Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 203
гр. Русе, 10.10.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Окръжен съд Русе, в публичното заседание на деветнадесети
септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:
ЙОРДАН ДАМАСКИНОВ
Членове:
ПАЛМА ТАРАЛАНСКА
ЪШЪЛ ИРИЕВА
при секретаря Анелия Генчева, като разгледа докладваното от съдия Ириева в. т. д. № 229
по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Постъпила е въззивна жалба от „П****” ЕООД, гр.С**** против Решение № 718 от 02.05.2019г.,
постановено по гр. д. № 7781/2018 по описа на РРС, с което е отхвърлен
предявеният от дружеството установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК срещу И.В.И. за дължимост на сумата 3988,21лв., представляваща главница по договор
за потребителски кредит/ДПК/ № **********/12.08.2016г. Излага оплаквания за
неправилност на съдебното решение, подробно изложени в жалбата. Иска от
въззивния съд да постанови решение, с което да отмени първоинстанционния
съдебен акт и да постанови друг, с който предявеният от дружеството иск да се
уважи в пълен размер. Претендира разноски.
Въззиваемата страна по жалбата И.В.И. чрез
назначения от съда особен представител адв.В.Д. *** счита жалбата за
неоснователна по съображения, изложени в отговора. Иска обжалваното решение да
бъде потвърдено като правилно. Претендира разноски за производството.
Въззивната жалба е подадена от процесуално
легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол
акт, поради което е допустима.
Въззивният съд, упражнявайки
правомощията си по чл. 269 ГПК, намира, че Решение № 718 от 02.05.2019 г.,
постановено по гр. д. № 7781/2018 по описа на РРС е валидно и допустимо, а за
да се произнесе по съществото на спора, съобразно наведените от страните
доводи, взе предвид следното:
Установено по делото е, че на
12.08.2016 г. ответника И.В.И. е подала Искане за отпускане на потребителски
кредит. На същата дата е получил Стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителските кредити, както и допълнителна преддоговорна
информация, представляваща приложение към стандартния европейски формуляр.
На същата дата-12.08.2016г. между ищеца
и ответника е сключен договор за потребителски кредит № ********** със следните
параметри: сума на кредита- 2200 лева; срок на кредита- 36 месеца; размер на
месечната вноска по кредита-107,35 лева; годишен лихвен процент-41,17% ;
годишен процент на разходите (ГПР) 49,89%; лихвен процент на ден:0,11%.;общо
задължение по кредита-3864,00лв. На същата дата е подписано и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, изброени както следва:
Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; Възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски; Възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; Възможност за смяна на датата на падеж;
Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Общите условия на ищцовото дружество са
предадени на ответника, при подписването на договора, като неразделна част от
договора, удостоверено с подписа на ответника върху договора и върху Общите
условия /ОУ/.
Възнаграждението за закупения пакет от
допълнителни услуги е в размер на 2183,40 лв. /при отпуснатата сума по кредита -
2200 лв./.
Размерът на вноската по закупен пакет
от допълнителни услуги е 60,65 лв.
Общо задължение по кредита и по пакета
от допълнителни услуги е 6048,00 лв. /общо задължение по кредита- 3864,60лв. + на
2183,40 лв. – възнаграждението за закупения пакет от допълнителни услуги/. Общ
размер на вноската – 168,00 лв.; дата на погасяване-2ден от месеца.
В точка V допълнителни възможности за
клиента ответникът избрал опция за
рефинансиране по други задължения, а именно:1.задължение в размер на 500лв. към
„К****“ООД и 2. Задължение в размер на 200лв. към „К****“ЕАД. С молба от
12.08.2016г. ответникът пожелал с част от отпуснатата сума по кредита да бъдат
погасени задължения към трети лица както следва: 1. Задължение в размер на
300.00 лв. към „В****” ООД и 2. Задължение в размер на 766.36 лв. към „И****”АД.
Ищецът изпълнил точно и в срок задълженията си по договора, като на
15.08.2016г. превел остатъчната парична сума в размер на 433,64 лв. по посочена
от длъжника банкова сметка.
***чение по сметка към договор за
потребителски кредит № ********** се установява, че ответникът е направил
плащания в общ размер 2079,33лв., от които 12 пълни и една непълна погасителни
вноски, като последното плащане е от 02.10.2017г. Остатъчното задължение към
10.05.2018 г. възлиза на 3988.21 лв.
На
11.04.2017г. ищецът, позовавайки се на уговореното в т.12.3 от ОУ към ДПК,
прекратил договора, с оглед просрочие на една месечна вноска с повече от 30
календарни дни, без да уведоми ответника за това и без да го известява, че размера
на кредита става предсрочно изискуем.
Поради неизпълнение на договорното
задължение ищецът подал заявление по реда на чл.410 от ГПК, по което било
образувано ч.гр.д.№5308/2018г. по описа на РРС и издадена заповед за изпълнение
на парично задължени №2910 от 30.07.2018г. за сумите: 3988,21лв.-главница,
ведно със законната лихва от 27.07.2018г. до изплащане на
вземането;79,76лв.-държавна такса;100лв. юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта била връчена на ответника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, като на
ищеца било указано, че следва да предяви претенцията си пред съда, което същият
сторил с подаването на исковата молба, по която било образувано
първоинстанционното производство.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Възражението
на въззивника, че предсрочната изискуемост е настъпила автоматично поради
забава в плащането на една погасителна вноска с повече от 30 дни, съгласно ОУ
по договора за кредит, настоящият съд намира за неоснователно и в тази връзка
споделя напълно изводите на проверяваната инстанция относно фактическия състав
на предсрочната изискуемост. Трайна и последователна е съдебната практика по
въпроса, че надлежното обявяване е елемент от фактическия състав за настъпване
на предсрочната изискуемост, както в случаите, когато се иска издаване на
заповед за изпълнение по реда на заповедното производство, така и в случаите,
когато кредитният дълг се претендира по общия исков ред. Независимо от
обстоятелството, че въззивното дружество не е банка, а финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, даденото в ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС
разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на
длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е
принципно и следва да намери приложение по аналогия. Няма основание
заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ и по
занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде освободен от
задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за предсрочно изискуем,
защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение спрямо
банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя сметка и
на собствен риск. Липсва и основание за поставяне на кредитополучателите по
договори, сключени с небанкови финансови институции, в по-неблагоприятно
положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.
Така първостепенният съд е отхвърлил
изцяло исковата претенция на ищцовото дружество доколкото по делото не са
събрани доказателства за достигане на волеизявлението на ищеца, че счита
кредитът за предсрочно изискуем до длъжника /ответника/ към датата на подаване
на заявлението, посочвайки като допълнителен аргумент за неоснователност и
недоказаност на претенцията- неизпълнение на задължението на ищеца да
индивидуализира претенцията си, като уточни каква част от претендираната сума е
за главница и каква за лихви, за да се прецени каква част от задължението е
погасена от длъжника.
Във въззивната жалба се прави оплакване,
че независимо от извода за ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на
длъжника преди подаване на заявлението, съдът на основание чл. 235, ал. 3 ГПК е
следвало да вземе предвид вземанията с настъпил падеж по договора. В тази
връзка настоящият състав съобразява разясненията, обективирани в ТР № 8 от
2.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК, прието след постановяване
на първоинстанционното решение, което следва да намери приложение по всички
висящи производства. Съгласно неговите постановки е допустимо предявеният по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор
за кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа
на документ, като искът следва да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на пресъдено нещо. Ето защо, въззивната инстанция
на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК следва да вземе предвид и фактите, настъпили
след предявяване на иска, които са от значение за спорното право.
В настоящия случай договорът е сключен за
срок от 36 месеца, като последната вноска е дължима на 02.09.2019 г., т.е. още преди
приключване на устните състезания пред въззивната инстанция падежът на договора
е изтекъл. При така изложеното, постановеното първоинстанционно решение, с
което предявеният иск е отхвърлен изцяло се явява неправилно, поради което
настоящият състав следва да обсъди въведените с отговора на исковата молба
възражения на ответната страна за наличие на неравноправни клаузи.
В процесния ДПК № ********** за т. нар. „Пакет от допълнителни услуги“,
описан в раздел VI на договора „Параметри на кредита“, е определена цена от 2183,40лв.
от кредитора като тази сума е разпределена на месечни вноски в размер на 60,65лв.
Изрично е сумирано общото задължение по кредита със задължението по „Пакета от
допълнителни услуги“, общо – 6048,00лв. , както и обща месечна вноска,
включваща сбора от задължението по кредита и задължението по „Пакета“- 168,00
лв.
Според чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично е
регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Включените в
допълнителния пакет услуги по същината си представляват действия, обслужващи
усвояването и управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че са
допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Регламентираните в чл.
10а, ал. 1 ЗПК допълнителни услуги са такива, които нямат пряко отношение към
насрещните задължения на страните по договора. В настоящия случай обаче
посочените в споразумението допълнителни услуги по своята същност касаят
изпълнението на задълженията на потребителя по договора – конкретно тези
описани по т. 2, т. 3 и т. 4 от Споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, респ. - на кредитодателя по отношение на описаната по т. 1
допълнителна услуга, като по отношение на нея съдът намира, че по същността си
е действие по усвояването на кредита.
Следва да се отчете и
обстоятелството, че предоставянето от ищеца на така наречените „допълнителни
услуги“ накърнява общите принципи на добросъвестността и добрите нрави, тъй
като по съществото си същите не могат да доведат до придобиване на икономическа
полза за ответника, която да е еквивалентна на заплащаната цена. Това от своя
страна дава възможност за неоснователно обогатяване на едната от страните по
сделката, в случая на търговеца за сметка на потребителя. Възнаграждението,
което последният се е задължил да заплати за предоставения му пакет от
допълнителни услуги е в размер на 2183,40лв. за предоставянето /респ.
възможността за предоставянето/. Съпоставянето на тази сума с искания кредит в
размер на 2200 лв. сочи на извода, че същата се явява прекомерна и е налице
противоречие с принципите на справедливост и равнопоставеност на участниците в
облигационната връзка и основния правен принцип за защита на всеки признат от
правото интерес. Отделно, заплащането на това възнаграждение от потребителя е
предварително, т.е. то е дължимо само за „възможността за предоставянето“ на
изброените по-горе услуги и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде
използвана по време на действието на сключения между страните договор.
Отделно, в нарушение на
императивната разпоредба на чл.10а, ал.4 ЗПК в процесния ДПК не са посочени
нито вида, нито размера, нито действието, за което се събират съответните
такси, като наред с това не е формирана цена за всяка от услугите поотделно. В
сключеното между страните Споразумение само са изброени услугите. Констатира
се, че нито една от тях няма стойностно измерение, от което да се установява
нейната тежест и да бъде съизмерима с цената, която се заплаща за ползването на
тези възможности. Съответно нито една от възможностите, визирани по
допълнителното споразумение не е обвързана количествено и стойностно или във
времето с вноските по допълнителния пакет, дължими от клиента ежемесечно.
Така изложеното дава
основание да се приеме, че клаузите касаещи допълнителния пакет услуги са в
противоречие с разпоредбите на чл.10а, ал. 2 - 4 ЗПК. Като такива те са нищожни
и не могат да породят правно действие между страните по договора.
Отделно от това, въззивният
съд намира за необходимо да отбележи, че този пакет услуги противоречи и с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Основанието за това се извежда, че
начисляването и събирането на посочените суми по „Пакет допълнителни услуги“ не
представлява плащане за услуга, а реално представлява прикрити разходи по
кредита, с които се надхвърлят ограниченията на закона за максимален размер на
ГПР и съответно води до значително и драстично увеличение на тежестта на
изплащане на задължението по договора за кредит.
Клаузите, регламентиращи
заплащането на цената на услугата по т.нар. „Допълнителен пакет услуги“ са и
неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. При подписването на процесните клаузи
кредитополучателят плаща пълната цена на тези услуги, но на практика
получаването им зависи единствено от волята на кредитора. Реално, независимо,
че тези услуги може да не бъдат ползвани, т.е да не бъдат предоставени, това в
нито един момент няма да бъде обвързано с неплащане или намаляване на цената на
този пакет услуги.
След като заемополучателят
плаща цена за получаване на услуга, която е изцяло във волята на търговеца, то
това води до неравновесие между правата и задълженията между последния и
потребителя и оттам следва извод за неосъществяване хипотезата на чл.143, ал.1,
т. 3 ЗПК. В последица от това и следва да се приемат за нищожни, по смисъла на
чл.146, ал.1 ЗЗП.
Не може да се игнорира и
фактът, че процесните допълнителни клаузи на практика представляват въвеждане
на задължение на едната страна по договора да заплати за нещо, което страната
има по силата на самия закон - правото на страните да променят срока на падежа
на договора, както и свободата им да отложат една или повече погасителни
вноски, което води до значителна неравноправност на същите.
По изложените съображения съдът намира, че
претендираната сума от 2183,40лв., представляваща възнаграждение по закупен
пакет от допълнителни услуги, не се дължи от ответника, а извършеното от
длъжника плащане по това задължение в размер на 727,80лв. следва да бъде
отнесено към главницата, която се претендира. В тази насока са и разсъжденията
на първоинстанционният съд, поради което се споделят изцяло от настоящия състав.
Ответникът дължи заплащане само на
главницата по договора за потребителски кредит и уговорената възнаградителна
лихва. Съдебното дирене във въззивната инстанция е приключило на 19.09.2019 г.,
към която дата са падежирали всички вноски до 36-та (с падеж 02.09.2019 г.)
вкл. С исковата молба, кредиторът е направил признание, че кредитополучателят е
направил 12 пълни вноски и една непълна вноска по кредита-13-та вноска, покрита
частично, за сумата от 43,79лв., при което покрити се явяват и дължимите 12вноски
по допълнителното споразумение. Следователно, налице е плащане на 12 пълни вноски
по споразумението за предоставяне на допълнителни услуги, всяка една на
стойност 60,65 лева, или общо 727,80 лева. Така платената сума по пакета следва
да се отнесе за погасяване на погасителните вноски по кредита. С посочената
сума се явяват напълно погасени от 14-та до 19-та вноска, като остатъчната сума
от пакета е 83,70лева. От нея, 63,56лева отиват за покриване на 13-та вноска,
по която е направено частично плащане от ответника в размер на 43,79лв. Остатъка
от пакета- 20,14лв. отива за покриване на част от 20-та вноска, при което общо
дължимата сума по падежиралите и непогасени погасителни вноски е в размер на 1804,81
лева, включващ главница и възнаградителна лихва, за която сума се явява
основателен предявеният иск. Предвид изложеното, останалата част от предявения
иск над сумата от 1804,81 лева до претендираните 3998,21 лева се явява
неоснователен, поради което решението в тази част следва да бъде отменено, а в
останалата част потвърдено. Върху сумата от 1804,81 лева следва да бъде присъдена законна лихва,
считано от 27.07.2018г. до окончателното ѝ изплащане.
Ищецът претендира разноските за двете
инстанции и за заповедното производство, поради което с оглед изхода на спора
такива следва да му бъдат присъдени съразмерно на уважената част от иска.
Разноските за юрисконсултско възнаграждение по заповедното, първоинстанционното
и въззивното дело следва да бъдат определени от съда съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК. Съгласно тази разпоредба присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.
37 от Закона за правната помощ. Според чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, към която препраща чл. 37 ЗПрП,
за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до
300 лева, а за защита по заповедни производства от 50 до 150 лева. Съдът намира,
че юрисконсултското възнаграждение следва да бъде определено на минималните
размери за трите производства, предвид конкретната фактическа и правна сложност
на делото.
По съразмерност на ищеца следва да се
присъди сумата в размер на 58,72лв. за заповедното производство и 90,43лв. за
първоинстанционното и за въззивното производство.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 718 от 02.05.2019 г., постановено по гр. д. № 7781/2018 по описа на РРС,
в частта, с която е отхвърлен
предявеният от „П****“ ЕООД установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК срещу И.В.И. за дължимост на сумата до 1804,81 лева, представляваща
задължение по ДПК № **********, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.07.2018г. до
окончателното ѝ изплащане и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И.В.И., ЕГН **********,***, че дължи на „П****“
ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр.С****, ****, сумата от 1804,81 лева, представляваща
задължение по ДПК № **********, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.07.2018г. до
окончателното ѝ изплащане, за които вземания по ч.гр.д.№5308/2018Г. по
описа на РРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №2910 от
30.07.2018г. по чл. 410 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 718 от 02.05.2019 г., постановено по гр. д. № 7781/2018 по описа на РРС
в останалата част.
ОСЪЖДА
И.В.И., ЕГН **********,***, да заплати на „П****“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление в гр.С****, ****, направените по делото разноски, съразмерно с уважената част от
исковете, както следва: 58,72лв. за заповедното производство и 90,43лв. за
първоинстанционното и за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: