РЕШЕНИЕ
№ 7717
гр. София, 26.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20231110128934 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, уточнена с молба от 21.02.2024 г., от (ФИРМА)
против В. Б. Д. с искане да бъде признато за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ишцовото дружество сумата в размер на 739,30 лева, представляваща
незаплатена цена на потребени В и К услуги по договорна (съдебна) сметка **********, за
имот, находящ се в гр.(АДРЕС), с клиентски номер ****, за период от 26.02.2021 г. до
28.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 14.09.2022 г. до изплащане на вземането,
и сумата в размер на 6,15 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата в
размер на законната лихва за период от 29.03.2021 г. до 28.04.2022 г., за които вземания е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 31334/01.11.2022 г. по ч. гр. д. №
50037/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 127 – ми състав, срещу която длъжникът е
подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
В исковата молба са изложени твърдения, че между страните е налице облигационно
правоотношение по силата на чл. 8 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните
системи при публично известни общи условия. Процесуалният представител на ищеца
поддържа, че ответникът е наемател на процесния недвижим имот собственост на Столична
община, като съгласно чл. 2, ал. 3 от Общите условия на дружеството „потребител може
да бъде и наемател на имот, за който се предоставят В и К услуги“. В исковата молба са
изложени твърдения, че дружеството изпълнило задължението си по договора за
предоставяне на В и К услуги за процесния период, като ответникът не е изпълнил
насрещната си престация по контракта да заплати цената на потребените услуги, поради
което освен главницата дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на
ответника.
Съдът при съобразяване на депозираната от ищеца молба-уточнение от 21.02.2024 г.
1
относно размера и периода на исковата претенция за главница във връзка с влязло в сила
Решение № 14612/01.09.2023 г. по гр. д. по № **** по описа на СРС, 47 състав, постановено
по предявен от ответника в настоящото производство отрицателен установителен иск срещу
(ФИРМА), на основание чл. 415, ал. 5 ГПК заповедта за изпълнение относно сумата в
размер на 746,72 лева, представляваща част от общо претендираната в заповедното
производство сума за главница в размер на 1486,02 лева и за периода от 27.01.2021 г. до
26.02.2022 г. следва да бъде обезсилена.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез процесуалния си представител адвокат Н.
И., оспорва предявените искове по основание и размер. В подадения отговор са изложени
доводи, че между страните не е налице облигационно правоотношение с посочения в
исковата молба предмет. На следващо място процесуалният представител на ответника
поддържа, че В и К операторът има право да получи заплащане единствено за реално
доставена питейна вода след отчитане на показания на водомер. В исковата молба са
изложени съображения, че са налице редица нарушения на Наредба № 4/14.09.2004 г. при
отчитане на общия и индивидуалните водомери в сградата, като страната оспорва данните,
въз основа на които са начислени процесните суми, тъй като са формирани от показания на
несертифицирано средство за търговско измерване. В допълнение е отбелязано, че
ответникът не е отказвал осигуряване на достъп на длъжностно лице на оператора до
водомера. При условията на евентуалност процесуалният представител на страната прави
възражение за погасяване по давност на процесните вземания. Направено е искане
сторените по делото съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ищцовото дружество.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
Предмет на доказване от ищеца по иска с правно основание чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.
чл. 203 ЗВ е наличието на договорни отношения между страните за доставка на В и К услуги
– доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води, през исковия период
за процесния имот, обема на доставената услуга, че нейната стойност е в претендирания
размер, както и че ответникът има качество на собственик или титуляр на вещно право на
ползване или на строеж на водоснабдявания имот, респ. качество на потребител на услугите
В и К.
Налице е законовоустановена дефиниция на понятието „потребител на В и К услуги“.
Съгласно § 1, ал. 1, т. 2, б. „а“ от Закона за регулиране на водоснабдителните услуги
потребители на водоснабдителните и канализационните (В и К) услуги по чл. 1, ал. 1 от
закона са юридически или физически лица – собственици или ползватели на съответните
имоти, за които се предоставят В и К услуги, респ. юридически или физически лица –
собственици или ползватели на имоти в етажната собственост /б. „б“/. Аналогична е
разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните
системи – потребители на услугите В и К са: собствениците и лицата, на които е учредено
вещно право на строеж или право на ползване, включително чрез концесия, на
водоснабдявани имоти и/или имоти, от които се отвеждат отпадъчни и/или дъждовни води
/т. 1/; собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право на
ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради-етажна собственост /т. 2/; собствениците
и лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право на ползване на
водоснабдяваните обекти, разположени на територията на един поземлен имот и
присъединени към едно водопроводно отклонение /т. 3/.
От гореизложената нормативна уредба се извежда заключението, че с разпоредбите
на Закона за регулиране на водоснабдителните услуги потребители на водоснабдителните и
канализационните (В и К) услуги е установена законова презумпция, съобразно която всяко
лице, за което се установи, че е собственик или вещен ползвател на имот в етажна
собственост, се счита по силата на закона за клиент на В и К услуги, съответно страна по
неформален за доставка на В и К услуги – доставка на питейна вода, отвеждане и
пречистване на отпадни води. Тъй като се касае за правна норма с изключителен характер,
2
установяваща законова презумпция, същата следва да бъде тълкувана единствено стриктно,
не и разширително, по отношение на нейните субективни предели на действие. Тоест
недопустимо е от текста, уреждащ статута на вещните ползватели, да се извежда
заключение, че ползвателите на имота на облигационно основание също са включени в
обхвата на презумпцията и следва да се считат страна по договор за В и К услуги. Поради
тази причина настоящият състав намира, че страна по неформалния презумптивен договор за
В и К услуги за битови нужди може да бъде единствено собственикът на имота и титулярът
на вещото право на ползване върху него, не и неговият наемател. Това заключение се
извежда и от текста на чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, съобразно който, ако друго не е уговорено,
наемателят е длъжен да плаща разходите свързани с ползването на имота (в това число
режийните разходи за вода, електрическа енергия, отопление и др.) на своя наемодател, а не
пряко на съответните доставчици. В този смисъл е и практиката на касационната инстанция,
изразена в Решение № 504 от 26.07.2010 г., по гр.д. № ****. на ВКС, IV г.о., според което за
заплащането на комунална услуга отговаря винаги собственикът или титулярът на вещното
право на ползване на имота, а задължението да заплаща разходи за консумативите, поето от
държателя или ползвателя по заем за послужване е към собственика.
Възможността за възникване на облигационно правоотношение по договор за В и К
услуги между ищцовото дружество и лице, което не е собственик на имота, не е изключено,
тъй като изброяването по § 1, ал. 1, т. 2, б. „а“ от Закона за регулиране на
водоснабдителните услуги не е изчерпателно и по силата на чл. 9 ЗЗД, предвиждащ свобода
на договарянето, на волята на правните субекти е предоставено създаването на
облигационна връзка с конкретно съдържание. Аргументи в подкрепа на изложеното могат
да се изведат от разясненията дадени по т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 от
17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. За
доказване наличието на такова правоотношение важат общите правила, като установяването
на това обстоятелство може да стане например посредством представяне на декларация за
откриване на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество. В
тълкувателното решение е посочено още, че облигационното отношение между третото
ползващо лице и топлопреносното предприятие не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот.
В подкрепа на поддържаните от ищеца твърдения за наличие на валидно
облигационно правоотношение между страните по спора по договор за В и К услуги са
представени Заповед за настаняване № 77-М-16/03/29.08.2005 г., съгласно която М. Н. М
заедно с ответника е настанена в процесното жилище, като в изпълнение на заповедта на
29.08.2005 г. М. Н. М е сключила със Столична община договор за наем по чл. 22, ал. 1 от
Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на
територията на Столична община / Наредбата/. Ведно с исковата молба е представена
служебна бележка, издадена от Столична община, съгласно която М. Н. М в починала на
28.07.2019 г., като след смъртта й ответникът продължава да обитава имота. В документа е
отбелязано, че служебната бележка следва да послужи пред (ФИРМА) за откриване на
партида на В. Б. Д.. Представена е Заповед № РИС23-РД66-66/19.09.2023 г. за настаняване на
ответника в процесния имот, като въз основа на заповедта на 19.09.2023 г. между Столична
община и В. Б. Д. е сключен договор за наем по чл. 22, ал. 1 от Наредбата.
С оглед така събраните писмени доказателства съдът намира, че в процесния период
от 26.02.2021 г. до 28.04.2022 г. между страните по спора не е съществувало валидно
облигационно правоотношение по договор за В и К услуги. Предвид дадените с
3
Тълкувателно решение № 2/2017 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС
разяснения приложими и към настоящия казус третото ползващо лице придобива качеството
потребител като страна по договор, като за доказване наличието на такова правоотношение
важат общите правила, а доказването на това обстоятелство от своя страна може да стане с
представяне на декларация за откриване на индивидуална партида, която следва да изхожда
от ползвателя на имота, а не от собственика му, доколкото следва да бъде установено
сключване на договор именно между доставчика на услугата и ползвателя, а не между
доставчика и собственика. Следва да бъде взето предвид също така, че съгласно чл. 22, ал. 1
от Наредбата въз основа на настанителна заповед кметът на района сключва писмен договор
за наем, в който се определят правата и задълженията на страните по наемното
правоотношение включително и задълженията за заплащане на консумативи за жилището.
Представената от ищеца служебна бележка дава информация за фактическото ползване на
имота, но не и за наличието на възникнало по установения нормативен ред наемно
правоотношение между Столична община и ответника. Съдът намира, че валидно
правоотнощение по договор за наем на процесния имот между собственика на общинското
жилище и В. Б. Д. е възникнало едва със сключване на договор за наем от 19.09.2023 г. В
допълнение следва да бъде отбелязано, че ищецът се позовава на чл. 2, ал. 3 от Общите си
условия, съгласно които потребител може да бъде и наемател на имот, за който се
предоставят В и К услуги – за времето на наемното правоотношение. В случая ответникът е
придобил качеството „наемател“ на процесния имот едва след сключване на договора за
наем от 19.09.2023г., т.е. след исковия период.
Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск за главница е неоснователен,
поради което и акцесорната претенция за обезщетение за забава също подлежи на
отхвърляне.
С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се следват
разноски в исковото производство. Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в
случаите на оказана безплатна правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако
в съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право
на адвокатско възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г.
по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е
достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е
посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.
Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен
списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е
обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно
предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът
сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от
съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила
на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от
съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че
възнаграждението ще се дължи се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК.
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и
фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС виждане член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
4
обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение
за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа
сложност на производството и извършените от процесуалния представител действия. В
случая повдигнатия спор няма правна или фактическа сложност, депозирания отговор на
искова молба е бланкетен и процесуалният представител на ответника се е явил в едно
открито съдебно заседание. Предвид изложеното адвокатското възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в размер на 200 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от (ФИРМА), ЕИК ***** със седалище и адрес на
управление в гр.(АДРЕС) против В. Б. Д., ЕГН **********, с адрес в гр.(АДРЕС), обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 203 ЗВ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ишцовото дружество сумата в размер на 739,30 лева, представляваща незаплатена
цена на потребени В и К услуги по договорна (съдебна) сметка **********, за имот,
находящ се в гр. (АДРЕС) с клиентски номер ****, за период от 26.02.2021 г. до 28.04.2022
г., ведно със законна лихва за период от 14.09.2022 г. до изплащане на вземането, и сумата в
размер на 6,15 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата в размер на
законната лихва за период от 29.03.2021 г. до 28.04.2022 г., за които вземания е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение № 31334/01.11.2022 г. по ч. гр. д. №
50037/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 127 – ми състав.
ОБЕЗСИЛВА на основание чл. 415, ал. 5 ГПК Заповед за изпълнение на парично
задължение № 31334/01.11.2022 г. по ч. гр. д. № 50037/2022 г. по описа на Софийски
районен съд, 127 – ми състав в частта относно сумата в размер на 746,72 лева,
представляваща част от общо претендираната в заповедното производство сума за главница
в размер на 1486,02 лева и за периода от 27.01.2021 г. до 26.02.2022 г.
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК ***** със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС)
да заплати на адвокат Н. И., с адрес на кантората в гр.(АДРЕС) на основание чл. 78, ал. 1
ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата в размер на 200 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ответника В. Б. Д..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
ПРИ ВЛИЗАНЕ В СИЛА на решението, заверен препис от съдебния акт да се
приложи по ч. гр. д. № 50037/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 127 състав.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5