РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ..……..……….
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на трети юни
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Роси
Михайлова
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 1
086 по описа за 2020 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 247631 от 17.10.2019 г., постановено по гр.д.№ 61 990/2017 г. по
описа на СРС, IІI ГО, 150 състав са отхвърлени в
цялост предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* срещу И.Л.П., ЕГН **********
искове за осъждане на И.Л.П. да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД сума в размер на 1 663,45 лева, представляваща
стойност на доставена до имот, находящ се в гр.София, ж.к.“Левски *********,
аб.№ *****, топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия
при общи условия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба –
07.09.2017 г. до окончателното й изплащане; сума в размер на 364,75 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
15.09.2014 г. до 10.08.2017 г. върху главницата за топлинна енергия; сума в
размер на 46,28 лева – цена на услугата „дялово разпределение“ за периода от
м.06.2014 г. до м.04.2016 г. и за сумата 9,65 лева, представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 30.07.2014 г. до 10.08.2017
г., като неоснователни.
Решението е постановено при участие на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД, ***.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца „Т.С.“
ЕАД, като се поддържа, че същото е неправилно и че е постановено при нарушение
на материалния закон. В жалбата се излагат доводи, че първоинстанционният съд неправилно
е приел, че ответникът не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ; че тази норма определя именно ползвателя като
потребител на топлинна енергия; че съгласно Общите условия от 2008 г. – чл.64,
ал.1 купувач на топлинна енергия може да бъде и физическо лице – наемател на
имот, собственост на юридическо лице, като в този случай партида се открива на
името на наемателя. Сочи се и че задължението за консумативните разходи по
ползването на имота произтича и от разпоредбата на чл.232, ал.2 ЗЗД, че не е
взета предвид и практиката по решение № 35/21.02.2014 г. на ВКС, ІІІ ГО, както
и че СРС не е обсъдил в цялост представените по делото писмени доказателства, в
т.ч. ангажираната настанителна заповед, и неправилно е тълкувал материалния
закон, което е довело до неправилност и необоснованост на крайния акт.
Моли да се отмени обжалваното първоинстанционно решение и
да се постанови друго, с което да се уважат изцяло предявените от дружеството искове.
Претендира присъждането на направените по делото разноски.
Ответникът по жалба – И.Л.П. в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.” ЕООД, ***
не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваните части, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбите доводи и изиск-ванията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание на
основание чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Отношенията между доставчиците
и потребителите/клиентите на топлинна енергия за исковия период са
регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия
правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна
енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото
следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови
нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „пот-ребители
на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на легалното определение,
дадено в §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за
битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквива-лентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период – от м.05.2014 г. до м.04.2016
г. вкл., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъеди-нени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С Тълкувателно решение № 2/2017
г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС – т.1,
са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотно-шение. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че изброяването в нормата
на чл.153, ал.1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и
страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е
изчерпателно и че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и
правни субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респ. носителя на вещното
право на ползване, за собствени битови нужди и същевременно са сключили договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известни общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо се лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови
нужди /“битов клиент“ по смисъла на т.2а, пар.1 от ДР на ЗЕ/ и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното предприятие, а не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.
От ангажираното
в производството заверено копие от заповед № ЖН-04-014/1990 г. на Общински
народен съвет, Кремиковски район, неоспорена в процеса, се констатира, че със
същата И.Л.П.
– тричленно семейство е настанен под наем на основание чл.19 ЗНО в общинско
жилище, находящо се в гр.София, ж.к.“***********. Съгласно данните от писмо на
Столична община, район „Подуяне“ № към РПД 17-ТД26-1397-(1) от 20.07.2017 г.,
посочената настанителна заповед към момента на изготвяне на писмото е в сила. От
друга страна, налице е и съгласие от страна на наемателя за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за процесния топлоснабден
имот с аб.№ *****, което е обективирано в представеното от ищеца приложение към
протокол от 06.09.2002 г., като на името на ползвателя е открита индивидуална
партида при ищеца под № ***** съобразно изслушаните съдебни експертизи. С оглед изложеното ответникът И.Л.П. има качеството на клиент на топлинна
енергия за процесния имот в исковия период: м.05.2014 г. – м.04.2016 г. вкл.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топ-лопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР/КЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ и вестник „19
минути“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г., приложими за периода:
м.02.2014 г. – м.04.2016 г. вкл. Съгласно чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ Общите условия
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от клиентите.
Разпоредбата
на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с
предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила
да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да
предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В дадената хипотеза ответникът не твърди и не установява да е
упражнил това негово право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г.,
поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп., отм. с ДВ бр.25/20.03.2020
г., но действала в исковия период/. Топлинната енергия за отопление на сграда –
етажна собственост по силата на чл.142, ал.2 ЗE се разделя на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части
и топлинна енергия за отопление на имотите, а нормата на чл.145, ал.1 от същия
закон предвижда, че топлинната енергия за отопление на имотите в сграда –
етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти.
Съгласно
чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна
собст-веност заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски,
определени по прогноз-на консумация за сградата, и една изравнителна вноска,
като според чл.155, ал.3 ЗЕ правилата за определяне на прогнозната консумация и
изравняването на сумите за действително консу-мираното количество топлинна
енергия за всеки отделен клиент се определят с наредбата по чл.125, ал.3 ЗЕ.
За
процесния период в съответствие с тази законова уредба и установеното в Общите
условия сумите за топлинна енергия относно ползвания от ответника имот са
начислявани помесечно от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани
фактури, като след края на отоплителния период е изготвена изравнителна сметка
от дружеството, извършващо дялово разпределение на база документа за индивидуалните
отчети в процесния апартамент, като в последните е отразена разликата между
старите и новите показатели, снети от отчетените уреди. От неоспореното заключение
на приетата пред СРС съдебно-техническата експертиза /СТЕ/ на вещото лице инж.Т.К.,
което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно изготвено,
настоящата инстанция приема, че по делото е установено количеството и
стойността на действително потребената топлинна енергия за процесния имот в
исковия период от м.10.2014 г. до м.04.2016 г. вкл., възлизаща в размер на 1
165,90 лева.
До
посочената стойност от 1 165,90 лева искът относно главницата за топлинна
енергия, доставена от ищцовото дружество за времето от м.10.2014 г. – м.04.2016 г. вкл., се явява доказан
по основание и размер. Като неправилно решението на
СРС в тази му част следва да бъде отменено и да се постанови ново, с което
визираната претенция да бъде уважена, ведно със законната лихва от исковата
молба до окончателното й заплащане.
С
оглед обстоятелството, че в съответствие с изискването на чл.154, ал.1 ГПК в
производството не е установено за времето от м.05.2014 г. до м.09.2014 г. вкл.
ищецът да е доставял топлинна енергия в процесния имот и да са налице дължими
задължения на ответника за такава доставка за същия период, предявеният от „Т.С.“
ЕАД иск по чл.79,
ал.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ в тази му част се явява неоснователен, предвид
което до пълната заявена стойност от
1 663,45 лева и за периода от м.05.2014 г. до м.09.2014 г. вкл. искът по чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.149
ЗЕ относно разглежданото главно вземане подлежи на отхвърляне. Атакуваното решението в тази му част като правилно като краен резултат
трябва да бъде потвърдено, макар и по различни от изложените от СРС мотиви.
При приетия изход на спора по
отношение на претенцията по чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ имаща за
предмет вземанията за топлинна енергия до м.09.2014 г. наведеното от
процесуалния представител на ответника И.П.
възражение за изтекла погасителна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД относно
падежиралите задължения преди 07.09.2014 г. /датата на исковата молба/ не
следва да бъде разглеждано.
По силата на чл.22 от Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.” ЕАД ***, одобрени с
решение № ОУ-02/ 03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от
продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез
възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на
продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания
от тях търговец.
Съгласно чл.36 от тези Общи условия клиентите заплащат цена на услугата „дялово
разпределение“, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се
формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане
уредите за дялово разпределение. В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2014 г. е предвидено, че редът и начинът на
заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците,
извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по подходящ начин на
клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържанието на
договора за продажба на топлинна енергия между страните, който на основание
чл.20а, ал.1 ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид гореизложеното „Т.С.“
ЕАД се легитимира като субект, който е активно материалноправно легитимиран да
получи цената на извършваната услуга „дялово разпределение“, като съобразно данните
от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице М.В./която съдът кредитира
като пълно, обективно и компетентно изготвено/ за процесния период плащане на
същата не е извършвано. За да се произнесе по въпроса относно размера на това
вземане за исковия период настоящата инстанция съобрази неоспореното заключение
на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което начислената на клиента стойност
за дялово разпределение за периода: м.06.2014 г. и от м.05.2015 г. до м.04.2016
г. вкл. е в размер на 46,28 лева. До приключване на производството пред
първоинстанционния съд ищецът при условията на пълно и главно доказване не е
установил, че за периода от м.07.2014 г. до м.04.2015 г. вкл. да е
извършвана услугата „дялово разпределение“ относно топлоснабдения имот, ползван
от ответника.
При установената частично основателност на тази претенция съдът дължи
произна-сяне по релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна
давност.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по
тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлоснабдителните дружества
са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на
предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи
се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са
изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв
или различен размер.
По силата на чл.114,
ал.2 ЗЗД, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността
започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. По отношение на
задължението за заплащане на стойността на услугата „дялово разпределение“ между главните страни в процеса липсва договорен падеж. Последица от това е
настъпване на изискуемост на вземането след покана съгласно посочената
разпоредба, каквато по делото не е представена. В тази хипотеза давността е започнала
да тече от датата на възникване на задължението, а тази дата е първият ден след
изтичане на месеца, в който е осъществена услугата. До датата на предявяване на
исковата молба на 07.09.2017 г., когато течението на давностния срок е спряло,
тригодишната погасителна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД е изтекла само относно
задължението за главницата за цена на услугата „дялово разпределение“ за м.06.2014
г. в размер на 10,20 лева, което е станало изискуемо на 01.07.2014
г.
За времето
от м.05.2015 г. до м.04.2016 г. вкл. и сумата от 36,08 лева претенцията с
правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ относно
главницата за дялово разпределение се явява доказана по основание и размер,
поради което подлежи на уважаване. Като
неправилно решението на СРС в тази му част следва да бъде отменено и да се
постанови ново, с което за посочената стойност и период – искът да бъде уважен,
заедно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното
заплащане на сумата.
В останалата част – до пълната
предявена сума от 46,28 лева и за времето от м.07.2014 г. до м.04.2015 г. вкл. разглежданата
претенция е неоснователна и подлежи на отхвърляне. Решението на СРС в тази част
е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено, независимо от
различните съображения на двете съдебни инстанции.
При установената по делото фактическа обстановка въззивният съд намира, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на
ответната страна и по отношение на акцесорната претенция с правно основание чл.86,
ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на главницата за
топлинна енергия за сумата 364,75 лева, начислено за времето от
15.09.2014 г. до 10.08.2017 г., тъй
като ответникът не е изпаднал в забава относно плащането й поради нищожност на
клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този период Общи условия от
2014 г., в сила от 12.03.2014 г., на основание чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/ като неравноправни клаузи – противоречащи на общия
принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и водещи
до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец и тези
на потребителя /купувач/ – ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от
Общите условия от 2014 г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми
за топлинна енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от същите/ в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача, а с тази на чл.33, ал.2 – падежът за изпълнение на задължението за
плащане на дължими суми за доплащане след изготвянето на изравнителните сметки
/по чл.32, ал.2 от ОУ/ – отново в 30-дневен срок след публикуването им на
интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане с притежаването
на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър, таблет или
смартфон/, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и
задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможност за
достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически
положение спрямо търговеца. Потребителят не може да бъде задължен да направи
значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически
средства и отделно от тях – да извърши и допълнителни парични вложения, които
да му осигуряват достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна,
от клиента-потребител не може да се изисква да извършва постоянни справки в
един неопределен период от време за това кога точно топлопреносното дружество
ще публикува в интернет страницата си дължимите се месечни сметки, за да може
да съобрази едностранно определяните по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи за
изпълнение. С оглед горното съдебният състав
приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г.
противоречат на императивната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП и на основание чл.146,
ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни.
С оглед изложеното съдът намира, че за вземанията на ищеца за стойността
на топлинната енергия, доставена за времето: м.05.2014 г. – м.04.2016 г. вкл.,
които попадат в приложното поле на Общите условия от 2014 г. /в сила от
12.03.2014 г./, клиентът не е изпаднал в забава, тъй като липсва договорен срок
за изпълнение между тях, а по делото не е представена покана за изпълнение на
тези задължения в съответствие с изискването на нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД.
По отношение на претенцията чл.86, ал.1 ЗЗД, касаеща главницата за
дялово разпределение, заявена в размер от 9,65 лева за времето от 30.07.2014 г. до 10.08.2017 г. въззивният съд намира, че също не са налице елементите от фактическия
състав, обуславящи приложението на тази норма. В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2014 г. е предвидено, че редът и начинът на
заплащане на услугата за дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи същата, и се обявява по подходящ начин на
клиентите, за които обстоятелства в хода на производството не са представени
никакви доказателства, с оглед на което не може да са обоснове извод за
наличието на договорен срок за престиране на цената на тази услуга между ищеца и ответника.
Съгласно разпоредбата на чл.84,
ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, какъвто е и даденият казус
относно плащането на цената на услугата „дялово разпределение”, длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Поканата за заплащане има
значение за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и
ще дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху
дължимата се като главница сума. До приключване на производството пред
първоинстанционния съд ищцовото дружество не е ангажирало доказателства за
връчването на ответника на такава покана относно заплащането на стойността на
услугата за дялово разпределение, съобразно което последният не е изпаднал в
забава и не дължи на „Т.С.” ЕАД обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД относно това
главно задължение до датата на подаване на исковата молба в съда.
По изложените съображения атакуваното решение в обжалваните от ищцовото
дружество части, в които са отхвърлени исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, се явява правилно и следва да бъде потвърдено,
макар и по различни съображения от тези на решаващия състав на СРС.
При
приетия изход на спора съобразно уважената част от жалбата на
жалбоподателя-ищец следва да се присъдят на основание чл.78, ал.1 във връзка с
ал.8 от ГПК разноски в размер на 803,06 лева за първоинстанционното
производство и в размер на 81,71 лева за въззивното производство.
Поради липсата на заявено искане по чл.78, ал.3 ГПК съдът не дължи
произнасяне на това основание.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение № 247631 от 17.10.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 61 990/2017 г. по описа на СРС, ІІI ГО, 150 състав – в ЧАСТТА, в която са отхвърлени предявените от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********* срещу И.Л.П., ЕГН ********** искове с правно основание чл.79,
ал.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ за осъждане на И.Л.П. да заплати на „Т.С.“ ЕАД
сума в размер на 1 165,90 лева, представляваща стойността на доставена до имот,
находящ се в гр.София, ж.к.“Левски *********, аб.№ *****, топлинна енергия по
договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за периода от м.10.2014 г. – м.04.2016 г. вкл., ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на исковата молба – 07.09.2017 г. до окончателното й
изплащане, както и сумата 36,08 лева, представляваща цена на услугата „дялово
разпределение“ за периода от м.05.2015 г. до м.04.2016 г. вкл., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА И.Л.П., ЕГН **********, с адрес: *** да ЗАПЛАТИ на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** по искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във
връзка с чл.149 ЗЕ сумата 1 165,90 лева /хиляда сто шестдесет и пет лева и деветдесет стотинки/,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия по договор за покупко-продажба
на топлинна енергия за битови нужди при общи условия в периода от м.10.2014 г. – м.04.2016 г. вкл. за недвижим имот, находящ се в гр.София, ж.к.“Левски *********, аб.№ *****,
както и сумата 36,08 лева /тридесет
и шест лева и осем стотинки/, представляваща цена на услугата „дялово
разпределение“ за периода от м.05.2015 г. до м.04.2016 г. вкл., ведно със
законната лихва върху сумите, считано от датата на подаване на исковата молба –
07.09.2017 г. до окончателното им изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
247631 от 17.10.2019 г., постановено по гр.д.№ 61 990/ 2017 г. по описа на СРС,
ІІI
ГО, 150
състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА И.Л.П.,
ЕГН **********, с адрес: ***
да ЗАПЛАТИ
на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление:***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 803,06 лева /осемстотин и три лева и шест стотинки/ – разноски за първоинстанционното
производство, както и сумата 81,71 лева
/осемдесет и един лева и седемдесет и една стотинки/ – разноски за въззивното
производство.
Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач на страната на ищеца: „Т.С.” ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.