Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 16.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия СИЛВИЯ
ТАЧЕВА
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Тачева в.гр.дело № 3831 по описа за 2021 г. на СГС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба от 26.01.2021 г. на ответника Д.С.П., чрез процесуален
представител адв. Л., против решение от 21.12.2020
г. по гр. дело № 1566/2019 г. на Софийския районен съд, с което е признато за
установено по предявен по реда на чл. 422 ГПК от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, сграда „М.Т.“, срещу Д.С.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, иск с правно основание, чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, че Д.С.П.,
ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:***, сграда „М.Т.“ сумата от 8109.91 лв. главница за
периода 09.09.2013 г. до 09.08.2018 г., представляваща падежирали и непогасени
вноски по договор за потребителски кредит от 09.06.2009 г., ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на заявлението 21.08.2018 г. до
окончателното плащане, като искът е отхвърлен за остатъка над сумата от 8109.91
лв. до пълния предявен размер 8285.01 лв. за периода 09.08.2013 г, до
09.09.2013 г. като погасен по давност.
С същото
решение е признато за установено по предявен по реда на чл. 422 ГПК от „Е.М.“
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сграда „М.Т.“,
срещу Д.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание, чл. 86 ЗЗД,
че Д.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, сграда „М.Т.“ сумата 6052.56 лв.,
възнаградителна лихва върху главницата начислена за периода 09.09.2015 г. до
09.08.2018 г.
В жалбата се
излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното
решение, в частта, с която исковете са уважени. Заявява, че договорът за
потребителски кредит е бил изключен от доказателствения материал по делото. При
това положение оспорва извода на районния съд, че насрещната страна е доказала
възникването на облигационно отношение. Твърди, че всъщност е оспорил
възникването на облигационно отношение пред районния съд. Твърди, че по делото
не са били представени счетоводни документи и че на вещото лице не е бил даден
достъп до счетоводството на насрещната страна, във връзка с което е направил
доказателствено искане, но то е останало неудовлетворено, като по този начин е
било ограничено правото му на защита. Иска от въззивния съд да отмени
обжалваното решение. Претендира разноски както пред първата инстанция (заповедно
и исково производство), така и пред въззивната инстанция.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в
първоинстанционното производство „Е.М.“ ЕООД. Оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Заявява, че макар и в мотивите към обжалваното решение районният
съд да е приел, че оригиналът на договора за потребителски кредит не е бил
представен до края съдебното дирене, оригиналът на договора всъщност е бил
представен в откритото съдебно заседание на 10. 02. 2020 г. Заявява, че
районният съд всъщност е допуснал две съдебно-счетоводни експертизи, втората от
която по искане на ответника, предвид което правото му на защита не е било
ограничено. Иска от въззивния съд да отхвърли въззивната жалба и да потвърди
обжалваното решение.
Софийски
градски съд, II-Д въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати
нарушения на императивни материални норми, както и на процесуалния закон.
По същество въззивният
съд намира, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено, макар и
по различни правни съображение.
Предявени по реда
на чл. 422 ГПК са искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 и чл. 86 ЗЗД.
Правилно съдията –
докладчик от СРС, с определението си по чл. 140 ГПК, е указал, че в тежест на
ищеца е да докаже наличие на валиден договор за заем, както и изпълнението на
задължението по него, сключване на договор за прехвърляне на вземанията, за
което ответникът – длъжник е бил надлежно уведомен. В тежест на ответника е да
докаже, че е изпълнил задължението за заплащане на претендираната сума.
Въззивният съд
намира са неоснователно възражението на въззивника, че ищецът не е доказал
наличието на валиден договор за заем.
Първоинстанционният
съд е допуснал процесуално нарушение като с решението си е изключил, представения
с исковата молба препис от договора за потребителски креди, приемайки, че
ищецът не е изпълнил указанията на съда от 02.12.2019г. за предоставянето му в
оригинал. Независимо от това е приел, че са налице достатъчно данни за наличие
на облигационно отношение между страните.
От материалите по
делото се установява, че в съдебно заседание на 02.12.2019г., с оглед
оспореното авторство на процесния документ от ответника с отговора на исковата
молба, съдът е задължил ищцовата страна да представи оригинал на договора за
потребителски кредит от 09.06.2009г.
В следващото
съдебно заседание ищецът е изпълнил указанията, първоинстанционният съд е
констатирал идентичност, между представения договор за кредит в оригинал и
представения в исковата молба, след което е върнал оригинала на ищцовата
страна. В същото съдебно заседание процесуалния представител изрично е заявил,
че не поддържа искането си по чл. 193 от ГПК и е оттеглил искането си за
назначаване на съдебно графологична експертиза.
При това положение,
въззивният съд намира, че наличието на валидно облигационно правоотношение
между страните на претендираното основание е безспорно установено с пряко, а не
с верига от косвени доказателства.
На следващо място неоснователно е и другото
възражение на въззивника, че правото му на защита е било ограничено от
първоинстанционния съд, поради това, че съдът не е допуснал изготвяне на допълнителна
експертиза, с поставяне на допълнителна задача към вещото лице.
По делото са
допуснати и изготвени две заключения на съдебно – счетоводни експертиза /л. 57 –
60 и л. 82 – 85 от гр.д. № 1566/2019г. по описа на СРС/, като второто е
изготвено и допуснато по искане на ответника. Освен това в съдебно заседание на
05.10.2020г., заключението на допълнителната съдебно – счетоводна експертиза е
приета без възражения от страна на ответника. Поначало не всеки отказ на съда да допусне
поисканите от страните доказателства води до нарушаване процесуалните им права,
а само онзи вследствие на който са останали неизяснени обстоятелства, относими
към предмета на доказване. В случая, за да отхвърли направеното доказателствено
искане съдът се е мотивирал, че същото не е необходимо за изясняване на
обективната истина, позовавайки се на допълнителните разяснения, които вещото
лице е дало в съдебното заседание. Поради това въззивният съд намира, че не е
допуснато процесуално нарушение и правото на защита на страната не е било
ограничено.
Поради съвпадане
на изводите на двете съдебни инстанции, макар и по различни съображения, обжалваното
решение следва да се потвърди, в обжалваната част.
По разноските:
С оглед изхода на
спора, право на разноски има въззиваемата страна. От материалите по делото се
установява, че страната е направила разноски за процесуално представителство в
размер на 360 лв., които следва да й се присъдят.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, II-Д въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 21.12.2020 г. по гр. дело
№ 1566/2019 г. на Софийския районен съд, в частта, с което е признато за установено
по предявен по реда на чл. 422 ГПК от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, сграда „М.Т.“, срещу Д.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***,
иск с правно основание, чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, че Д.С.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, сграда „М.Т.“ сумата от 8109.91 лв. главница за периода
09.09.2013 г. до 09.08.2018 г., представляваща падежирали и непогасени вноски
по договор за потребителски кредит от 09.06.2009 г., ведно със законната лихва
върху главницата от подаване на заявлението 21.08.2018 г. до окончателното
плащане, както и в частта, с която е признато за установено по предявен по реда
на чл. 422 ГПК от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, сграда „М.Т.“, срещу Д.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, иск
с правно основание, чл. 86 ЗЗД, че Д.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи
на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сграда „М.Т.“
сумата 6052.56 лв., възнаградителна лихва върху главницата начислена за периода
09.09.2015 г. до 09.08.2018 г.
Решението, в
частта, с което искът е отхвърлен за остатъка над сумата от 8109.91 лв. до
пълния предявен размер 8285.01 лв. за периода 09.08.2013 г, до 09.09.2013 г,
като необжалвано, е влязло в сила.
ОСЪЖДА Д.С.П.,
ЕГН ********** да заплати на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******** сумата от 360 лв.,
разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи
на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.