Решение по КНАХД №637/2025 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуален представител, против решение № 562/02.12.2024 г., постановено по АНД № 942/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), с който за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание 187а, ал. 2, т. 3 вр.чл.179, ал.3б от същия закон, на ответника по касационната жалба „Градус-3“ АД е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева и е осъдена АПИ да заплати на „Градус-3“ АД, ЕИК ********* сумата от 420 лева – деловодни разноски. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде потвърден. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ответника по касация и моли те да бъдат намалени с оглед правната и фактическа сложност на делото и формираната по този въпрос практика на Съда на ЕС.

В АС-Русе първоначално производството е образувано като к.а.н.д. № 333/2025 г. по подадената касационна жалба и частна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“ чрез юрк. Д. К. - И., против определение № 133/07.02.2025 г. по АНД № 942/2024 г. по описа на РС – Русе, с което е отхвърлена молбата на АПИ за изменение на постановеното по делото решение № 562/02.12.2024 г. в частта за разноските. С определение № 1737/29.05.2025 г., постановено по к.а.н.д. № 333/2025 г., АС-Русе е констатирал нередовности в процедурата по чл. 213а АПК за администриране на частната жалба, като е прекратил производството по к.а.н.д. № 333/2025 г. по описа на АС – Русе и е изпратил делото на РС - Русе за изпълнение на процедурата по чл.213а АПК за администриране на частната жалба на АПИ срещу определение №133 от 07.03.2025 г. по а.н.д. №942/2024 г. по описа РС- Русе, относно спазване на разпоредбата на чл.213, т.3, вр. чл. 231, вр. чл.235а от АПК.

В изпълнение на указанията на съда, РС – Русе с разпореждане № 1388 от 09.06.2025 г. е оставил без движение частната касационна жалба против определение № 133/07.02.2025 г., постановено по АНД № 942/2024 г. до представяне на документ за платена държавна такса в размер на 30 лева по сметка на АС – Русе, като е указал на АПИ, че при неизпълнение на дадените указания в седем дневен срок от получаване на разпореждането, жалбата ще бъде върната като нередовна.

РС – Русе след като е констатирал, че Агенция „Пътна инфраструктура“ е била надлежно уведомена на 11.07.2025 г. за издаденото разпореждане, като в указания срок не е било представено доказателство за платена държавна такса в посочения размер, на основание чл. 213а, ал. 1, изр. последно във вр. с чл. 213, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 231 от АПК, с разпореждане № 1793 от 29.07.2025 г. е върнал частната касационна жалба, подадена от Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу определение № 133/07.02.2025 г. по АНД № 942/2024 г. Разпореждането не е било обжалвано и е влязло в сила.

Ответникът по касационната жалба „Градус-3“ АД, чрез процесуален представител – адв. П. П. от АК-София, в писмен отговор с вх. № 4836/11.11.2025 г. по описа на АС-Русе излага подробни съображения за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на районния съд. Претендира присъждането на разноски за настоящото производство.

Жалбата е допустима. Подадена е в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна.

РРС в решението, предмет на касационната проверка, правилно е установил релевантни факти за правния спор, предмет на делото, за които страните не спорят.

Решението на въззивната инстанция е правилно, но по съображения, различни от изложените в него.

При касационната проверка и при съобразяване на произнасянето на СЕС с Решение от 21.11.2024 г. по дело С-61/23г. на СЕС, касационният съд намира следното: съдържащото се в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., изискване за съразмерност, не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на "компенсаторна такса" с фиксиран размер. СЕС е приел и че принципът на пропорционалност е задължителен за държавите членки, що се отнася не само до определянето на състава на нарушението и до определянето на правилата относно тежестта на глобите, но и до преценката на елементите, които могат да бъдат отчитани при определянето на глобата. Разпоредбите на чл. чл. 179, ал. 3 – 3б от ЗДвП не допускат извършването на преценка относно тежестта на санкциите и на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне на техния размер, а предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер. Доколкото в правомощията и компетенциите на съда не се включва определянето на подходящ санкционен режим, а само прилагането на приетия такъв от законодателните органи, не е възможно тълкуване на националния закон по начин, съответен на Директивата. Поради това, единственият начин, който гарантира пълната ефективност на правото на Съюза и защитава предоставените на частноправните субекти права, е непропорционалната национална санкционна уредба - чл. 179, ал. 3а ЗДвП, да бъде оставена без приложение.

Само това основание е достатъчно да се приеме, че наложеното административно наказание е незаконосъобразно, поради което оспореният ЕФ следва да се отмени.

С оглед изложеното, настоящият касационен състав намира, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение на районния съд е правилно и законосъобразно.

Решението като правилно следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора и на основание чл.143, ал.3 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, основателно се явява искането на ответника по касация за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство. Разноските в настоящото производство възлизат в размер на 840 лева с ДДС - възнаграждение за адвокат, договорено и заплатено по банков път, съгласно представените платежно нареждане за кредитен превод от 27.05.2025 г., с посочено основание за превод: 424.22.05 и фактура № **********/22.05.2025 г. за платена сума в общ размер на 840 лева, от които 700 лева данъчна основа и 140 лева ДДС с посочен ид. № по ЗДДС на доставчика на услугата – Адвокатско дружество „П.“, BG177407262 (л. 52 и л. 53 от делото). Не е представен писмен договор за правна защита и съдействие на упълномощеното от касатора адвокатско дружество, за което има приложено по въззивното дело пълномощно (на л. 9 от въззивното дело), но в представената фактура като основание и предмет на сделката е посочено процесуално представителство по КАНД 333/2025 на АС – Русе. Според константата практика на ВКС липсата на писмен договор за правна помощ, сключен между адвоката и неговия клиент, не прави същия нищожен, доколкото писмената форма служи само за неговото доказване, като фактът на сключване на договора и размерът на договореното възнаграждение могат да бъдат доказани с всички допустими доказателствени средства. Доказателство за сключения договор е именно представената фактура № **********/22.05.2025 г., издадена от адв. П.. Основателно обаче се явява възражението по чл.63д, ал.2 от ЗАНН на процесуалния представител на касатора за тяхната прекомерност, макар по този въпрос, с оглед приетото в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът да е длъжен да следи служебно. Касационната инстанция, като съобрази задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, намира, че в полза на касатора следва да бъде определена сумата от 300 лева без ДДС и съответно присъдена сумата от 360 лв. с включен ДДС – разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. При определянето на този размер на възнаграждението съдът отчита липсата на значителна правна и фактическа сложност на делото, доколкото след постановяването на решението на Съда на ЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23 основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти начин.

Противно на твърденията на процесуалния представител на касатора в съдебно заседание при така определения размер на адвокатско възнаграждение в процесния случай не е налице двойно данъчно облагане на предоставената от адвокатското дружество услуга. Съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, за регистрираните по ЗДДС, адвокати, дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно ЗЗДС. Тази разпоредба не въвежда правило, че данъчната основа включва ДДС, поради което същата не противоречи на постановките на Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на ДДС.

Адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа при облагаема по ЗДДС услуга се явяват данъчната основа, върху която се начислява ДДС. Те не са с включен ДДС, поради което при окончателното им определяне се дължи начисляване на ДДС в размер на 20 %, тогава, когато адвокатът е регистриран по ЗДДС и страната му е заплатила сумата за дължимия ДДС – хипотеза, в която попада и разглеждания казус. Когато адвокатът предоставя услуга и е регистриран по ЗДДС, той начислява ДДС, посочва го в отделен ред от фактурата, но данъчната основа следва да определя размера на дължимото възнаграждение.

Фактът, че за нуждите на данъчното законодателство дължимата по едно облигационно правоотношение сума се дели на данъчна основа и начислен данък не означава, че в частноправните отношения начисленият данък не е част от дължимата парична престация, нито променя частноправния й характер в отношенията между страните, сключили договора. Ето защо, в случаите, когато предоставената от адвоката услуга представлява облагаема доставка по см. на ЗДДС, размерът на адвокатското възнаграждение включва начисления ДДС и той е неразделна част от дължимото от клиента възнаграждение.

Според разпоредбата на чл. 78 от ГПК, отговорността за разноските обхваща заплатеното от страната възнаграждение за адвокат - пълномощник. Когато тази услуга попада под приложното поле на ЗДДС, и цената с вкл. ДДС е заплатена от страната, направените разноски обхващат пълния размер на възнаграждението с вкл. ДДС, съобразно изложеното по-горе. Отношенията на страната с трети страни, вкл. с държавния бюджет, са ирелевантни, съгласно чл. 78 ГПК, за отговорността за разноските. Ето защо, дали страната - ползвател на облагаема по ЗДДС услуга, има право на възстановяване на данъчен кредит не е от значение при преценката за ангажиране на отговорността за разноските на насрещната страна. Начисленият към адвокатското възнаграждение и заплатен от страната ДДС при облагаема по ЗДДС услуга се явява разноски по см. на чл. 78 ГПК, независимо дали страната – получател на услугата има право на данъчен кредит /в този смисъл определение № 782/12.12.2014 г. по ч. т. д. № 3545/2014 г., определение № 109 от 18.02.2016 г. по ч. т. д. № 1983/2015 г. ВКС, ТК, I т. о. и др. /.

Деловодните разноски, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, следва да бъдат възложени в тежест на Агенция „Пътна инфраструктура“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.21, ал.2 от ЗП и чл.2, ал.1 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция „Пътна инфраструктура“.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 562 от 02.12.2024 г., постановено по АНД № 942/2024 г. по описа на Районен съд - Русе.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на „Градус - 3“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. Стара Загора, [жк], бул./[улица], сумата от 360 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Решението е окончателно.