Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 2611
24.07.2020 година, град Пловдив
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XIV
граждански състав, в публично заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди и
двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОСКО АНГЕЛОВ
при
участието на секретаря Росица Марджева, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 21096 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано е по искова молба на Г.И.П. против „Изи Асет Мениджмънт” АД, с която са
предявени осъдителни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищцата твърди, че между страните бил сключен договор за
паричен заем 06.03.2017 г., който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В
исковата молба се излагат съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11,
ал. 1, т. 9, 10, 11, чл. 11, ал. 2 ЗПК, 19, ал. 4, чл. 33 ЗПК и за нарушаване
на добрите нрави.
Счита, че поради недействителността на договора, съответно
клаузата за неустойка, получената сума над върнатата главница била без правно
основание. Иска ответникът да бъде осъден да плати сумата от 100 лева, получена
без основание за възнаградителна лихва и сумата от 150 лева, получена без
основание за неустойка, ведно със
законната лихва върху сумите, считано от постъпване на исковата молба в съда до
окончателното погасяване. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който се признава
възникването на правоотношението и се излагат съображения за недопустимост на
исковете. Претендират се разноски.
С определение от о.с.з. от 24.06.2020г. производството е прекратено по отношение на иска за
недължимо платена лихва за разликата над 49.14 лева до 100 лева и е допуснато
изменение на размера на иска за недължимо платена неустойка от 150 лева на
285.76 лева.
След преценка на събраните по делото
доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят, а и от писмените доказателства по делото
се установява, че на 06.03.2017 г. са сключили договор за паричен заем № 2762657,
по който „Изи Асет Мениджмънт“ АД, е предоставило на ищцата сумата в размер на 800
лева, която е следвало да бъде върната в срок до 01.12.2017 г. с плащането на 9
месечни погасителни вноски. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент от 40%,
а ГПР е 49.02%.
Не е спорно по делото, че ответникът е небанкова финансова
институция по чл. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Ето защо сключеният между
страните договор е за потребителски кредит и за неговата валидност следва да се
съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно
чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 22 ЗПК
вр. чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако
не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 40%. Липсва
обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата,
върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита
или върху остатъчната главница. Т. е. не става ясно как е разпределян лихвеният
процент във времето - върху цялата дължима главница или е съобразно поетапното
й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и
защо възлиза на претендирания размер. Принципно при фиксирана лихва не се
прилага изискването за предоставяне информация за последователността на
разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Но това изискване е
относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, която разпоредба се възразява да е нарушена. Без значение дали
лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са
посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено.
В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент. В този смисъл
съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, която е императивна.
Не е
спазено и изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В
контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ЗПК, че – "Обща сума, дължима от потребителя" е
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя,
които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Като обща
дължима сума по договора е записана 939.15 лева, но тя не съответства на реално
дължимата, тъй като в нея не са включени допълнителните плащания, които
потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща предоставянето
на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението
самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, такива биха възникнали чак
при неизпълнение на задължението и
невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск
следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да
намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и
параметрите, при които да стане това. Вместо това предварително е уговорена
неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена в месечните
погасителни вноски, без да може да компенсира повишения риск. По този начин,
неустойката реално увеличава печалбата на
кредитора, защото при плащането на всички задължения (каквото е извършено
предсрочно, съгласно представената справка) се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо
посочения в договора годишен процент на разходите от 49.02 % и общата дължима сума–
939.15 лева не отговарят на действителните такива и в тях следва да се включи и
сумата за неустойка.
Посочването
в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във
вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. В този
смисъл Решение
№ 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Следователно
процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно
чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. От приетата справка за
извършени плащания се установява, че ищцата е платила по договора сума от 49.14
лева за възнаградителна лихва и 285.76 лева за неустойка. Съгласно чл. 23
във вр. с чл.
22 ЗПК те се явяват платена при начална липса на основание и подлежат на
връщане на потребителя. Като законна последица върху тази сума следва да се
присъди и законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното изплащане.
Ето защо претенциите са основателни и следва да бъдат
уважени.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да
бъде присъдена сумата от 24.57 лева за д.т. по иска за връщане на договорна
лихва, съобразно прекратяването в о.с.з. и 50 лева за д.т. по иска за връщане
на неустойка.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, в полза на ***** следва да бъде присъдена сумата от 147.42
лева за адв. възнаграждение по иска за връщане на договорна лихва, съобразно
прекратяването в о.с.з. и сумата от 300 лева по иска за връщане на неустойка. Съгласно чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1/2004г. за МРАВ за процесуално представителство, защита и
съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и
броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. В този смисъл е практика на ВКС: Определение
№ 267 от 11.12.2018 г. на ВКС по к. т. д. № 860/2018 г.; Определение № 22 от
16.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2668/2017 г., III г. о., ГК; Определение № 29
от 14.01.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 3219/2018 г., II т. о., ТК; Определение №
90 от 7.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3870/2018 г., IV г. о., ГК; Определение №
178 от 5.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3320/2018 г., IV г. о., ГК; Определение
№ 199 от 13.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2076/2018 г., III г. о., ГК;
Определение № 291 от 20.06.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1949/2019 г., IV г. о.,
ГК; Определение № 142 от 25.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1124/2019 г., I г.
о., ГК; Определение № 379 от 9.08.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 3052/2018 г., I
т. о., ТК; Определение № 308 от 9.09.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1990/2018 г.,
IV г. о., ГК; Определение № 529 от 11.12.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4335/2019 г., IV г. о., ГК и на ОС-Пловдив: Определение № 663
от 13.05.2020 г. на ОС - Пловдив по в. ч. гр. д. № 739/2020 г.; Определение №
599 от 10.04.2020 г. на ОС - Пловдив по в. ч. гр. д. № 446/2020 г.; Определение
№ 92 от 16.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. ч. гр. д. № 2975/2019 г. и др.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление – гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46,
да заплати на Г.И.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата от 49.14 лева –
получена без основание за възнаградителна лихва по сключения между страните
договор за паричен заем № **** от 06.03.2017 г. и сумата от 285.76 лева – получена без основание за неустойка по
сключения между страните договор за паричен заем № ***** г., ведно със законната лихва върху сумите,
считано от подаването на исковата молба – 20.12.2019 г. до окончателното
погасяване.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление – гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф.
40-46, да заплати на Г.И.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата от 74.57 лева- разноски за държавна
такса по делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление – гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф.
40-46, да заплати на *****, сумата от 447.42 лева– адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ Г.И.П. по производството.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ
: /п/
/Тоско Ангелов/
Вярно с оригинала.
Р.М.