№ 8589
гр. София, 23.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Б.Р.
при участието на секретаря В.К.
като разгледа докладваното от Б.Р. Гражданско дело № 20221110169882 по
описа за 2022 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 286483/22.12.2022г. на СРС, подадена от Г.
А. Д. срещу "***********" ООД, уточнена с Молба, вх. № 289885/29.12.2022г. на СРС.
Ищецът Г. А. Д. чрез адв. Б. З. – АК-София, е предявил срещу ответника „***********“
ООД искове с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл.
146 ЗЗПотр и чл. 55, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка по
чл. 11, ал. 1 от сключения между страните Договор за паричен заем № 697129/25.06.2022г.,
както и за осъждането на ответника да му върне сумата от 145,41 лева, недължимо платена
като неустойка по тази разпоредба от сключения между страните Договор за паричен заем №
697129/25.06.2022г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба
(22.12.2022г.) до окончателното ú изплащане. Ищецът твърди, че на 25.06.2022г. сключил
със „***********“ ООД Договор за паричен заем № 697129/25.06.2022г. за сумата от 500,00
лева, като размерът на месечния лихвен процент не бил посочен, а кредитът трябвало да
бъде издължен на 11 седмични вноски. В чл. 5, ал. 1 страните уговорили, че заемателят се
задължава в срок до три дни от сключване на договора да предостави на заемодателя
обезпечение: поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на поставени от
заемодателя условия, или банкова гаранция. При непредоставяне на обезпечението се
дължала неустойка, платима разсрочено заедно с вноските по кредита /чл. 11, ал. 1 от
Договора/. На 25.06.2022г. и 01.07.2022г. ищецът заплатил на ответника общо 671,00 лева, с
което изцяло погасил задълженията си по кредита. Твърди се, че договорът за кредит е
нищожен, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, като същият не бил
съставен на шрифт, не по-малък от 12 пункта, и в два екземпляра. Обосновава се, че
договорът реално не съдържа съществен елемент – годишен процент на разходите, като
1
неясно било как е формиран посоченият в него процент, а и същият бил грешен и не
съответствал на сумите по договора. В него не били отчетени сумите по неустойка и за
предоставени допълнителни услуги. Неустойката за непредоставено обезпечение била
нищожна. Тя била уговорена с цел да се заобиколи императивната норма на чл. 19, ал. 4
ЗПКр, задължавала потребителя да заплати необосновано висока неустойка, а и не била
индивидуално уговорена. Не бил посочен процентът на възнаградителната лихва. Договорът
бил нищожен и поради противоречие с добрите нрави. Липсвало яснота за базата, върху
която се начислява уговореният лихвен процент и дължимата за лихва сума. Клаузите на
договора не били формулирани по ясен начин. Затова целият договор бил нищожен. При
условията на евентуалност се твърди нищожност на посочената клауза за неустойка за
непредоставено обезпечение. При това положение за ищеца възниквало правото да получи
обратно процесната сума по реда на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. За насроченото по делото публично
съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в
писмен вид, като предявените искове се поддържат.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът "***********" ООД чрез юрк. Л.В., е депозирал
Отговор на исковата молба, вх. № 72683/16.03.2023г. на СРС. Не оспорва, че между страните
е сключен посоченият от ищеца договор за кредит, както и че заетата сума е предоставена от
дружеството на потребителя. Обосновано оспорва доводите за недействителност на
договора и неговите клаузи, като специално посочва, че клаузата за неустойка за недадено
обезпечение не може да се приеме като недействителна. За насроченото по делото публично
съдебно заседание ответникът не изпраща представител.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и предявените с
нея искове, становището и възраженията на ответника в отговора ú, съобразявайки
събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и
вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество. Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено
решение или решение при признание на иска.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно
основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за
двете страни. Ищецът следва да докаже наличието на предпоставките, установяващи
недействителността на договора на сочените от него основания. В тежест на ищеца е да
докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна информация на
потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. В тежест на
ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните договор не са
неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с клаузите на
договора, т.е. не е въведен в заблуждение. Доказателствената тежест по иска с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД е и за двете страни. Ищецът следва при условията на пълно и
главно доказване да установи наличието на описаното в исковата молба плащане, както и че
2
не съществува основание за плащане или същото е недействително. Ответникът следва да
установи, че за него е налице основание да задържи внесената сума. Извън това в тежест на
всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за
себе си правни последици.
Страните не спорят, че помежду им е сключен Договор за паричен заем №
697129/25.06.2022г., както и че по силата на същия ответникът е предоставил на ищеца в
заем сумата от 500,00 лева. Въпреки че съдът е задължил ответника да представи договора
на основание чл. 190, ал. 1 ГПК, това не е сторено. Затова и съдът приема, на основание чл.
161 ГПК, че чл. 5, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от договора имат съдържанието, описано в исковата
молба.
По делото е изслушано заключение на вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът кредитира като изготвено от компетентно вещо лице, при пълно, ясно и изчерпателно
дадени отговори на поставените въпроси и без индикации за тяхната неправилност. Вещото
лице е установило, че общата сума, която ищецът е изплатил по договора в периода
25.06.2022г.-03.07.2022г., е 671,00 лева, от които е покрита главница 500,00 лева, договорна
лихва 25,59 лева и 145,41 лева за неустойка. Изчислено е, че, ако се приеме, че трябва
неустойката да бъде включена в изчислението на годишния процент на разходите, то
същият би възлизал на 1165,75%.
Ищцата има качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 ЗЗПотр на предоставяните от
ответника финансови услуги, съответно същият има качеството на търговец по § 13, т. 2
ЗЗПотр. В отношенията им са приложими всички правни норми, установяващи специална
защита на потребителите. Преценката за това дали се касае за иск на или срещу потребител
следва да се извърши при зачитане на общата легална дефиниция на понятието
„потребител“ в § 13, т. 1 ЗЗПотр или въз основа на легални определения на същото понятие
в други закони, когато са приложими по съответния правен спор – например § 1, т. 20 от
Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, в чл. 9, ал. 3 от Закона за
потребителския кредит и др. Посоченото общо определение на понятието „потребител“
отразява основните характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗПотр вторично
законодателство на Европейския съюз, установяващо правила за защита правата на
потребителите в различни сфери на обществения и икономическия живот. Тези
характеристики се свеждат до това, че, като страна по договор с търговец, потребителят е
винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой личен, а не търговски или
професионален интерес. Дефинираното в ЗЗПотр понятие „потребител“ се припокрива с
това, дадено в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните
клаузи в потребителските договори. Според него потребител е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност, както и всяко физическо лице, което, като страна по договор,
действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Категоричен
отговор на въпроса кога страна по сключен договор с търговец е потребител, е даден в
редица решения на Съда на Европейския съюз. Според него потребителят е винаги и само
3
физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели удовлетворяване на свои
лични потребности, както е в настоящия случай (арг. ТР 3/2019-2022-ОСГТК).
Клаузата от Договора, предвиждаща заплащане на неустойка за недадено обезпечение (чл.
11, ал. 1) съдът намира за нищожна. Оценката на платежоспособността на кандидат-
заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормата на чл. 16, ал. 1
ЗПКр, според която преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число
информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в
Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за
оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за
кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на
съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити, се прехвърля по
недопустим начин на заемателя-потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да
провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска
обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Към това следва да се
добави и съображението, че така уговорената неустойка излиза извън присъщите ú
обезпечителни и компенсаторни функции, тъй като предвижда необходимост от изплащане
на обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, от което неизпълнение (на
самото задължение за осигуряване на обезпечение) не произтичат каквито и да било вреди.
По този начин тази неустойка се превръща в инструмент не за обезщетяване, а за
обогатяване на кредитора, тъй като за длъжника възниква задължение за заплащане на
допълнителни суми към него. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се
обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането
и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16
ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне
при достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С предвидената неустойка
фактически се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на
договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на
заемателя-потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от
задължението. Налице е както противоречие с нормите на закона, така и въведен с договора
механизъм за неговото заобикаляне, поради което клаузата за неустойка по чл. 11, ал. 1 от
него е нищожна и неустойка не се дължи. Доколкото такава е заплатена в размер от 145,41
лева, същата подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Предявеният иск е
основателен и следва да бъде изцяло уважен.
Изложените по-горе съображения са достатъчни за аргументиране на основателността на
предявения иск, като обсъждането на останалите доводи за това, инвокирани в исковата
молба, се явява безпредметно. Въведените в отговора на исковата молба възражения не
могат да аргументират извод за неоснователност на исковата претенция.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която е
4
постановен съдебният акт. Съобразно изхода от делото право на разноски има само ищецът,
който своевремено е заявил претенции в тази насока.
Ищецът е доказал разноски за държавни такси и депозити в размер на 400,00 лева, които
следва да бъдат присъдени в негова полза. Представени са доказателства за заплатен в полза
на адв. З. хонорар в размер на 1000,00 лева. Ответникът е оспорил претендираните от ищеца
разноски за адвокатско възнаграждение като прекомерни. Възражението съдът намира за
основателно. Настоящото дело не е комплицирано от фактическа, процесуална и правна
страна, не се отличава по никакъв начин и с професионална сложност. Защитаваният по
него материален интерес е изключително нисък. Делото е решено в едно съдебно заседание,
в което процесуалният представител на ищцовата страна не се е и явил. В тази връзка следва
да се отбележи, с оглед становището на Съда на ЕС, обективирано в Решение от 23.11.2017г.
по обединени дела С-427/16 и С-428/16, че национална правна уредба, в частност НМРАВ,
съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат под страх от
дисциплинарно производство срещу адвоката да договорят възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС, като тази
уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че
определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските
възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес, то
минималните възнаграждения, определени в НМРАВ, не обвързват съда в преценката си
дали заплатеното възнаграждение е прекомерно, оттам дали е дължимо като разноски по
делото, независимо дали същото е равно, под или над праговете, посочени в тази наредба.
При това положение, доколкото съдът не е обвързан от праговете по НМРАВ, същият
намира, че съответния размер на адвокатското възнаграждение по настоящото дело следва
да се определи на 300,00 лева, която сума да се присъди в полза на ищеца. Така общо
дължимите на ищеца разноски възлизат на 700,00 лева.
Неплатена е останала сумата от 1,20 лева по Разпореждане № 6594/17.01.2023г.,
представляваща държавна такса по чл. 102з, ал. 3 ГПК. Същата следва да се присъди в полза
на бюджета на съдебната власт в тежест на ответника.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл.
143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр уговорката за заплащане на неустойка по чл. 11, ал. 1 от Договор
за паричен заем № 697129/25.06.2022г., сключен между Г. А. Д. и "***********" ООД.
ОСЪЖДА "***********" ООД, ЕИК ***********, със седалище в град София, да заплати
на Г. А. Д., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, сумата от 145,41
5
лева, недължимо платена като неустойка за недадено обезпечение по чл. 11, ал. 1 от
сключения между страните Договор за паричен заем № 697129/25.06.2022г., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба (22.12.2022г.) до окончателното ú
изплащане.
ОСЪЖДА"***********" ООД, ЕИК ***********, със седалище в град София, да заплати
на Г. А. Д. , ЕГН **********, от град София,на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
700,00 лева, представляваща разноски по делото на първа инстанция (гр.д. № 69882/2022г.
на СРС).
ОСЪЖДА "***********" ООД, ЕИК ***********, със седалище в град София, да заплати
В ПОЛЗА НА БЮДЖЕТА НА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ по сметка на Софийския районен
съд, на основание чл. 77 ГПК, сумата от 1,20 лева, представляваща неплатена такса по чл.
102з, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба, подадена
чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6