Решение по дело №44/2025 на Административен съд - Разград

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК във вр. чл. 46, ал. 1 ЗЧРБ.

Образувано е по жалба на чужденеца А. С./ A. S., с адрес на пребиваване в с. Р., обл. Р., подадена чрез упълномощения от него адвокат С. Б., против Заповед № 330з-139/ 16.01.2025 г. на директора на ОДМВР- Разград, с която му е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“ на основание чл. 44, ал. 1 във вр. чл. 40, ал.1, т. 5 ЗЧРБ.

В жалбата се излагат доводи, че тази заповед е незаконосъобразна, като издадена при допуснати съществени процесуални нарушения, в противоречие с материалния закон и преследваната от него цел, както и в нарушение на основни права и свободи на гражданите, регламентирани в Европейската конвенция за правата на човека. С оглед на това се иска от съда да я отмени, ведно със следващите от това законни последици.

Ответникът по спора, чрез своя процесуален представител, заявява, че жалбата е неоснователна и недоказана и моли съда да я отхвърли. Претендира и за заплащане на разноски.

Прокурорът заключава, че жалбата е неоснователна и недоказана и предлага на съда да постанови решение, с което потвърди оспорената заповед като правилна и законосъобразна.

Разградският административен съд, след като прецени събраните по делото доказателства, които съобрази с доводите и становището на страните, констатира следното:

Жалбата е допустима, като подадена в срок, от надлежна страна срещу акт, който подлежи на съдебен контрол. Разгледана по същество тя е неоснователна по следните фактически и правни съображения:

Събраните в хода на производството доказателства установяват, че жалбоподателят е гражданин на Република Турция, на който е разрешено постоянно пребиваване на територията на Република България, считано от 30.07.2021 г., въз основа на Решение № 834616/ 30.07.2021 г. на дирекция „Миграция“, издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Според цитираната разпоредба разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната.

При извършена проверка в АИС на МВР и документалния масив на група „Миграция“ е установено, че А. С./ A. S. след тази дата има регистрирани влизания на територията на страната ни на 01.05.2022 г. с продължителност на престоя от 41 минути; на 10.04.2023 г., с продължителност на престоя от 2 часа и 12 минути и на 05.04.2024 г., с продължителност на престоя от 60 минути. Във връзка с тези констатации е изготвена Докладна записка рег. № 330р-34573/ 25.11.2024 г. (л. 32- л. 33), с която на основание чл. 24, ал. 1 АПК се предлага да се образува административно производство по чл. 39а, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ. За образуваното административно производство жалбоподателят е бил надлежно уведомен с Писмо рег. № 330000-44699/ 25.11.2024 г. (л. 28), връчено му чрез упълномощения от него адвокат С. Б. В предоставения срок чужденецът, чрез упълномощени от него лица e депозирал медицински документи (л. 46- л. 70) във връзка с твърденията си, че в процесния период обективно не е имал възможност да пътува и да се установи трайно в Република България поради здравословни проблеми и наложените ограничения на пътувания. Същите са обсъдени, но възприети като неоснователни.

В хода на административното производство са извършени допълнителни проверки.

Снети са обяснения от Х. С. Х. (л. 31)- собственик на имота, находящ се в с. Р., обл. Р., ул. *** № **, където е регистриран жалбоподателя. В тях е посочено, че го е виждал за последно преди година и половина за няколко дни, а през останалото време живее със семейството си в Република Турция. Изискана е и справка от Национална агенция за приходите (л. 26), според която за лицето няма данни за осигуряване по КСО и ЗЗО, няма регистрирани трудови договори и извършени плащания на задължения за периода от 30.07.2021 г. до 12.12.2024 г.

При тези данни е прието, че жалбоподателят е запазил всички свои културни, трудови и социални връзки в Република Турция, където продължава да живее и не се е установявал трайно в страната ни, нито в предвидения от закона едногодишен срок от разрешението, нито към настоящия момент. Въз основа на това е преценено, че са налице предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ и е изготвено Предложение рег. № 330р-1789/ 16.01.2025 г. (л. 40- л. 45) до ВПД директор на ОДМВР- Разград да се отнеме правото на пребиваване в Република България на А. С./ A. S.

Административният орган е възприел изцяло фактическите констатации и правните изводи, изложени там и със своя Заповед № 330з-139/ 16.01.2025 г. му е наложил принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“ на основание чл. 44, ал. 1 във вр. чл. 39а, т. 1 и чл. 40, ал.1, т. 5 ЗЧРБ. Тази заповед е предмет на съдебен контрол в настоящето производство.

Съдът намира, че оспореният акт е валиден, като постановен от компетентен орган, съобразно правомощията му, произтичащи от разпоредбата на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ. Заповедта е издадена в установената от закона писмена форма и съдържа реквизитите, изискуеми по чл. 59, ал. 2 АПК, включително фактическите и правни основания, обосновали административния орган да приложи ПАМ.

В хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и норми, които да съставляват самостоятелно основание за отмяна. Жалбоподателят е бил надлежно уведомен за започналото производство и му е предоставена възможност да участва в него, да ангажира доказателства във връзка с твърденията си и да упражни своите права в пълен обем и достатъчно ефективно.

Правилно е приложен и материалният закон.

Според предвиденото в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ правото на пребиваване се отнема, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ. От доказателствата по делото се установява, че в този срок жалбоподателят е посетил страната ни само веднъж (на 01.05.2022 г.) и е престоял 41 минути. Не се твърди, а и липсват доказателства, че той попада в изключенията, предвидени в разпоредбата.

В закона няма легална дефиниция на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. В съдебната практика непротиворечиво се приема, че под установяване на определено място, включително и в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее в дадено населено място там, упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности. Там то е включено и в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. Следователно трябва да е налице изградена социална, икономическа и житейска връзка, която да сочи, че чужденецът е трайно установен и пребивава на територията на Република България. Инцидентните (само три на брой) и изключително кратки по време пребивавания (по-малко от четири часа общо) както в законоустановения едногодишен срок от разрешението за постоянно пребиваване, така и след това, не могат да обосноват извод, че жалбоподателят трайно се е установил на територията на страната.

Съгласно разпоредбата на чл. 25, ал.1, т. 9 ЗЧРБ разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденци, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Следователно намерението на лицето трайно да заживее на територията на Република България е елемент от състава на нормата и ако не го реализира в един разумен срок, то следва да понесе и неблагоприятните последици от неизпълнението на поетото от него задължение.

Представените медицински документи сочат, че след като е получил разрешението за постоянно пребиваване, лицето е постъпвало на лечение в болнично заведение на територията на Република Турция три пъти за седмица както следва:

На 23.11.2021 г. постъпва в отделение по ортопедия и след извършване на медицински манипулации е изписан на 29.11.2021 г., като са посочени препоръки и план за действие след изписване : „Превръзка на всеки 3 дни, контрол след 10 дни“

На 28.06.2022 г. също постъпва в отделение по ортопедия и след извършване на медицински манипулации е изписан на 04.07.2022 г., като са посочени препоръки и план за действие след изписване: „Превръзка на всеки 3 дни, контрол след 10 дни“

На 20.09.2022 г. постъпва в отделение по ортопедия и след извършване на медицински манипулации е изписан на 27.09.2022 г., като са посочени препоръки и план за действие след изписване: „Превръзка на всеки 3 дни, контрол след 10 дни“

Няма доказателства, които да установяват, че здравословното му състояние обективно е препятствало възможността му да пътува и да се установи да живее в Република България. Напротив, данните от АИС „Граничен контрол“ на МВР сочат, че той е имал тази възможност и е пътувал.

Липсват и доказателства, че е имало обективни и непреодолими пречки с оглед въведените ограничителни мерки за свободно придвижване във връзка с обявената епидемична обстановка, свързана с разпространението на COVID-19. В Република България ограниченията са въведени на 13 март 2020 г., а разрешението на А. С. за постоянно пребиваване е издадено на 30.07.2021 г. и той е съзнавал въведените ограничения, но въпреки това е декларирал, че ще се установи трайно да живее на територията на страната ни.

Неоснователно е и възражението, че с наложената ПАМ са нарушени основни права и свободи на гражданите, регламентирани в Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Според чл. 8 от ЕКЗПЧОС всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция, като намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, изрично посочени там. По делото няма данни, че семейството и близките роднини на жалбоподателя живеят в Република България. Напротив, всички доказателства сочат, че неговите семейни, културни и социални връзки са свързани с Република Турция, където е обичайното му пребиваване, неговото семейство и центърът на жизнените му интереси. С оглед на това наложената ПАМ не ограничава правото му на личен и семеен живот по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЕКЗПЧОС.

Въз основа на така изложените фактически и правни съображения съдът намира, че са били налице фактическите и правни основания, възприети и обосновали административния орган за да постанови своя акт. В този случаи той действа в условията на обвързана компетентност, поради което при установено нарушение е длъжен да приложи и съответната ПАМ. Предявената жалба се явява неоснователна и недоказана и следва да се отхвърли.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК в полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 120 лв., определен по реда и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл.37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

Мотивиран така и на основание чл.172, ал.2 от АПК Разградският административен съд

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на А. С./ A. S., с адрес на пребиваване в с. Р., обл. Р., подадена чрез упълномощения от него адвокат С. Б., против Заповед № 330з-139/ 16.01.2025 г. на директора на ОДМВР- Разград.

ОСЪЖДА А. С./ A. S., с адрес на пребиваване в с. Р., обл. Р. да заплати на ОДМВР- Разград сумата от 120 (сто и двадесет) лева- дължими деловодни разноски.

Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от съобщението му пред Върховен административен съд.