№ 63473
гр. София, 13.07.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тринадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ИЛЧ. ИЛИЕВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ИЛЧ. ИЛИЕВА Частно гражданско
дело № 20221110136467 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 410 от ГПК.
Образувано е по подадено Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от „Кредито“ ЕООД срещу Л. М. Ж..
Претендира се осъждане на длъжника да заплати сумите както следва:
400 лева – главница по Индивидуален договор за потребителки кредит №
OL00051157 от 24.12.2021 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението до
изплащането на вземането;
15,52 лева – лихва;
102,90 лева – неустойка;
68,60 лева – просрочена такса за експресно разглеждане по договора;
105 лева – наказателни такси;
Съдът, като взе предвид данните по делото и въз основа императивните разпоредби
на закона, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска
издаване на заповед за изпълнение, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК предметното
съдържание на заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК.
Следователно, предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде очертано с
всички правноиндивидуализиращи белези - страни, предмет (основание, период, вид) и
размер, т. е. по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на
изискванията за редовност на исковата молба, като искането за издаване на заповед и
изпълнителен лист следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или
добрите нрави - арг. чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Целта на тази правна норма е да не допуска в
полза на заявителя да се издаде заповед за изпълнение за вземане, което не може изобщо
валидно да възникне (поради противоречието му с императивни правни норми и/или
добрите нрави), тъй като проверката дали подобно вземане е спорно или не между страните
(каквато е основната цел на заповедното производство) би била лишена от смисъл.
Съгласно изложените от заявителя твърдения, страните са обвързани от валидно
възникнало облигационно правоотношение, възникнало по силата на процесния договор за
потребителски кредит, сключен по реда на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние. Към договора освен относимите норми на ЗПФУР, приложение, на
основание чл. 9, ал. 1, намират и разпоредбите на Закона за потребителския кредит, както и
Закона за защита на потребителите.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
1
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
предоставения кредит.
В конкретния случай, в чл. 2 от Договора е посочен процент на ГПР от 22,00%, но
посоченият процент не включва общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, като не отразява разходите по кредита, включващи разходи за ангажиране на човешки
ресурси за извънсъдебно и съдебно събиране на вземания по чл. 13 от договора, които имат
характер съответно на възнаградителна лихва и неустойка за неизпълнение на задължението
на потребителя, както и другото вземане за „наказателни такси“, което е в размер на 25% от
главницата по кредита. Освен това не се установява на какво основание се начислява то.
Ето защо договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, защото макар и формално да е посочена сума на ГПР – 22,00%, тя не
отразява реалния разход по необезпечения кредит, което води до заблуда у потребителя,
съответно до неяснота за потребителя относно действителния размер на разхода по кредита
(в този смисъл и Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. на
Софийски градски съд, Решение от 17.09.2021 г. по гр. дело № 11394/2020 г. на
Софийски градски съд).
При липса на посочен процента на разходите, според изискванията на чл. 11, т. 10 от
ЗПК, приложение следва да намери санкцията на чл. 22 от закона, според която когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, а когато договорът за потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, вземанията в полза на кредитора за
потребителски кредит по чл. 23 от ЗПК не са в изпълнение на договора, а на плоскостта на
неоснователното обогатяване - връщане на даденото при липса на основание (в този смисъл
Определение № 60729 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 1340/2021 г. на IV ГО на ВКС), каквото
основание не е заявено в производството.
Ето защо, на основание чл. 411, ал. 2, т. 2, предл. 1 от ГПК, заявлението, с което се
претендира плащане на вземания по недействителния договор, следва да бъде отхвърлено.
За пълнота следва да се отбележи, че според чл. 10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да
събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, като е ограничен от изискванията по ал. 2 до ал. 4 от същия текст,
според които кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, не може да събира повече от веднъж такса
и/или комисиона за едно и също действие и видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит.
Претендираните суми за такса „експресно разглеждане на кредита“ и „разходи за
ангажиране на човешки ресурси за извънсъдебно и съдебно събиране на вземания по чл. 13
от договора“, както и „наказателните такси“ не се дължат и на самостоятелно основание,
тъй като първите две се основават на клаузи, които противоречат на чл. 10а от ЗПК, а за
третата не се установява на какво основание се начислява.
Възлагането на такси/разходи за експресно разглеждане на кредита, която дейност е
същинска за заемодателя, както и изпращане и връчване на писма, покани и други, както и
за ангажирането на служител, противоречи на разпоредбата на чл. 10а от ЗПК, която дава
2
възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и
комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора,
каквито действията по отпускане на заема и неговото принудително събиране в случай на
неизпълнение, не са.
Ето защо, на основание чл. 411, ал. 2, т. 2, предл. 1 от ГПК, заявлението, с което се
претендира плащане на вземания, произтичащи от недействителния договор, следва да бъде
отхвърлено.
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
„Кредито“ ЕООД срещу Л. М. Ж. за сумите от 400 лева – главница по Индивидуален
договор за потребителки кредит № OL00051157 от 24.12.2021 г., ведно със законната лихва
от датата на заявлението до изплащането на вземането, 15,52 лева – лихва, 102,90 лева –
неустойка, 68,60 лева – просрочена такса за експресно разглеждане по договора, 105 лева –
наказателни такси и претендираните разноски в размер на 25 лева – държавна такса и 300
лева – адвокатско възнаграждение.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в едноседмичен
срок от връчване на препис от заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3