Р Е Ш Е Н И Е
№…………………
гр.Плевен 15.01.2019год.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, І
граждански състав, в публично заседание на десети януари, през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ТАТЯНА БЕТОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
при секретаря………ИВАЙЛО ЦВЕТКОВ………………и в присъствието на
прокурора………………………………………………………….като разгледа докладваното от
съдията………..ТАТЯНА БЕТОВА………възз.гр.д.№ 559 по описа
на съда за 2018 година, и за да се произнесе, съобрази:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 84 от 03.05.2018г., постановено по
гр.д. № 9/2018г. районен съд – *е отхвърлил предявения от **, гр. **,
представлявано от управителя Г. Н. Н..против Ц. А. К.от гр. **, обл. Плевен, иск с правно
основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД за връщане на сумата от 810.36 лв., получена без
правно основание, представляваща сбор от недължимо платени арендни
вноски за периода 2011/2012 стопанска година, до 2014/2015 стопанска година,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.01.2018 г. – датата на
завеждане на делото до окончателното й изплащане, като неоснователен. Присъдил
е и разноски в полза на ответницата в размер на 600лв.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, чрез пълномощникът
адв. Н.Г.Б.. В жалбата се правят оплаквания, че постановеното решение е
незаконосъобразно. Въззивникът счита, че неправилно
районният съд е приел, че договорът за аренда е бил устно изменян всяка година от
страните, тъй като според жалбоподателя,
това противоречи на признание на факт направено от ответницата по друго дело
между същите страни. С решението си ЛРС не е зачел сила на присъдено нещо на
решението по гр.д.№ 871/2017 г. на **ски РС, с което е било прието за
установено между страните, че арендното плащане за
процесните имоти не е изменяно от момента на сключване на договорите и към
датата на постановяване на решението
през 2017 г. е било 16 лв./дка. Счита, че РС-*е направил неправилна преценка на
събраните по делото доказателства, като е придал на представените РКО значение
на анекс към арендния договор. Жалбоподателят е
преповторил аргументите си изразени пред РС, че страните по арендния
договор не са постигнали помежду си съгласие за съществените признаци на
изменението на договора – срок, арендно плащане и др.
Във въззивната жалба е развито и оплакването, че РС-*е нарушил диспозитивното начало и принципа за равенство на страните, като
служебно е възприел доводи в полза на ответницата каквито тя не е навеждала. Жалбоподателят
счита за неправилно и виждането на РС за
приложение на нормата на чл. 293 от ТЗ, поради това че липсва изобщо съглашение
в писмена форма, както и възприемането от съда на заключението на експертизата.Съображенията
са изложени подробно в жалбата. Въззивникът моли съда
да отмени изцяло решението на РС *и да постанови друго по съществото на спора,
с което да бъде уважен иска му.
Въззиваемата страна Ц. А. К., чрез пълномощника си адв.С. Т. от САК, е взела становище, че жалбата е
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение по изложените в отговора и
в пледоарията по същество аргументи.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията в жалбата, взе
предвид направените от страните доводи, прецени събраните пред първата инстанция доказателства, съобрази се с
изискванията на закона, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл.55
от ЗЗД за заплащане/връщане/ на сумата 810.36лв. получена от ответницата при
начална липса на основание и представляваща сбор от недължимо платени арендни вноски за периода от стопанската 2011/2012 г. до
стопанската 2014/2015 г. включително. Сумата е претендирана,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на завеждане на делото
до окончателното й заплащане. Претендирани са и разноски
за производството. Ищецът се позовава на сключен между страните договор за
аренда, по силата на който ответницата е предоставила на ищцовото дружество под
аренда 15.510дка земеделска земя. Твърди, че по силата на договора се е
задължил да заплаща на ответницата арендна вноска по
16лв. за декар, считано от стопанската 2010/2011г. Твърди, че така договореното
арендно плащане до момента на подаване на исковата
молба не е променено, но въпреки това погрешно е заплатил на ответницата повече
от дължимите и суми: сумата 368 лв. - за стопанската 2011/2012 г.; сумата 472лв. – за стопанската 2012/2013 г.; сумата
от 291лв. - за стопанската 2013/2014 г. и сумата от 672лв. - за стопанската
2014/2015 г. След установяване на грешката, ищцовото дружество е поканило ответницата
да му върне надплатените суми, които е получила без правно основание, но тя не ги
е върнала.
Ответницата Ц.К., чрез пълномощника си адв. С.Т. от САК, е взела становище,
че оспорва
иска, като навежда довода, че сумите са получени на
годно правно основание, тъй като размера на рентата по договора за аренда е бил
договарян ежегодно, за всяка стопанска година, съобразно пазарната конюнктура и
реалната пазарна цена.
Пред първоинстанционният
съд е било безспорно и в настоящата инстанция също, че между същите е
съществувало валидно облигационно правоотношение по договор за аренда на земеделска
земя, по силата на който ответницата е предоставила на 26.08.2005г. на ищцовото
дружество под аренда общо 15.510 дка земеделски земи, находящи
се в землището на гр. ** срещу арендно плащане от 16
лв. за декар. Безспорно е, че ищецът е извършил арендно
плащане в полза на ответницата, за стопанските 2011/2012г.; 2012/2013г.;
2013/2014г. и 2014/2015г., което
надвишава общо с 810.36лв. уговореното с първоначалния договор между страните арендно плащане от 16 лв. за декар. Не е спорно и това, че
през посочения период е била налице трайна тенденция за увеличение на средната
стойност на рентните вноски за землищата от Област
Плевен /включително и района на Община **/, изчислена на база повече от
половината договори вписани в Служба по вписванията и регистрирани в Общинските
служби по земеделие/съгл.протоколи от Областна дирекция „Земеделие” Плевен/.
Основния спорен въпрос
по делото е дължи ли ответницата връщане
на исковата сума, недължимо ли и е била заплатена поради допусната от
арендатора грешка или е заплатена на правно основание – изменение на договора
за аренда относно размера на рентата на декар.
За да отхвърли иска, РС *е
приел, въз основа на представените РКО и платежни нареждания за банков превод, че
е постигнато изменение в арендния договор, в частта му
относно дължимата цена за ползването на имотите, които изменения са били продиктувани
най-вече от повишаването на пазарната поземлена рента. Изложил е доводи, че не
се касае за грешка, тъй като увеличението е изплащано всяка година и е било
съобразявано с нарастващите годишни рентни плащания
за района /съобразно пазарната конюнктура в землището на гр.**/. Съдът е
изтъкнал в мотивите си, че възможността за изменение на договора изрично е
регламентирана в чл. 16 от ЗАЗ и то е продиктувано от трайна промяна в
обстоятелствата, от които страните са се ръководили при уреждане на отношенията
си, довело до очевидно несъответствие между поетите от тях задължения. Приел е,
че в случая с подписването на разходните документи от двете страни, същите са изявили
съгласието си за изменение на договора в частта за размера на рентата - с
изплащането, съответно с получаването на по-висока по размер рента.
Въззивният съд, в настоящия си
състав, възприема изложените от районния съд правни и фактически доводи, като
правилни, обосновани и съобразени със закона.
Никоя от страните не твърди да е оспорила
размера на платеното, респ. получено арендно плащане
преди възникване на спора по чл.16, ал.5 от ЗАЗ и образуване на делото срещу **за
изменение на дължимото от ответницата арендно плащане
на декар предоставена площ, където настоящия иск е предявен като насрещен.
Неоснователни са
оплакванията на жалбоподателя, че РС неправилно е приел, че договорът за аренда
е бил изменян устно, както и че съдът е излязъл извън рамките на диспозитивното начало.Такъв извод в обжалваното решение
липсва, а решението, с което съдът се е произнесъл по действително предявения
иск, въз основа на твърдяните от ищеца факти, е
цитирано и разбрано неправилно. Видно от мотивите, за да отхвърли иска, РС-*изрично
е обсъдил и се позовал на писмено закрепената воля на страните за изменение на
договора - подписването от двете страни на разходните документи /РКО/за изплащаната
през съответните стопански години рента. Тези наведени от ищеца факти и
представени доказателства за тях са обсъдени коректно от съда, без служебно
събиране на други доказателства.
Въззивният съд също счита, че изявлението
на **е направено в писмена форма, обективирано е в представените
от самия ищец РКО за изплатена рента, както
и банкови платежни нареждания, изходящи от „***, в които също така е посочено
изрично, че се касае за изплащане на „рента **“ за съответната стопанска година
в полза на Ц. А. К.. И двата вида документи – РКО и платежните нареждания
изхождат от търговеца „*“ ООД и удостоверяват в писмена форма негово изявление,
касаещо арендното плащане по процесния аренден договор. Вярно е, че тази писмена форма не е
надлежната, тъй като не е спазена изискуемата от закона писмена форма с нотариално
удостоверяване на подписите на страните, извършено едновременно, но цялостното последващо
поведение на „***, след издаването на посочените платежни документи дава
основание да се направи извода, че арендатора
**не е оспорил действителността на това свое изявление, с което то е валидирано,
на основание чл. 293, ал.3 от ТЗ. Не за грешка, а за намерение за плащане на
правно основание говори и обстоятелството установено от вещото лице, че сумите
на „надплатената“ рента са били осчетоводени по счетоводна сметка 602 - Разходи
за външни услуги в партида – наем земеделска земя. Ако се приеме становището на
търговеца “*“ ООД, че е допуснал грешка, то би следвало при положена дължима
грижа за собствените си работи, той своевременно да установи такава многократно
допускана от него грешка. Ако действително се касаеше до надплащане
поради грешка, търговецът би следвало да реагира своевременно, като това намери и своето документално отражение в
счетоводните му книги или в покана до арендодателя за връщане на надплатените суми. Тезата на
ищеца за допусната грешка е още по-несъстоятелна като се има предвид, че
грешката, поначало, представлява едно изключение, а в случая т.н. „грешка“
фактически се е превърнала в правило за действие : всяка следваща стопанска
година да се увеличава размера на рентното плащане за
арендованата земя, така както е установено по делото.
Въззивният съд счита, че договорът
за аренда е търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал.1 от ТЗ, тъй като е
сключена от **във връзка с упражняваното от това дружество занятие, като разпоредбите
за търговските сделки следва да намерят приложение и за другата страна по
договора за аренда, на основание чл. 287 от ТЗ. Поради това неоснователен е доводът
на жалбоподателя, че не може да намери приложение норма от общия ТЗ, при
отношения регламентирани от специалния ЗАЗ.Съдът намира, че не се касае до
колизия между правни норми - нормата на чл. 293 от ТЗ и норма от Закона за
аренда в земеделието, при което норма от специалния закон -ЗАЗ да дерогира норма от общия –ТЗ. Това е така поради
обстоятелството, че не се касае за различна регламентация на едни и същи
хипотези - в ЗАЗ няма норма, която да урежда значението на поведението на
страната за валидирането на договор при неспазена
форма - хипотезата на чл. 293 от ТЗ. Няма и норма от ЗАЗ, която изрично да
изключва приложението на чл. 293 от ТЗ. Ето защо, въззивният
съд приема, че нормата на чл. 293, ал.3 от ТЗ следва да намери приложение и при
изменението на арендния договор. В чл. 293, ал.1 от ТЗ е предвидено, че за действителността на търговска сделка е необходима
писмена или друга форма само в случаите предвидени със закон. Именно такава
форма/писмена с нотариално удостоверяване на подписите на страните/ е
предвидена в специалния Закон за аренда в земеделието, за сключването на
договорите за аренда, както и за споразуменията за тяхното изменение или
прекратяване – чл. 3 ал.1 от ЗАЗ. Тъй като ЗАЗ не съдържа изрична норма как
следва да се уреди въпроса в случай на опорочаване на предвидената в чл. 3,
ал.1 от ЗАЗ форма, то именно в такъв случай намира приложение чл. 293, ал. 3
във вр. с ал. 1 от ТЗ, според която страната не може да се позовава на
нищожността, ако от поведението и може да се заключи, че не е оспорвала
действителността на изявлението.
Съдът е склонен да
възприеме становището на ответницата, че по-скоро се касае до недобросъвестност
и злоупотреба с право.Докато за ищеца е невъзможно да обясни логично как е
допусната твърдяната от него техническа грешка при голям брой плащания на рента
и посредством какви грешни изчисления е формиран точно изплатеният на арендодателя размер на рентата, то твърдението на ответницата,
че арендатора е съобразявал растящата всяка следваща година средна пазарна цена
за 1 дка земеделска земя, е логично и се подкрепя от установения от вещото лице
тренд на нарастване на тази средна пазарна цена за
всяка следваща стопанска година. Във вр. с това съдът съобрази и служебно
известните му факти за наличието на множество висящи пред Плевенски ОС дела,
страна по които е „*“ със сходен предмет. Това обстоятелство съставлява
допълнителен, макар и косвен аргумент в подкрепя
на извода, че се касае по-скоро за правило в дейността на **да изплаща рента в
размер съобразен с увеличаващата се средна пазарна цена, отколкото за случайно
допуснати грешки.
Въззивният съд не споделя
становището на жалбоподателя, че РС *е следвало да зачете силата на присъдено
нещо на решение на СвРС, с което било прието за
установено между страните, че арендното плащане за
процесните имоти не е изменяно от момента на сключване на договорите и към
датата на постановяване на решението
през 2017 г. е било 16 лв./дка. Такъв установителен иск не е бил предявяван по гр.д.№ 871/2017 г.,
/а и не би бил допустим/ и съответно не е формирана сила на присъдено нещо по
този въпрос, доколкото няма постановено подобен диспозитив
на решението, а както се знае мотивите на решението не се ползват със сила на
присъдено нещо. За пълнота следва да се отбележи, че са неоснователни и
оплакванията за необоснованост свързани с това, че съдът не е взел предвид
признанието на арендодателя, че договорът не е бил
изменян от сключването му.Макар това да не е обсъждано в мотивите на съда, не
се касае за пропуск, тъй като видно от исковата молба, тя не съдържа признание
на факти, които да са от значение за правилното решаване на настоящия спор.
Подадената чрез адв. Т. искова молба съдържа твърдения за извършените арендни плащания в завишени размери, след сключването на
първоначалния договор за аренда за 16лв./дка, което адвоката е квалифицирал
като конклудентни
действия за неговото изменение. Тези правни квалификации, наред с искането да се измени договора за аренда като
вноската се увеличи от 16лв. на 50лв. са направени за целите на производството
и не съставляват признание на неизгоден за страната факт, с доказателствено
значение.
При така изложените съображения, въззивният съд намира,че като е отхвърлил иска по чл.55 ЗЗД, районния съд е постановил правилно и законосъобразно
решение, което следва да бъде потвърдено изцяло, на основание чл.271, ал.1 от ГПК. При този изход на делото следва въззивникът **да заплати на въззиваемата страна
направените от нея деловодни разноски във въззивното производство, които съгласно
списъка по чл. 80 от ГПК и доказателствата за тяхното извършване са в размер на
360 лв.
Водим
от горното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА, на осн.чл.271
ал.1 от ГПК решение № 84 на Районен съд-Левски, постановено на 03.05.2018година
по гр.дело № 9/2018 година по описа на съда.
ОСЪЖДА **, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр. **, ул.
„Н. П.” № **, представлявано от управителя Г. Н. Н..да заплати на Ц. А. К., с ЕГН ********** и адрес: *** деловодни
разноски за въззивното производство в размер на 360 лв.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: