ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 822
гр. Перник , 15.12.2020 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в закрито
заседание на петнадесети декември, през две хиляди и двадесета година в
следния състав:
Председател:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
Членове:РОМАН Т. НИКОЛОВ
МАРИНЕЛА К. МАРИНОВА-
СТОЕВА
като разгледа докладваното от РОМАН Т. НИКОЛОВ Въззивно частно
гражданско дело № 20201700500655 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278, вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Ай Тръст“ ЕООД против разпореждане
№ 15855/28.08.2020 г. по ч.гр. д. № 4606/2020 г. на РС- Перник, в частта за отхвърляне
заявлението по чл. 410 ГПК срещу В. Р. М. за сумите 40,96 лв. – възнаграждение по
договор за предоставяне на поръчителство и 24,36 лв. – административни разноски.
В жалбата се твърди се, че неправилно заповедният съд е приел, че
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство цели заобикаляне на
ЗПК. Обосновава се, че претендираното възнаграждение е дължимо за периода на
действие на договора за кредит, но не произтича от него, а се дължи въз основа на
самостоятелен договор, сключен по-късно и обезпечаващ неговото изпълнение.
Поддържа се, че съглашението между жалбоподателя и длъжника по своята правна
същност представлява договор за поръчка по смисъла на чл. 280 ЗЗД и
възнаграждението за поръчителство е насрещната престация, дължима на дружеството
въз основа на поетия от него ангажимент да обезпечи задълженията на длъжника по
договора за кредит. Същото нямало връзка със забавата на длъжника, дължи се само за
периода, в който се ползва услугата, т.е. при предсрочно погасяване от страна на
длъжника, такова не се дължи за последващия период. В този смисъл задължението
към жалбоподателя е в пряка зависимост от поведението на длъжника, като
кредитополучател.Според жалбоподателя в случая не намира приложение
разпоредбата на чл. 146 ЗЗП, тъй като е налице индивидуално договаряне между
1
страните по договора за кредит. Относно претенцията за административни разходи се
сочи, че същата се формира от извършените от „Кредисимо“ ЕАД разходи за
извънсъдебно събиране на просроченото вземане на длъжника, а именно разходи по
ежемесечно изпращане на напомнителни писма, разходи за изпратени покани,
съдържащи актуален размер на задължението и указания за плащането му, разходи за
многократно проведени разговори във връзка с доброволно му плащане. Тези разноски
в размер на 24,36 лв. са сторени от „Кредисимо“ ЕАД, за което е съставен протокол за
извършени услуги по извънсъдебно събиране на вземанията, приложен към частната
жалба. Разходите не били свързани с усвояването и управлението на кредита, а са
резултат от некоректното поведение на длъжника. По изложените съображения се иска
отмяна на обжалваното разпореждане и уважаване на заявлението за посочените суми.
Претендират се разноски за държавна такса по частната жалба.
Съгласно чл. 413, ал.2 ГПК не е връчван препис от частната жалба на длъжника.
Пернишкият окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите
на жалбоподателя, както и служебно всички правно релевантни факти, приема
следното:
Частната жалба като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, е допустима и следва
да се разгледа по същество.
Ч.гр. д. № 4606 по описа на РС Перник за 2020 г. е образувано по реда на чл. 410
от ГПК от „Ай Тръст“ ЕООД срещу В. Р. М. за суми за главница, договорна лихва,
наказателна лихва, както и за вземания за административни разноски - 24,36 лв. и
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство - 40,96 лв., твърдени
като платени от заявителя като поръчител на длъжника по договор за кредит № *** от
28.12.2017 г., сключен между длъжника и „Кредисимо“ ЕАД. Заявлението е
отхвърлено от РС в обжалваната част по мотиви, че двете претенции се основават на
неравноправни клаузи, които нарушават императивни норми на ЗЗП и ЗПК, в частност
имат за цел заобикаляне на чл. 19, ал. 4 и чл. 33 от ЗПК и следователно са нищожни.
При въззивна проверка на обжалваното разпореждане, настоящият съдебен състав
съобразява следното:
От чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК следва, че освен за формалната редовност, съдът е
длъжен да провери служебно и дали вземането не противоречи на закона и/или добрите
нрави, както и дали не се основава на неравноправна клауза или е налице обоснована
вероятност за това.
Относно сумата 40,96 лв. според индивидуализацията в т. 12 от заявлението
между страните е уговорено възнаграждение на „Ай Тръст“ ЕООД за това, че по
2
договор за поръчителство от 28.12.2017 г. отговоря солидарно с длъжника за
задълженията му по сключения на същата дата с „Кредисимо“ ЕАД договор за кредит.
Съгласно Приложение № 1 към договор за предоставяне на поръчителство, при
предоставен кредит от 200 лева с падеж 20.05.2018 г. възнаграждението по договора за
поръчителство е в размер на 20,49 лева месечно за периода на действие на договора,
като същото се дължи на датата на падежа на съответното плащане по кредита
съгласно погасителния план, предвиждащ месечна погасителна вноска от 44, 22 лв. От
чл. 4, ал. 1-3 от договора за кредит следва, че ако потребителят е заявил обезпечение
чрез поръчителство с одобрено от заемодателя „Кредисимо“ ЕАД юридическо лице-
поръчител, заявлението за кредит се разглежда в рамките на 48 часа, като срокът за
одобрение за отпускане на кредит е 24 часа. При непосочване на обезпечение,
заявлението за кредит се разглежда в 14-дневен срок. Налице е неравноправно
третиране на клиенти на кредитора с оглед срока на разглеждане на заявлението за
непосочилите, че ще обезпечат вземането с поръчителство на ЮЛ-поръчител, което и
следва да е одобрено от кредитодателя. Изискването за обезпечение за разглеждането
на кредита в малък срок е и злоупотреба с лошото финансово състояние на
потребителя, който очевидно има нужда от средствата. Финансовата институция е
длъжна да оцени платежоспособността на потребителя съгласно чл. 16 ЗПК /за което са
предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и
едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума/, а с акцесорния
договор се цели да се обезщетят вредите от неплатежоспособност на длъжника, то
последното е в противоречие с чл. 16 ЗПК, тъй като възмездността на договора за
поръчителство прехвърля върху кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16
ЗПК, за която потребителят не дължи такси и комисиони и др. плащания съгласно чл.
10а, ал. 1 и 2 ЗПК.
На следващо място, съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК – „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит. От чл. 4, ал. 1-3 от договора за кредит следва, че
"възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство" е пряко свързано с
кредита и са едно цяло, тъй като задължението към поръчителя е неделимо от
задължението по кредита и е известен на кредитора при подписването му, т.е.
възнаграждението е „общ разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и
затова следва да се включи в общия размер на плащанията по кредита, но не е бил
отразен като такъв в „ГПР“ по договора за кредит, нито в Приложение № 1 и пог- план
към същия договор. При сключването на поръчителството като част от договора за
кредит, длъжникът не е имал право на избор на поръчител и за индивидуално
3
договаряне, особено след като едноличен собственик на капитала на заявителя е
“Кредисимо” ЕАД, видно от Търговския регистър, т.е. ЮЛ – поръчител, което е
предварително одобрено от кредитора е свързано с него лице. Налице е значително
неравновесие в правата между потребителя и търговеца, и не отговаря на изискването
за добросъвестност, в частност - лишава длъжника от избор и възможност за
индивидуално договаряне. Всичко това сочи, че целта на договора за поръчителство е
плащане в полза на кредитора, което е разход пряко свързан с кредита, който не е
включен в ГПР по кредита, а представлява прикрито допълнително възнаграждение по
кредита извън договорната лихва, което води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на потребителя. Чрез позволени от закона
средства - създаване от кредитора на негово собствено дружество, чиято печалба се
формира основно от възнаграждения по договори за поръчителство в полза на
собственика му за задължения на клиенти на този собственик, се постига
заобикалянето на чл. 19 ЗПК. Заобикаля се и ограничението на чл. 33 от ЗПК чрез
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с
усвояването и управлението на кредита. Предвид изложените съображения е налице
заобикаляне на закона – чл. 33 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, и следователно нищожност на
клаузите на осн. чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Идентични на горните са и изводите за сумата 24,36 лв. - административни
разноски за извънсъдебно събиране на вземанията по кредита. Настоящият съдебен
състав намира, че предвид описанието в т. 12 от заявлението, уговорката за такава
такса противоречи на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, съгласно която при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, което обосновава извод за нейната нищожност.
Следва да се посочи, че извънсъдебното събиране на вземанията е във връзка с
усвояването и управлението на кредита, поради което и не може да се приеме, че
попада в приложеното поле на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Поради това претендирането му от
потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за
управление на кредита.
На следващо място, съгласно съображение 8 от Директива 2011/7/Е (§12 от ДР на
ЗИД на ТЗ, ДВ бр.20/28.02.2013 г.) „Обхватът на същата следва да се ограничи до
плащанията, извършвани като възнаграждение по търговски сделки ...“.
Съобразно приложното поле, предвидено в чл. 1, т. 2 от директивата - да се прилага за
всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки и предвид
дадените определения в чл. 2, т.1 и т.3 от директивата за „търговска сделка“ и
4
„предприятие“, съдът намира, че обезщетение за разноски е неприложимо при сключен
потребителски договор с физическо лице.
За пълнота следва да се посочи, че и поначало, за да се търси възстановяване на
разход следва да е обосновано и доказано реалното му извършване, но в заявлението
по чл. 410 ГПК разходите са посочени общо като липсва посочване и данни дали
въобще и дали именно в този размер са направени някакви конкретни разноски по
събиране на вземането - как, кога и за какви точно действия реално такива разходи са
направени и платени, поради което при тази неопределеност на разходи,
претендирането му в този вид отново противоречи на принципите на добросъвестност
и равнопоставеност на страните, което води до недължимост от длъжника и за тях.
Тази неопределеност не се преодолява чрез отразеното в представения към частната
жалба протокол № 131/02.08.2020 г.
С оглед на всичко изложено, възнаграждението за поръчителство и адм. разноски
противоречат на добрите нрави и в равна степен са неравноправни клаузи, съответно са
и нищожни съгл. чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, чл. 21, ал. 1 и чл. 24 от ЗПК, вр. чл. 146, ал.
1 и 2 от ЗЗП – основанията по чл. 411, ал. 2, т.2 и 3 ГПК. В съответствие със закона РС
е отказал издаване на заповед за изпълнение за вземанията, предмет на частната жалба,
поради което и обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено.
По изложените мотиви, Окръжен съд Перник
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 15855 от 28.08.2020 г. по ч.гр. д. № 4606 по
описа на Районен съд Перник за 2020 г. в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5