Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 322
гр.Добрич
04.12.2019 год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Добричкият окръжен съд гражданско
отделение
На двадесет и трети октомври 2019 год.
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ГАЛИНА ЖЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЖЕЧКА
МАРГЕНОВА
ГЕОРГИ ПАШАЛИЕВ
Секретар:ЕЛИЦА АЛЕКСАНДРОВА
Прокурор:………………………
като разгледа докладваното от председателя
въззивно гражданско дело №588 по описа
за 2019 год.,
за да се произнесе,съобрази следното:
Производството е по реда на глава
ХХ,чл.258 и сл. от ГПК.Подадена е въззивна жалба от Я.Х.Т. *** срещу решение
№698/13.06.2019 г. по гр.д.№3313/2016 г. на Д.кия
районен съд в частта,с която са отхвърлени предявените в делбеното производство
от въззивницата срещу В.Т.П. *** искове по сметки за заплащане на сумата от 4
420 лв,представляваща обезщетение за лишаването на ищцата от правото й да
ползва процесния имот за периода от 18.11.2016 г. до 20.09.2018 г.,и на сумата
от 432,04 лв,представляваща обезщетение за забава в изплащането на главното
задължение за периода от 18.11.2016 г. до 20.09.2018 г.,респ. в частта,с която
въззивницата е осъдена да заплати по сметка на ДРС държавна такса в размер на
226,80 лв върху размера на отхвърлената сметна претенция.Изложено е в
жалбата,че в посочената част първоинстанционното решение е
незаконосъобразно,като неправилен бил изводът на районния съд,че въззивницата
не била поискала лично да ползва своята част от делбения имот,респ. че не била
лишена от ответника от това право.Този извод противоречал на нормата на чл.31
ал.2 от ЗС.По делото било установено,че делбеният имот е съсобствен между страните,както
и че се ползва пряко и лично от единия съсобственик за задоволяване на неговите
нужди.Неправилно било становището,че неползващият съсобственик следва да поиска
да ползва имота.Задължение на ползващия било да предложи ползването на общата
вещ,като според ТР №7/2012 г. на ОСГК на ВКС правото на обезщетение не
възниквало,когато съсобственик отказва да приеме предоставеното ползване или му
е дадена възможност да ползва общата вещ.По делото било установено,че
ответникът-съделител нито отправил покана до въззивницата,нито й дал възможност
да ползва вещта заедно с него съобразно дела си.Напротив било осъществено
препятстване да се ползва вещта от въззивницата,като не й бил предоставен ключ
за апартамента.Неправилно били обсъдени показанията на свидетелката П.,като
било прието,че щом въззивницата не е имала ключ и не е ходила в апартамента,не
е имала интерес да го ползва.Настоява се за отмяна на решението в атакуваната
му част и за уважаване на исковете по сметки.Претендират се разноските по
сметните претенции за двете инстанции.
В писмен отговор и в хода на въззивното
производство въззиваемият В.Т.П. изразява становище за неоснователност на
жалбата и настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение в
атакуваната му част.Същият подчертава,че въззивницата имала ключ за имота и не
била възпрепятствана да го ползва.Въззиваемият претендира разноски за
настоящата инстанция.
Като постави на разглеждане въззивната
жалба,Д.кият окръжен съд установи следното:
Жалбата е депозирана в рамките на
преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК /въззивницата е получила препис от
първоинстанционното решение на 01.07.2019 г.,а жалбата е подадена на 15.07.2019
г. при изтекъл за страната срок за въззивно обжалване на 15.07.2019 г./.Жалбата
е процесуално допустима предвид горното и подаването й от активно легитимирано
лице-страна в производството по делото-с правен интерес от атакуване на
първоинстанционното решение в неизгодната за него част.Разгледана по
същество,същата е частично основателна.
Първоинстанционното решение е валидно
като постановено от законен състав на районния съд в рамките на правомощията
му,в изискуемата форма,мотивирано и разбираемо.Същото е допустимо в обжалваната
част като постановено по предявените допустими искове по сметки.По същество е
частично правилно и частично неправилно,като съображенията за този извод са
следните:
Производството по делото е за делба и е във
фазата по извършването й.С влязло в сила решение №563/15.06.2017 г. е допусната
съдебна делба на недвижим имот,представляващ апартамент №2,находящ се в гр.Д.,ул.”С.С.”
№*,вх.*,ет.*,самостоятелен
обект с идентификатор 72624.624.4701.1.2 по КК на гр.Д.,със застроена площ от
97,25 кв.м,състоящ се от три стаи,кухня,килер,входно антре и сервизни
помещения,ведно с изба №20 с площ от 10.62 кв.м и таван №16 с площ от 9,20 кв.м
и припадащите му се 2,18421% ид.ч. от общите части на сградата с
идентификатор 72624.624.4701.1 и от отстъпеното
право на строеж върху дворно място с идентификатор 72624.624.4701 по КК на гр.Д.,между
Я.Х.Т. с ЕГН ********** с 4851,5/10306 ид.части и В.Т.П. с ЕГН ********** с 5454,5/10306
ид.части.
По делото е приета във втората фаза на
делбата за съвместно разглеждане заявена в срока по чл.346 ГПК от ищцата Я.Х.Т.
срещу ответника В.Т.П. претенция по
сметки за заплащане на сумата от 4 420 лв,представляваща обезщетение за
лишаването на ищцата от правото й да ползва процесния съсобствен имот през
периода от 18.11.2016 г. до 20.09.2018 г., и на сумата от 432,04
лв,представляваща обезщетение за забавено плащане на главното парично задължение
в размер на законната лихва върху него за периода от 18.11.2016 г. до
20.09.2018 г.Горните обективно кумулативно съединени искове черпят правното си
основание от разпоредбите на чл.31 ал.2 от ЗС и чл.86 ал.1 от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.31 ал.2 ЗС когато общата вещ се полза лично само от някои от
съсобствениците,те дължат обезщетение на останалите за ползата,от която са
лишени,от деня на писменото поискване.
Безспорно
имотът-предмет на исковата претенция по чл.31 ал.2 от ЗС-е съсобствен между
страните-бивши съпрузи,през периода,за който се търси обезщетението.Не е спорно
също така по делото,че през времето от 18.11.2016 г. до 20.09.2018 г. общият на
страните апартамент на посочения адрес е ползван изцяло от ответника В.Т.П. за
задоволяване на неговите жилищни нужди,а ищцата Я.Х.Т. не го е ползвала /в
подкрепа на горното и еднопосочните показания относно този факт на всички
разпитани свидетели/.Не е спорно също така,че В.П. е осъществявал лично
ползване на имота по смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС-поведение,което възпрепятства
или ограничава другия съсобственик Т. да ползва общата вещ съобразно правата
си,без да се събират от ползващия П. добиви и граждански плодове от вещта /така
ТР №7/02.11.2012 г. по тълк.д.№7/2012 г. на ОСГК на ВКС/.Налице е и другата
предпоставка по чл.31 ал.2 от ЗС,а именно отправена писмена покана от
неползващия съсобственик Я.Т. до ползващия лично имота съсобственик В.П.,обективирана
в искова молба вх.№19329/18.11.2016 г.,по повод на която е образувано
настоящото делбено дело,вторият да заплаща на първата обезщетение за лишаване
от ползването на имота в размер на по 200 лв месечно,считано от датата на
предявяване на иска за делба-18.11.2016 г.,ведно със законната лихва при
забава.Писменото поискване по чл.31 ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за
заплащане на обезщетение,на което законодателят е регламентирал единствено
формата,но не и съдържанието.Съдебната практика е категорична,че в писменото
поискване е достатъчно да се съдържа претенция за заплащане на обезщетение за
лишаването от ползване и не се изисква отправящият искането съсобственик да
заявява намерение и желание за реално ползване на общата вещ.Достатъчно е да е
отправил писмена покана за обезщетение /така мотивите към т.ІІ.2 от ТР
№5/24.06.2016 г. по тълк.д.№5/2014 г. на ОСГК на ВКС/,каквато в случая
безспорно е налице.Това е така защото причината за разместване на блага в
имуществените сфери на съсобствениците е осъщественото само от единия ползване
на съсобствената вещ,а не липсата на изразена воля от другия съсобственик да
ползва реално вещта според правата си.По тази причина не е необходимо тази воля
да бъде заявявана пред ползващия съсобственик.Следователно отправянето от
ищцата Я.Т. на горната покана до ответника В.П. за заплащане на обезщетение за
лишаването й от ползване на имота и безспорният факт на осъществявано от втория
лично ползване на цялата обща вещ през процесния период са достатъчни
предпоставки за възникване на задължението на ответника да заплаща исканото
обезщетение.За съсобственика,до когото е отправено искането,няма да възникне
задължение за заплащане на такова обезщетение само при две хипотези:1./ако
предложи на искащия обезщетение възможност да ползва общия имот заедно с него
или 2./да му предостави такава част от вещта за ползване,каквато отговаря на правата
му,като и в двете хипотези претендиращият съсобственик отказва да приеме и
осъществи предлаганото му ползване,защото в този случай няма лишаване от ползване,а
нежелание да се ползва /така мотивите към ТР №7/02.11.2012 г. по тълк.д.№7/2012
г. на ОСГК на ВКС/.
По
делото не се твърди от ответника В.П. след получаване на писменото поискване по
чл.31 ал.2 от ЗС,отправено от ищцата Я.Т.,да е предложил на същата да ползва
процесния апартамент съвместно с него или самостоятелно част от него според
дела й.Същият е твърдял междувпрочем /изявление на пълномощника му адв.В. в
съдебно заседание на 20.09.2018 г. пред ДРС/,че ищцата Т. винаги е имала ключ
от жилището и влизала в него,когато си иска,т.е. твърди,че никога не е лишавана
от достъп до имота.Горното твърдение обаче не намира опора в събраните по
делото гласни доказателства.Така свидетелката Д.З.П.заявява,че ищцата не ползва
процесния апартамент много преди 2016 г.;в него живеел В.П. сам или с негови
приятелки.Същата споделя само за едно инцидентно посещение на Т. в имота след
напускането му от сина на страните М. след побой между бащата и сина с цел
почистване на оставена от сина храна в хладилника и на жилището,докато В.П. не
бил в града,но това посещение тя не извършила сама,а съвместно със свидетелката
и лицето Т.Ж..При това посещение вратата на апартамента била отключена с
ключ,който бил предоставен на свидетелката от В.П. като първи братовчед на
съпруга й,но след посещението бил върнат на П.,който сменил бравата след
завръщането си.Свидетелката е категорична,че Я.Т. не е имала ключ за
имота.Свидетелката С.С.Г. също отрича Я.Т. да е имала ключ от апартамента след развода
на страните и в частност през периода след 2016 г.Посочените от ответника
свидетели Д.Д.К.и В. П. М. също не потвърждават,а дори опровергават твърдяното
от ответника.Свидетелката Д.К.споделя за инцидентно посещение на ищцата Т.
преди 3-4 години,която видяла заедно с някакъв мъж да разбива ключалката на
входната врата,за да може да се настани в жилището синът й М..Фактът,че се
касае за инцидентно посещение,при което достъпът до имота е осъществен не чрез
нормално отключване на вратата,а чрез разбиване на ключалката,е достатъчен за
извод,че Я.Т. не е имала ключ от апартамента.Свидетелят В. П. М. също споделя
само за едно /горното/ инцидентно посещение на Т. именно по повод настаняването
на сина й М. в имота,като потвърждава,че Т. е била с мъж,който сменил
патрона.Свидетелят изказва само предположение,че при смяната на патрона Т. е
получила ключ,което не е подкрепено с убедителни доказателства.
Не
се доказва от ответника П. след получаване на поканата за заплащане на
обезщетение да е отправил от своя страна покана до ищцата Я.Т. да ползва
съсобствения имот и същата да е отказала предложеното ползване.В този случай
ответникът дължи на ищцата обезщетение за лишаването й от ползване на
собствената й ид.част от общата вещ.Твърдението на свидетелката Д.П.,че Т. „не
е проявявала интерес да стъпи в този апартамент“,е ирелевантно за
спора.Фактическият състав на обезщетението по чл.31 ал.2 от ЗС не изисква
ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ.Правото на
обезщетение се обосновава с факта на неоснователно разместване на блага в
имуществените сфери на двамата съсобственици поради това,че само единият се възползва
от благата на общата вещ,ползвайки я,а другият е ощетен поради факта,че не
ползва вещта.Задължението на ползващия да заплаща обезщетение отпада само в
случай,че е предложил такова ползване на другия съсобственик и последният го е
отказал,каквато хипотеза обаче не се доказва да е налице в случая.
Искът
по чл.31 ал.2 от ЗС обаче е частично основателен.Същият е основателен само в
частта на претендираното обезщетение за периода 07.12.2016 г.-20.09.2018
г.,респ. е неоснователен за периода 18.11.2016 г.-06.12.2016 г.,защото
задължението за заплащане на обезщетение възниква от момента на получаване на
писменото поискване.В случая исковата молба,съдържаща процесната писмена
покана,е постъпила в съда на 18.11.2016 г.,но е връчена на ответника В.Т.П. на
07.12.2016 г. /виж съобщението на лист 25 от делото на ДРС/,и следователно
последният дължи обезщетение,считано от датата 07.12.2016 г.От тази дата същият
се счита и в забава,доколкото писменото поискване за обезщетение е равнозначно
и на покана по чл.84 ал.2 от ЗЗД,респ. от тази дата дължи и обезщетение за
забавено плащане на главницата в размер на законната лихва върху нея,до датата
20.09.2018 г./до 19.09.2018 г. вкл./-датата на предявяване на исковете по
сметки.
На
база заключението на вещото лице Й.Б.Т. /на лист 151 от делото на ДРС/ по
допуснатата от районния съд СТЕ,което не е оспорено от страните,при възприета
от експерта средна месечна пазарна наемна цена за процесния апартамент в размер
на 375 лв,съдът приема,че формираното именно въз основа на средната наемна цена
обезщетение за лишаване от ползване относно дела на ищцата Я.Т. в
съсобствеността възлиза за периода от 07.12.2016 г./вкл./ до 19.09.2018 г.
/вкл./,т.е. до датата на предявяване на исковете по сметки 20.09.2018 г.,на
сума от 3 789,50 лв.До този размер и за периода 07.12.2016 г.-20.09.2018
г. искът по чл.31 ал.2 от ЗС подлежи на уважаване,респ. в частта за горницата
от 3 789,50 лв до 4 420 лв и за периода 18.11.2016 г.-06.12.2016 г.
подлежи на отхвърляне като неоснователен.Следва на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД
да се присъди и обезщетение за забавено плащане на главницата от 3 789,50
лв в размер на законната лихва върху нея,считано от датата на предявяване на
исковете по сметки 20.09.2018 г.,до окончателното й изплащане,което е изрично
претендирано от ищцата.На основание чл.86 ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.84 ал.2
от ЗЗД в полза на ищцата Т. следва да се присъди и обезщетение за забавено
плащане на главницата от 3 789,50 лв в размер на законната лихва върху нея
/върху всяка от главниците за обезщетение по месеци/ за периода 07.12.2016
г.-20.09.2018 г.,а именно сума в размер на 358,61 лв.До този размер и за
периода 07.12.2016 г.-20.09.2018 г.
искът по чл.86 ал.1 от ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен,респ. в частта за горницата от 358,61 лв до 432,04 лв и за периода
18.11.2016 г.-06.12.2016 г. подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Първоинстанционното рещение в
обжалваната част следва частично да бъде отменено и частично потвърдено.Същото
следва да бъде отменено и в частта,с която Я.Т. е осъдена да заплати по сметка
на ДРС държавна такса по отхвърлените искове по сметки в размер на 226,80
лв.Таксата следва да бъде разпределена между страните съобразно уважената и
отхвърлената част от исковете,като Я.Т. следва да заплати държавна такса по
сметка на ДРС в размер на 33,72 лв съразмерно на отхвърлената част от исковете
по сметки /25,22 лв по иска по чл.31 ал.2 от ЗС и 8,50 лв по иска по чл.86 ал.1
от ЗЗД/,а В.П. следва да бъде осъден да заплати по сметка на ДРС държавна такса
в размер на 193,08 лв съразмерно на уважената част от исковете срещу него
/151,58 лв по иска по чл.31 ал.2 от ЗС и 41,50 лв по иска по чл.86 ал.1 от ЗЗД/.
Претендирани са разноски,сторени
по повод исковете по сметки,от двете страни по делото за двете инстанции.С
оглед изхода от производството по исковете на основание чл.78 ал.1 от ГПК в
полза на ищцата Я.Т. следва да се присъдят разноски за двете инстанции съразмерно
на уважената част от исковете,а на основание чл.78 ал.3 от ГПК в полза на
ответника В.П. се следват разноски за отхвърлената част от исковете.Съдът
констатира обаче,че по делото липсват представени от ответника и въззиваем П.
доказателства за сторени от същия разноски по повод исковете по сметки в двете
инстанции,поради което такива не следва да му се присъждат за отхвърлената част
от исковете.Въззивницата и ищца по делото Т. е сторила разноски по повод
сметните претенции,както следва:за първата инстанция-400 лв адвокатско
възнаграждение /изплатено съгласно договора за правна защита и съдействие на
лист 128 от делото на ДРС/;50 лв възнаграждение за вещото лице по СТЕ за
определяне размера на обезщетението по чл.31 ал.2 от ЗС и 5 лв банкова такса
/лист 154 от делото на ДРС/;за въззивната инстанция-113,40 лв държавна такса по
обжалването и 1,50 лв банкова такса /платежно нареждане на лист 5 от делото на
ДОС/.На същата следва да се присъдят разноски за първата инстанция в размер на
388,99 лв,а за въззивната инстанция в размер на 98,23 лв,съразмерно на
уважената част от исковете по сметки.
Водим от гореизложеното,Д.кият
окръжен съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение №698/13.06.2019 г. по гр.д.№3313/2016 г. на Д.кия районен съд в частта,с която са
отхвърлени предявените в делбеното производство от Я.Х.Т. *** срещу В.Т.П. ***
искове по сметки в частта за заплащане на сумата от 3 789,50 лв,представляваща
обезщетение за лишаването на ищцата от правото й да ползва процесния имот за
периода от 07.12.2016 г. до 20.09.2018 г.,и на сумата от 358,61
лв,представляваща обезщетение за забава в изплащането на главното задължение за
периода от 07.12.2016 г. до 20.09.2018 г.,респ. в частта,с която Я.Х.Т. е
осъдена да заплати по сметка на ДРС държавна такса в размер на 226,80 лв върху
размера на отхвърлената сметна претенция,като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В.Т.П. с ЕГН **********
*** да заплати на Я.Х.Т. с ЕГН ********** *** сума в размер на 3 789,50 лв /три хиляди
седемстотин осемдесет и девет лева и 50 стотинки/,представляваща обезщетение по
чл.31 ал.2 от ЗС за лишаване на Я.Х.Т. от правото й да ползва през периода от 07.12.2016
г./вкл./ до 20.09.2018 г./до 19.09.2018 г. вкл./ дела си от съсобствения между
страните недвижим имот,съставляващ
апартамент №2,находящ се в гр.Д.,ул.”С.С.” №*,вх.*,ет.*,самостоятелен
обект с идентификатор 72624.624.4701.1.2 по КК на гр.Д.,със застроена площ от
97,25 кв.м,състоящ се от три стаи,кухня,килер,входно антре и сервизни
помещения,ведно с изба №20 с площ от 10.62 кв.м и таван №16 с площ от 9,20 кв.м
и припадащите му се 2,18421% ид.ч. от общите части на сградата с
идентификатор 72624.624.4701.1 и от отстъпеното
право на строеж върху дворно място с идентификатор 72624.624.4701 по КК на гр.Д.,ведно
със законната лихва върху горната сума,считано от датата на предявяване на
иска-20.09.2018 г.,до окончателното й изплащане,както и сумата от 358,61 лв /триста петдесет и осем лева
и 61 стотинки/,представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 3 789,50 лв в размер на законната лихва върху нея
/върху отделните месечни вземания за обезщетение/ за периода от 07.12.2016 г. /вкл./
до 20.09.2018 г./забел. до 19.09.2018 г. вкл./.
ПОТВЪРЖДАВА решение №698/13.06.2019 г. по гр.д.№3313/2016 г. на Д.кия районен съд в частта,с която са
отхвърлени предявените в делбеното производство от Я.Х.Т. *** срещу В.Т.П. ***
искове по сметки по чл.31 ал.2 от ЗС в частта за горницата от 3 789,50 лв
до 4 420 лв и за периода 18.11.2016 г.-06.12.2016 г. /вкл./ и искове по
сметки по чл.86 ал.1 от ЗЗД в частта за горницата от 358,61 лв до 432,04 лв и
за периода 18.11.2016 г.-06.12.2016 г. /вкл./.
ОСЪЖДА В.Т.П. с ЕГН **********
*** да заплати на Я.Х.Т. с ЕГН ********** *** сторени в първата инстанция
съдебно-деловодни разноски в размер на 388,99 лв /триста осемдесет и осем лева
и 99 стотинки/ и сторени във въззивната инстанция съдебно-деловодни разноски в
размер на 98,23 лв /деветдесет и осем лева и 23 стотинки/ съразмерно на
уважената част от исковете по сметки по чл.31 ал.2 от ЗС и чл.86 ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА В.Т.П. с ЕГН **********
*** да заплати по сметка на Д.кия районен съд държавна такса в размер на 193,08
лв съразмерно на уважената част от исковете по сметки /151,58 лв по иска по
чл.31 ал.2 от ЗС и 41,50 лв по иска по чл.86 ал.1 от ЗЗД/.
ОСЪЖДА Я.Х.Т. с ЕГН **********
*** да заплати по сметка на Д.кия районен съд държавна такса в размер на 33,72
лв съразмерно на отхвърлената част от исковете по сметки /25,22 лв по иска по
чл.31 ал.2 от ЗС и 8,50 лв по иска по чл.86 ал.1 от ЗЗД/.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.