На следващо място с оглед изхода на спора и освобождаването на ищцата от ДТ,ответникът
следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС-Айтос ДТ за образуване на дело в размер
на 50лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 22 ЗПК за недействителен Договор за кредит
№202404171019110102/17.04.2024., сключен между Н. И. Л.,ЕГН: **********, адрес: *** и
„НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК: *********, гр.София, ул.“Лъчезар Станчев“ №3, ет.10.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. с чл. чл. 78, ал. 1 ГПК „НЕТКРЕДИТ“ ООД,
ЕИК: *********, гр.София, ул.“Лъчезар Станчев“ №3, ет,10 ДА ЗАПЛАТИ на ЕАД Е. И.
ЕИК: *********, адрес: ***, ул.“Борба“ №3 адв.възнаграждение в размер на
400лв./четиристотин лева/
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК: *********, гр.София, ул.“Лъчезар Станчев“ №3,
ет,10 ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РС-Айтос ДТ в размер на 50.00лв /петдесет лева/
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Бургас в двуседмичен срок от
получаване на препис от страните.
Съдия при Районен съд – Айтос: _______________________
5