Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 18.02.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в открито съдебно заседание
на двадесет и осми януари, през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна
Владимирова в.гр.дело № 3829 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
глава ХХ от ГПК.
С решение № 159068 от
24.07.2020 г. по гр.д. № 66843/2018 г. на Софийски районен съд, ІІ Гражданско отделение, 56 състав, е
признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Г.Х.Л. дължи на „Т.С.“ ЕАД
както следва:
-
на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ сумата от 1268,90 лв., представляваща стойността на
доставената топлинна енергия за периода от 1.08.2015 г. до 30.04.2017 г. за аб.
№ 227831 за следния топлоснабден имот: ап. 6, находящ се в гр. София, ж. к. *****,
ведно със законната лихва, считано от 02.08.2018 г. до окончателното плащане,
като е отхвърлен искът за разликата до пълния предявен размер от 1934,01 лв. и
за периода от 01.05.2014 г. до 31.07.2015 г. като погасен по давност.
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 34,54
лв., представляваща възнаграждение за дялово разпределение за периода от 1.07.2015
г. до 30.04.2017 г. за аб. № 227831, ведно със законната лихва, считано от
02.08.2018 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен искът за разликата до
пълния предявен размер от 36,11 лв. и периода от 01.10.2014 г. до 30 06.2015 г.
като погасен по давност.
- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД мораторна лихва в размер
на 52,61 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 20.07.2018 г., начислена върху
главницата в размер от 612,93 лв. по общата фактура от 31.07.2017 г., касаеща
периода от 1.05.2016 г. до 30.04.2017 г., като е отхвърлен искът за разликата
до пълния предявен размер от 234,17 лв. за периода от 16.09.2015 г. до
20.07.2018 г.
Отхвърлен е и предявеният
от „Т.С.“ ЕАД срещу Г.Х.Л. иск с правна квалификация чл. 86, ал.
1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи мораторна лихва в
размер на 6,90 лв., начислена за периода от 16.09.2015 г. до 20.07.2018 г.
върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.10.2014 г. до
30.04.2017 г.
Присъдени са и направените по
делото разноски в полза на ищеца, съобразно уважената част от исковете.
За процесните суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№
50885/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 56 състав.
Решението е постановено при
участието на трето лице подпомагаща страна - „Т.С.“ ЕООД, привлечено на
страната на ищеца.
Срещу решението в частта, с
която предявените искове за главницата за топлинна енергия и лихвата за забава,
начислена върху главницата за топлинна енергия, са отхвърлени до пълния
предявен размер, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД, в която се излагат съображения за неправилност на обжалвания
съдебен акт. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е приложил
давността. Твърди се още, че обстоятелството, че на официалната електронна
страница на дружеството са били публикувани окончателните фактури, съдържащи
дължимата цена за доставената топлинна енергия през процесните периоди, е било
отделено като безспорно от първоинстанционния съд, но в решението си приел, че
не е доказана датата, на която са били публикувани в интернет данни за
дължимите от ответницата суми за доставена топлинна енергия за процесните
периоди, за да може да се определи началната дата на забава. Сочи се, че
дружеството ищец разполага с доказателства относно това обстоятелство –
констативни протоколи, но поради допуснатото от първоинстанционния съд
нарушение на процесуалните правила, същите не били представени. Прави искане за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на
ново решение, с което исковете да бъдат изцяло уважени. Претендират се
направените по делото разноски.
В срока за писмен отговор на
въззивната жалба такъв не е подаден от ответницата.
Решението на първоинстанционния
съд като необжалвано е влязло в сила в частта, с която предявените искове са
уважени.
С определение на въззивния съд, постановено по
реда на чл. 267 ГПК, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК въззивника е дадена
възможност да ангажира посочените от него доказателства, които не са били
представени в рамките на първоинстанционното производство. Същият своевременно
е изпълнил указанията на съда и е представил констативни протоколи, по
отношение на които твърди, че доказват публикуването на общата фактура за 2015
г. на електронната страница на дружеството. Писмените доказателства са
допуснати и приети от въззивния съд в проведеното по делото открито съдебно
заседание на 28.01.2022 г.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно
и допустимо. По същество то е правилно в обжалваната част.
По посочените от въззивника основания за неправилност на решението и във
връзка със задължението си да обсъди всички доводи и възражения на страните,
въззивният съд намира следното:
Решението на
първоинстанционния съд е влязло в сила в частта, с която предявените искове са
уважени, поради което е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на
правопораждащите юридически факти за процесните вземания, като във въззивното
производство спорен е въпросът относно приложението на давността и изпадането в
забава на ответницата по отношение на задълженията за главниците.
Въззивникът сочи, че задълженията
по общата фактура от 31.07.2015 г., обхващащи периода м.05.2014 г. до м.04.2015
г. стават изискуеми на 15.09.2015 г., като от този момент започвал да тече
давностният срок, като приетото от първоинстанционния съд в обратния смисъл
било погрешно. По това оплакване въззивният съд намира следното:
Съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД с
изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за
други периодични плащания. Според чл. 114 ЗЗД давността почва да тече от деня,
в който вземането е станало изискуемо. Ако е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало.
Съгласно Тълкувателно решение
№ 3/2011г. на ОСГТК понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б.
„в” от Закона за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи
единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. Потребителите на топлинна енергия заплащат цената и на месечни вноски.
Касае се за трайно, периодично изпълнение на задължението на потребителите.
Налице са повтарящи се през определен период от време еднородни задължения, с
посочен в Общите условия падеж. За приложението на специалната погасителна
давност съгласно разпоредбата на чл.111, б. „в” ЗЗД, не е необходимо плащанията
да са еднакви по размер. В този смисъл вземанията на ищеца за доставена
топлинна енергия са с характера на периодични плащания, поради което за тях е
приложима късата тригодишна погасителна давност.
Неоснователно е твърдението на
ищеца, че изискуемостта на вземанията му за топлинна енергия са обвързани от
издаването на една обща фактура. Видно от действалите през процесния период
общи условия, одобрени с решение № ОУ-02/3.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от
12.03.2014 г., и съгласно чл. 31, ал. 1 от същите, за дължимата месечна сума за
доставена топлинна енергия се издава ежемесечна фактура от продавача, като
съгласно чл. 33, ал. 1 от същите общи условия, клиентите са длъжни да заплащат
сумата по тази ежемесечна фактура в тридесетдневен срок от датата на публикуването
ѝ на сайта на дружеството. Ирелевантно е за започването на давностния
срок от кой момент продавачът начислява лихва за забава по чл. 33, ал. 4 от ОУ.
Това обстоятелство не променя началото на периода, нито пък е основание за
спиране и прекъсване на давността. Изискуемостта на вземането е обвързана с
действие на продавача – да публикува сумата на интернет сайта си, поради което
следва да се приложи чл.114, изр. 2 от ЗЗД, според който ако е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало. Възникването в този случай е денят, следващ
периода, за който се дължи заплащане на топлинната енергия. Ето защо по давност
са погасени всички вземания, които са станали изискуеми преди м.08.2015 г.
Доколкото ищецът очаква
плащане по ежемесечно издавани прогнозни фактури в предвидения в общите условия
от 2014 г., одобрени с решение № ОУ-02/3.02.2014 г. на ДКЕВР срок, който не е
обвързан от издаването на обща фактура, то последната не е в състояние нито да
отложи започването на давностния срок, нито да го прекъсне, съответно да го
спре. Нито чл. 115, нито чл. 116 от ЗЗД, уреждащи спирането и прекъсването на
давността, не предвиждат подобна хипотеза. Нелогично е да се приеме, че общата
фактура има каквото и да било отношение към срока по чл. 111 от ЗЗД. Обратното
би означавало, че с едностранни действия страната би могла да влияе върху срок,
който законодателят е предвидил в защита на интереса на длъжника при
дезинтересиране на кредитора от вземането му. Ето защо спирането и прекъсването
на давността става само с изчерпателно изброени в закона действия. Недопустимо
е кредиторът да може недобросъвестно да влияе върху този срок, съответно да
препятства настъпването на неблагоприятни за него последици от изтичането му.
Същите съображения важат и при
действието на общите условия, в сила от 11.07.2016 г.
От изложеното следва, че
непогасена по давност е претендираната от ищеца главница за топлинна енергия за
периода 1.08.2015 г. до 30.04.2017 г., както правилно е приел и
първоинстанционният съд. Сумата, дължима за този период, е определена по размер
на база на приетото по делото заключение по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза, което следва да се кредитира като компетентно изготвено и
обосновано, и при съобразяване на диспозитивното начало, като същата възлиза на
1934,01 лв. – сума, представляваща цена на топлинна енергия за посочения
период.
По отношение на иска по чл. 86
от ЗЗД, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е
присъдил дължимата лихва върху вземането по общата фактура №
**********/31.07.2017 г., издадена при действие на общите условия, в сила от
12.08.2016 г., като дължимата сума е била правилно определена при съобразяване
с приетото по делото заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза относно размерът на лихвата за забава по тази фактура.
Първоинстанционният съд е
отхвърлил иска за обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД за горницата 52,61 лв. до
пълния предявен размер не като погасен по давност, макар да е изложил
съображения и в тази връзка, а като недоказан – констатирал е, че по делото не
са приети доказателства за изпълнение на задължението на ищеца да публикува
процесните задължения на интернет страницата си, съгласно чл. 33, ал. 4 от
общите условия от 2014 г.
Във въззивната жалба ищецът се
е позовал на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните
правила в тази връзка – сочи се, че в доклада по чл. 146 ГПК,
първоинстанционният съд е отделил като безспорно обстоятелството, че на официалния
сайт на дружеството ищец са публикувани окончателните фактури, касаещи
дължимата цена за доставената топлинна енергия за процесните периоди.
В тази връзка с определение по
чл. 267 ГПК въззивният съд е указал на въззивника, че посоченото обстоятелство неправилно
е било отделено като безспорно между страните, като на основание чл. 266, ал. 3 ГПК е дал възможност на ищеца да ангажира доказателства относно
обстоятелството, че на официалния му сайт са публикувани окончателните фактури,
касаещи дължимата цена за доставена топлинна енергия за процесния период.
Представените от въззивника
писмени доказателства в тази връзка представляват констативни протоколи, съставени
на основание чл. 593 ГПК, удостоверяващи явяването на представители на
дружеството ищец пред нотариус и извършените действия по публикуване в интернет
страницата на „Т.С.“ ЕАД на данни за дължимите суми за топлинна енергия за
процесните периоди.
Въззивният съд не намира, че
представените констативни протоколи, съставени по този ред, са годни да докажат
обстоятелството, че на официалната електронна страница на дружеството ищец са
били публикувани и достъпни именно процесните окончателни фактури, описани в
исковата молба, касаещи дължимата цена за доставена топлинна енергия за
процесния период, тъй като никой от тях не касае процесния абонатен № 227831,
съответно не се доказва изпадането на ответницата в забава, поради което съдът
приема, че без доказателства в изложения смисъл забава за длъжницата в
плащането на установената главница до датата на депозиране на исковата молба в
съда не е налице. При това положение решението на първоинстанционния съд е
правилно и в тази част, въпреки допуснатото от съда процесуално нарушение.
Тъй като изводите на въззивния
съд съвпадат с тези на Софийския районен съд, първоинстанционното решение като
правилно следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
При този изход на спора
разноски не се дължат на въззивника, а въззиваемата не е направила искане за
присъждане на такива.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 159068 от 24.07.2020 г. по гр.д. № 66843/2018 г. на Софийски
районен съд, ІІ Гражданско отделение, 56
състав, в обжалваната част, с която са
отхвърлени предявените по реда на чл.
422 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, срещу Г.Х.Л., ЕГН **********, искове, както
следва:
-
по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ за разликата над сумата
от 1268,90 лв., представляваща
стойността на доставената топлинна енергия за периода от 1.08.2015 г. до
30.04.2017 г. за аб. № 227831 за следния топлоснабден имот: ап. 6, находящ се в
гр. София, ж. к. *****, до пълния предявен размер от 1934,01 лв. и за периода
от 01.05.2014 г. до 31.07.2015 г. като погасен по давност
-
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва за разликата над присъдените
52,61 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 20.07.2018 г., начислени върху
главницата в размер от 612,93 лв. по общата фактура от 31.07.2017 г., касаеща
периода от 1.05.2016 г. до 30.04.2017 г., до пълния предявен размер от 234,17
лв. за периода от 16.09.2015 г. до 20.07.2018 г.
В останалата част решението на
първоинстанционния съд като необжалвано е влязло в сила.
Решението е постановено при
участието на трето лице подпомагаща страна – „Т.С.“ ЕООД, привлечено на
страната на ищеца.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.