№ 115
гр. С., 22.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на втори юли през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Т.Б.С
при участието на секретаря А.Е.А
като разгледа докладваното от Т.Б.С Гражданско дело № 20254150100282 по
описа за 2025 година
Ищецът И. С. И.,чрез адв.А. А. от АК П. твърди в искова молба, че е
страна по два договора за кредит, сключени със „**“ ООД с ЕИК **, със
седалище гр.С., ул.“С.“ №29, ет.7, както следва :Договор за паричен заем №
**, сключен на 2.03.2022г. и Договор за паричен заем № **, сключен на
28.12.2022г.
Ищeцът сключил процесните договори за кредит с ответното дружество,
по силата на които, в качеството на кредитополучател получил потребителски
кредити, като кредитът се усвоява чрез предоставяне на сумата в брой.
Излага аргументи, че договорът за потребителски кредит е нищожен и
на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице
съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на
разходите /ГПР/ по кредита.В нарушение на императивните правила, в
договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент,
но без изрично да били описани и основните данни, които послужили за
неговото изчисляване.Смята, че липсата на ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно били
включени в него и как се формирал посоченият в договора ГПР, което било в
пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал.
2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен
1
лихвен процент по заема, без обаче да ставало ясно как тази стойност се
съотнасяла към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора
такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) обаче
водели до различен размер на ГПР от посочения.Цитира Решение от
20.09.2018 г. по дело С-**/2017 г. на СЕС, че на непосочването па ГПР в
договор за кредит трябвало да се приравни ситуацията, в която в договора се
съдържала само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без
обаче да предостави необходимите за това изчисляване данни. В подобна
ситуация не можело да се счита, че потребителят бил напълно запознат с
условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на
сключването му и следователно, че разполагал с всички данни, които могат да
имат отражение върху обхвата на задължението му.
На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит бил
налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в размер
многократно над допустимия чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В процесниите договори било уговорено, че заемателят се задължил да
осигури поръчител или банкова гаранция / чл.33 ал.1 от ОУ/.В процесните
договори било уговорено, че в случай, че заемателят не предостави
посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му,
заемателят дължи на заемодателя неустойка, която ще да бъде заплащана на
части, съгласно предоставения погасителен план.
Смята, че е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в
толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички
изисквания, посочени в чл.33 ал.1 от ОУ Настоящият случай касаел еднотипни
договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да
влияе.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.
Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение
едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не сторил това дългът му
нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала.
Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на задължение,
което не било свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да
2
са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) било типичен
пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и
целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Счита, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. **, ал. 1
пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава
на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение
- недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да
може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се
обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че
подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
Счита, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение същият е
могъл да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните са
допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и
"неустойката" да не се дължи, то смята, че това плащане не се явявало
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това било така, тъй като последиците от неизпълнението на "задължението" за
предоставяне на обезпечение, не били типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив, договорът продължавал
да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
Счита тази клауза за изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.
143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата
задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не
била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК "**" АД не било включило в ГПР разходите за
заплащане на "неустойка", която по своята същност представлявала печалба за
3
кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради
което трябвало да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При
условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв ще
възлиза не както бил посочен в договора, а многократно над допустимия
процент, съгласно ЗЗП. Ето защо счита, че било налице нарушение на
разпоредбата па чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като
цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, приложим в отношенията между страните.
Смята, че от гореизложеното било единствено изводимо, че грешното
посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално
прилаганият в отношенията между страните, представлявал "заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита
на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл било и
Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714 на СЕС.
Евентуално, ако съдът приеме договора за валиден и действителен,
смята, че били нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание
чл. **, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. **, ал. 1, пр. 2 от
ЗЗД, поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146
от ЗЗП поради неравноправност
Дори и целият договор да не е нищожен, то твърди нищожност на
отделни негови клаузи, а именно клаузата, с която е начислена процесната
неустойка. В чл.6,ал.1, съответно в чл.6 ал.5 от договора е предвидено, че
кредитополучателят следва да предостави на кредитодателя гаранция относно
изпълнението на договора, представляваща по избор на кредитополучателя
или банкова гаранция, или едно/две физически лица, които да сключат с
кредитора договор за поръчителство, като се задължат да отговарят солидарно
с кредитополучателя за изпълнение на всички дължими суми по кредита. При
неизпълнение на това задължение в 3-дневен срок, съгласно чл. 6 ал.2,
съответно чл. чл.6 ал.6 от договора кредитополучателят дължи неустойка в
размер на исковите суми, с начин на разсрочено плащане подробно посочен в
Приложение 1 към договора за кредит. Неустойката е за непредоставяне на
4
гаранция е начислена от кредитора, включена е като част от всяка погасителна
вноска в погасителния план по договора и е погасена от кредитополучателя.
Според ищеца клаузите, уговарящи въпросната неустойка - чл. 6 от
договорите са нищожни поради противоречие с добрите нрави, уговорена е
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Още при сключване на договорите е уговорена неустойка надвишаваща
размера на общата дължима сума по кредита за главница и лихва. Така, както
е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договора и общите условия. Въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Всички тези обстоятелства в
съвкупност без никакво съмнение обосновават значително надхвърляне на
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции на
уговорената неустойка по чл. 6 от договорите, което я прави противоречаща
на добрите нрави по смисъла на чл. **, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, съответно
нищожна.
Заплатената въз основа нищожни клаузи неустойка се явява недължимо
платена и следва да се възстанови от ответника.
5
Ето защо счита, че бил налице правен интерес за ищеца от предявяване
на настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23
вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. от ЗЗД за претърпените имуществени
вреди.
Искането е да се признае за установено, че Договор за паричен заем №
**, сключен на 2.03.2022г. между И. С. И. и „**“ ООД с ЕИК **, със
седалище гр.С., ул.“С.“ №29, ет.7 е изцяло недействителен, поради
противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП /неточно посочено в
него ГПР/ и на основание чл.55 от ЗЗД да осъди ответното дружество да
заплати на ищеца сумата 375,64 лева, ведно със законната лихва.
В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът не прецени, че целият
договор е недействителен, искането е да се признае за установено, че клаузата
на чл.6 ал.2 по сключения между „**“ ООД и И. С. И. , Договор за паричен
заем № **, сключен на 2.03.2022г. е нищожна и на основание чл.55 от ЗЗД да
осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата **5,88 лева, ведно със
законната лихва от депозиране на исковата молба.
Искането е да се признае за установено, че Договор за паричен заем №
**, сключен на 28.12.2022г. между И. С. И. и „**“ ООД с ЕИК **, със
седалище гр.С., ул.“С.“ №29, ет.7 е изцяло недействителен, поради
противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП /неточно посочено в
него ГПР/ и на основание чл.55 от ЗЗД да осъди ответното дружество да
заплати на ищеца сумата 770,17 лева, ведно със законната лихва.
В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът не прецени, че целият
договор е недействителен, искането е да се признае за установено, че клаузата
на чл. 6 ал.6 по сключения между „**“ ООД с ЕИК ** и И. С. И. , Договор за
паричен заем № **, сключен на 28.12.2022г. е нищожна и на основание чл.55
от ЗЗД да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата 563,39 лева,
ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба. Претендира
присъждане на направените по делото разноски и адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът,чрез адв.Х. М. депозира отговор
на исковата молба, в който заявява, че не оспорва сключването на договорите,
но оспорва исковете като неоснователни.Няма правен интерес от предявяване
на установителни искове , при положение че договорите не са действащи и
6
задълженията са погасени.Ответната страна представя Справка за движения
по кредити .Ответната страна определя процесните неустойки за валидни и
индивидуално уговорени. Оспорената от ищеца неустойка по всички договори
е уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не
изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на
кредитора си поне едно от следните обезпечения банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на условията, посочени в чл. 6 от Договора. Съгласно
чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското
кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до
неравновесие в правата и задълженията на страните: представляваното от мен
дружество е предоставило паричен заем срещу обезпечение, а
кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и договорената
лихва. Процесните договори са сключени изцяло по волята на ищеца, който е
попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна
информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен
европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е
могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на
чл. 6 и след сключването на всеки договор, дори след изтичането на
тридневния срок, да е осъзнал, че е неспособен да се справи с това да
представи поръчител или банкова гаранция, които да отговарят на
съответните условия на кредитора, кредитополучателят е разполагал с цели
четиринадесет дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по
реда на чл. 7, ал. 1 от Договора, както и т. 1, Част IV от Стандартния
европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от спорната
неустойка, както и без никакви други отрицателни последици -заплащане на
обезщетения или такси. Друга възможност за кредитополучателя е било
удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до
кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като
издаването на запис на заповед например.
На следващо място неустойката е имала предварително определен
начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на
договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на това
основание се прави за всеки конкретен случай, както задължава Тълкувателно
решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776
7
от 5.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК, в разглежданите
клаузи такова противоречие с добрите нрави не е налице, още повече,
доколкото при изследването на този въпрос се прави проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъстват, като например този дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи като
поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е в прекомерно
съотношение с очакваните от неизпълнението вреди.
При сключване на процесните договори кредитополучателят не е
предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от
връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът е направил предварителна оценка на вредите от липса на
такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането,
калкулирайки я в неустойката по чл. 6, като е дал възможност и допълнителен
срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща
неустойката. Следва да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се
приема, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на
неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. В този смисъл,
когато договорената неустойка е компенсаторна, в единовластна преценка на
кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение,
заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за
неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка /Решение № ** ОТ
**.04.2017 г. по т.д. № **/2016 г., III Г О. на ВКС, Решение № ** от 17.11.2010
г. по гр. д. № **/2009 г., II ГО. на ВКС и др/. Счита, че исковете са
неоснователни и следва да се отхвърлят. Претендира разноски.
В съдебно заседание ответното дружество , редовно призовано, не
изпраща представител, а депозира становище по делото, с което поддържа
отговора на исковата молба.
Съдът, като обсъди събраните доказателства, достигна до следните
фактически изводи:
Страните не спорят, че между ответника "**" АД, в качеството на
кредитор и ищеца И. С. И., в качеството на потребител, са сключени два
договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № **, сключен
на 28.12.2022г. и № **/2.03.2022г.
Видно от приетия по делото като писмено доказателство договор за
8
потребителски кредит № **/2.03.2022г., ответникът, се е задължил да
предостави на ищеца, потребителски кредит в размер на 400,00 лева, при
лихвен процент по кредита – 40,05 % и годишен процент на разходите – 47,9%,
с общо дължима сума към момента на сключване на договора - 509,76 лева,
със срок на погасяване - 12 месеца.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, потребителят следва, в срок до 3 дни
от сключване на договора /усвояване на сумата/ да представи обезпечение ,
съгласно Общите условия: 1) осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. ЗЗД с
и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за
изпълнението на всички задължения на потребителя по настоящия договор,
включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други или 2). предостави банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора
всички задължения на потребителя по договора (включва главница, лихви,
неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден,
считано от датата на която банката е получила писмено искане от страна на
кредитора за заплащане на тези задължения.
от представените и приети по делото Общи условия на договора за
потребителски кредит предоставен от разстояние, са разписани изискванията,
на които следва да отговаря поръчителя, а в чл. 22, ал. 1 са посочени
изискванията за банковата гаранция.
Видно от представения по делото погасителен план към договор за
кредит № **/2.03.2022г. и приложения Единен европейски формуляр към
него, размерът на начислената неустойка по чл.6 е 534,24 лева. Общо
дължимата сума по кредита, явяваща се сбор от главница и лихва е 509,76
лева, а общо дължимата сума по кредита, представляваща сбор от главница,
лихва и неустойка, когато не е осигурена гаранция е 1034,00 лева.
Не се оспорва, че ищецът е извършил плащания по процесния договор за
заем в размер на 783,00 лева. За същото са представени и разписки за
плащане, като остатъчното задължение по по предсрочно погасяване на
кредита в размер на 92,64 лева е рефинансирано с Договор за кредит № **,
сключен на 28.12.2022г.
Видно от приетия по делото като писмено доказателство договор за
9
потребителски кредит № **, сключен на 28.12.2022г. ответникът, се е
задължил да предостави на ищеца, потребителски кредит в размер на 600,00
лева, при лихвен процент по кредита – 40,05 % и годишен процент на
разходите – 48,22, с общо дължима сума към момента на сключване на
договора - 806,78 лева, със срок на погасяване - 15 месеца.
Съгласно чл. 6, ал. 5 от договора, потребителят следва, в срок до 3 дни
от сключване на договора /усвояване на сумата/ да представи обезпечение ,
съгласно Общите условия: 1) осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. ЗЗД с
и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за
изпълнението на всички задължения на потребителя по настоящия договор,
включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други или 2). предостави банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора
всички задължения на потребителя по договора (включва главница, лихви,
неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден,
считано от датата на която банката е получила писмено искане от страна на
кредитора за заплащане на тези задължения.
от представените и приети по делото Общи условия на договора за
потребителски кредит предоставен от разстояние, са разписани изискванията,
на които следва да отговаря поръчителя, а в чл. 22, ал. 1 са посочени
изискванията за банковата гаранция. В чл.6 ал.6 от Договора е начислена
неустойка в размер на 1008,22 лева.
Видно от представения по делото погасителен план към договор за
кредит № **, сключен на 28.12.2022г. и приложения Единен европейски
формуляр към него, размерът на начислената неустойка по чл.6 е 1008,22 лева
. Общо дължимата сума по кредита, явяваща се сбор от главница и лихва е
806,78 лева, а общо дължимата сума по кредита, представляваща сбор от
главница, лихва и неустойка, когато не е осигурена гаранция е 1581,87 лева.
Не се оспорва, че ищецът е извършил плащания по процесния договор за
заем в размер на 1370,17 лева, с което задължението е погасено.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна страна,
намира следното: Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по
процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта
10
действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова
институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. СЕС многократно е подчертавал, че
националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика,
като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Предвид
създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална
дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко
физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На
ищеца, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
11
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесният договор за потребителски заем и как са
уговорени клаузите на този договор.
Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се
установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при
предварително определени от едната страна - кредитор клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на
държавите-членки са длъжни да следят служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24
ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за
потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни -
чл. **, ал. 1 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди
сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение ** от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин".
12
При конкретните договори е налице специфична договорна кострукция,
при която неустойката не е включена в ГПР.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 6.2 от Договор за паричен
заем №** от 2.03.2022г. и чл. 6.6 от Договор за кредит № **, сключен на
28.12.2022г.,поред която се дължи неустойка в размер на 534,24лева,
съответно 1008,22 лева, при неосигуряване от страна на кредитополучателя на
обезпечение, а именно на поръчител, който да отговаря едновременно на
посочените в чл. 33, ал. 1, т. 1 от Общите условия или безусловна банкова
гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива.
Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен
състав няма характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и
размера му - 534,24лева при главница от 400,00 лева,/ 1008,22 лева при
главница 600,00лева/ няма типичните за неустойка обезпечителна и
обезщетителна функции. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По посочения начин се заобикаля и законът - чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се
дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл. 6.2 / чл. 6.6 от
договорите, макар формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за
задължение на кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а
договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е
така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът
предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат
13
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат
покрити от кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната
страна да предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция,
но поръчителят/ите трябва да отговаря/т на множество изисквания - за
изключително висок осигурителен доход, надвишаващ размера на
минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да не са
поръчители или заематели по друг договор. Освен това следва този
поръчител/и да представи/ят и надлежна бележка от своя работодател.
Налагането на тези специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата
гаранция въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и
да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да
потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и
на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия
навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора и Общите
условия не е предвидена, от което следва, че всъщност реална възможност на
длъжника да избегне плащането на неустойка не му е предоставена. След като
това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата
на кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна
част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с
всяка погасителна вноска, видно от самия погасителен план, инкорпориран в
договора. При тези трудно изпълними условия и предвид размера ,
надвишаващ главницата ,настоящият съдебен състав намира, че неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна
функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора и води
до скрито оскъпяване на кредита. Тя противоречи на справедливостта и
еквивалентността на престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо тя е
и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което
се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай
реално е уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът
и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
т.нар. "неустойка", която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна
14
печалба за кредитора. Следователно, годишният лихвен процент няма да е
посочения а следва да е много по-голямо число, ако в него участва и
вземането , формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за
недействителност на договорните клаузи, разгледани през призмата на
процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 3.5 от процесния договор за
кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като
разписаните предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането
за главница и лихва. Съгласно чл. 19 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита за потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а
от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението, тъй е почти в двоен размер от предоставената сума по
кредита. По този начин съдът намира, че се заобикаля ограничението,
предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от
ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. С размера на неустойката, ГПР от 47,9% / 48,22 % би нараснал
допълнително и то значително като за този извод не са необходими специални
знания. Това не е сторено, поради което е налице и нарушение на чл. 11, ал.
1,т. 10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет пъти
размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за
неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на
кредитора по договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Т.
плащане в същото време надхвърля повече от половината от размера на
кредитната сума и при включването му в годишния процент на разходите,
размерът му значително надхвърля максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4
ЗПК.
15
Следователно, договорите за заем противоречат на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая, по отношение на този иск,
следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна.Само за пълнота следва да се
отбележи, че в случая не може да се приложи разпоредбата на чл. **, ал. 4
ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно определянето на
процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право
от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната
практика на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Доколкото
договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил
без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл. **, ал. 4 ЗЗД.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването му. Посочването в договора за кредит на по-нисък
от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по -
специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, като липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Тя
има характер на изначална недействителност, защото последиците й са
изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи - чл. 23 от ЗПК.
16
На горните основания следва да се прогласи за нищожен Договор за
потребителски кредит № ** от 2.03.2022 г. и да бъде уважен предявеният иск
по чл. 55, ал. 1 предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата 375,64 лева.
По евентуалния иск съдът не следва да се произнася след като е уважил
главния иск за нищожност на целия договор и е осъдил ответното дружество
да заплати сумата 375,64 лева , представляваща разликата между заплатеното
от ищеца и чистата стойност на кредита-400,00лева .
На горните основания следва да се прогласи за нищожен Договор за
потребителски кредит № ** от 28.12.2022 г. и да бъде уважен предявеният
иск по чл. 55, ал. 1 предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата 770,17 лева.
По евентуалния иск съдът не следва да се произнася след като е уважил
главния иск за нищожност на целия договор и е осъдил ответното дружество
да заплати сумата 770,17 лева , представляваща разликата между заплатеното
от ищеца и чистата стойност на кредита-600,00лева .
По разноските:
Предвид изхода на делото разноски се дължат на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК само на ищеца. От същия е направено искане за присъждане на
сторените по делото разноски, както и е направено искане на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на процесуалния представител на ищеца - адв.
А. А. да се присъди възнаграждение за осъществената правна услуга.
По направеното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38 от ЗА съдът намира следното: В производството по делото
ищецът е представляван от адвокат А. А. А. въз основа на сключен Договор
за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение
е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата, т. е.
на материално затруднено лице. Не е представен списък по чл.80 от ГПК, но в
молба –становище по делото адв.А. заявява възнаграждение в размер на
800,00лева .
От страна на ответника е направено възражение за прекомерност ,
доколкото става въпрос за един иск и че следва да се присъди възнаграждение
в минимален размер.
В случая, съгласно чл. 7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. , адвокатските
17
възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по
граждански дела се определят съгласно цената на иска и при цена до
1000,00лева, възнаграждението е 400,00лева и в този размер следва да се
присъди. На практика осъдителният иск по чл.55 от ЗЗД , инкорпорира в себе
си иска за нищожност на договора за потребителски кредит. По делото се
претендира обявяване на нищожност, съответно връщане на недължимо
платена сума по реда на чл.55 от ЗЗД по два договора, с различна цена. С оглед
на обстоятелството , че предмет на делото са два договора , макар и със сходни
основания за нищожност , съдът намира че на процесуалният представител
адв.А. следва да се определи възнаграждение в размер на 800,00лева.
Видно от данните по делото, с Определение №** от 14.04.2025г.
ищецът е освободен от заплащане на ДТ по два иска по чл.55 ал.1 от ЗЗД. В
случая, на основание чл.78 ал.6 от ГПК ответникът следва да заплати на РС
С. държавна такса в размер на 100,00 лева.
Следва да бъде посочена в решението банковата сметка на ищеца, по
която могат да бъдат заплатени признатите за дължими суми - IBAN: **.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за паричен заем № **, сключен на
2.03.2022г. между И. С. И. с ЕГН **********, с адрес гр. С., ул.“**“№25 и
„**“ ООД с ЕИК **, със седалище гр.С., ул.“С.“ №29, ет.7 на основание чл. **,
ал. 1 предл. първо от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК - противоречие със закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „**“ ООД с ЕИК **, със
седалище гр.С., ул.“С.“ №29, ет.7 да заплати на И. С. И. с ЕГН **********, с
адрес гр. С., ул.“**“№25 сумата 375,64 лева, представляваща недължимо
платена сума по нищожен Договор за паричен заем № **, сключен на
2.03.2022г. между страните, ведно със законната лихва от 14.04.2025 г., до
окончателното плащане на сумата.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за паричен заем № **, сключен на
28.12.2022г. между И. С. И. с ЕГН **********, с адрес гр. С., ул.“**“№25 и
„**“ ООД с ЕИК **, със седалище гр.С., ул.“С.“ №29, ет.7 на основание чл. **,
ал. 1 предл. първо от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК - противоречие със закона.
18
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „**“ ООД с ЕИК **, със
седалище гр.С., ул.“С.“ №29, ет.7 да заплати на И. С. И. с ЕГН **********, с
адрес гр. С., ул.“**“№25 сумата 770,17 лева , представляваща недължимо
платена сума по нищожен Договор за паричен заем № **, сключен на
28.12.2022г. между страните, ведно със законната лихва от 14.04.2025 г., до
окончателното плащане на сумата.
Сумите могат да бъдат заплатени на И. С. И. с ЕГН **********, с адрес
гр. С., ул.“**“№25 по банкова сметка с IBAN: **.
ОСЪЖДА „**“ ООД с ЕИК **, със седалище гр.С., ул.“С.“ №29, ет.7 да
заплати на Районен съд С. държавна такса 100 лева,както и 5,00лева-такса за
служебно издаване на изпълнителен лист.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „**“
ООД с ЕИК **, със седалище гр.С., ул.“С.“ №29, ет.7 да заплати на адвокат А.
А. А. от АК П., с адрес гр.П., ул.“Златица“ №3, сл.№********** сумата от
800,00 лева , представляваща възнаграждение за адвокат.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщаване на
страните пред Великотърновски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
19