Решение по к. адм. дело №621/2025 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 285, изречение второ от ЗИНЗС.

 

Производството е образувано по касационни жалби, подадени от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, чрез представителя си юрк. О., и от М. М. И., излежаващ присъда в затвора в Ловеч, чрез адвокат В. В. от ВТАК, срещу Решение №1646 от 21.05.2025 година, постановено по АД №87 по описа на АСВТ, поправено с Решение за поправка на очевидна фактическа грешка №1875/09.06.2025г. по същото дело.

Касаторът по първата касационна жалба – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, чрез представителя си юрк.О., обжалва Решение №1646 от 21.05.2025 година, постановено по АД №87 по описа на АСВТ, в частта му, с която е осъден да заплати на ответника по тази жалба, М. М. И., сумата от 2900 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и държавна такса в размер от 10 лева. Намира за неправилен извода на първоинстанционния съд за липса на достатъчно площ в килии през целия период на пребиваване в ареста,на дневна светлина, неосигурен постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и престой на открито. Алтернативно, моли за намаляване на присъденото обезщетение като неправилно определен и несъобраззен със събраните доказателства. С втора касационна жалба оспорва решението за поправка на очевидна фактическа грешка №1875/09.06.2025г. поради липса на идентичност в произнасянето на претендираните лихви и разлика в номера на поправеното съдебно решение.

От този касатор е подаден писмен отговор срещу касационната жалба на М. И., в който излага съображения за неоснователност и недоказаност.

В съдебно заседание чрез ст. юрисконсулт Хр. О. поддържа подадените от него касационни жалби, а като ответник по касация намира за неоснователна подадената от И. жалба, по вече изложените съображения и моли за отхвърлянето й. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Касаторът по втората касационна жалба - М. М. И., излежаващ присъда в затвора в Ловеч, чрез адвокат В. В. от ВТАК, обжалва решение №1646 от 21.05.2025 година, постановено по АД №87 по описа на АСВТ в частта му, с която е отхвърлена исковата му молба срещу ГДИН за сумата над 2900 лева до пълната искова претенция от 8000 лева. Намира обжалвания съдебен акт за неправилен поради необоснованост и нарушен материален закон. За неправилен намира извода на съда относно недоказаност на оплакванията за наличие на вредители, лоша хигиена и неосигуряване на условия за разговори с адвокат. Според касатора определеното дневно обезщетение не съответства на критериите за справедливост и на икономическата обстановка в страната към датата на увреждането. Моли за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск в пълен размер.

От този касатор е подаден писмен отговор срещу касационната жалба на ГД „ИН“ - [населено място].против решението за поправка на ОФГ, в който излага съображения за неоснователност.

В съдебно заседание не се явява и не се представлява. Представя писмено становище чрез ангажирания адвокат, в което поддържа касационната жалба.

Прокурорът дава заключение за неоснователност на касационните жалби и за правилност на решението.

Административният съд – В. Търново, като прецени наведените в нея касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

 

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от лица с надлежна процесуална легитимация по чл. 210, ал. 1 от АПК, като страни в първоинстанционното производство, за които решението е неблагоприятно в съответните обжалвани части. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, касационният контрол върху първоинстанционните решения в този вид производства се осъществява от тричленен състав на същия съд. По форма и съдържание касационните жалби отговарят на изискванията на чл. 212, ал. 1 от АПК, подадени са против съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и са процесуално допустими за разглеждане по същество.

Разгледани по същество и трите касационни жалби са неоснователни.

Въз основа на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд безпротиворечиво е установил фактическата обстановка.

Едночленният състав на Административен съд – Велико Търново е бил сезиран с иск от М. М. И. против ГДИН за присъждане на обезщетение в размер на 8 000 лева за причинени му неимуществени вреди за периодите от 26.04.2021 г. до 07.06.2021 г., 08.11.2022 г. до 20.06.2023 г., 27 и 28.06.2023 г., от 07.08.2024 г. до 03.10.2024 г., от 09.12 до 11.12.2024 г. на престоя му в ареста във Велико Търново, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумата. Общото времетраене на пребиваването му в ареста е било 264 дни, от които 216 дни И. е съжителствал в спално помещение с повече от едно лице, 48 дни е бил настанен в спално помещение сам или с поне още един арестант.

С обжалваното решение съставът на съда е приел на първо място, че искът е допустим - предявен от легитимиран ищец и срещу надлежен ответник. Прието е, на второ място, че искът е предявен в петгодишния давностен срок от прекратяване на незаконосъобразното бездействие. По същество съдът е приел иска за частично основателен.

В първоинстанционното производство съдът е обявил за служебно известни и ненуждаещи се от доказване фактите относно санитарно – битови условия в Ареста във Велико Търново за периода на исковата претенция: В ареста има еднотипни спални помещения с размер 8 [жк], без естествена светлина, килиите са осветени с луминесцентно осветление. Вентилацията се осъществява когато няма движение в коридора, като се отваря плътната врата на спалното помещение към коридора – т.е. чрез коридора. В килиите няма санитарен възел и течаща вода. Тоалетните в ареста са две общи отделни помещения, достъпът до които се осъществява при поискване и възможност. Разходка на открито се осъществява в т. нар. „каре“ – стая на последния етаж на Ареста с два отваряеми прозореца. Почистването на помещенията се осъществява на доброволен принцип от задържаните.

Съдът е приел за доказано, че на М. И. не е осигурявана минимална жилищна площ през по-голямата част от престоя му в ареста (за 216 дни от общо 264 дни) в нарушение на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС; не му е бил осигурен пряк достъп на дневна слънчева светлина и възможност за естествено проветряване (липса на чист въздух) за целия исков период, каквото е изискването на чл. 20, ал. 2, изр. първо от ППЗИНЗС; липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода в килията в нарушение на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, липса на престой на открито, съгласно чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС. Същите представляващи нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека. За недоказани са приети твърденията за лоша хигиена в спалните помещения, както и да е била възпрепятствана комуникацията с адвокат и оплакването за причинени ухапвания от различни вредители. Заявеното от ищеца претенция за неполучаването на касови бележки за покупките от затворническата лавка съдът е приел за неоснователна поради липса на нарушение предвид т. 36 и 37 от Заповед № Л-1321/10.03.2020 г. за вътрешния ред в арестите. Решаващият състав е приел, че по делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, но липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл. 3 от ЕКЗПЧОС. Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти неминуемо водят до потискане, унижаване и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен ищецът в следствения арест през заявения период, съдът е приел, че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение "задържане под стража".

Съобразно това и предвид оборимата презумпция, въведена с чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, решаващият състав е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, във вр. с чл. 203 от АПК и е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на М. М. И. сума в размер на 2 900,00 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, за периодите от 26.04.2021 г. до 11.12.2024 г. на пребиваването му в Следствения арест – гр.В. Търново. Отхвърлил е исковата молба за разликата над 2 900,00 лв. до пълния предявен размер от 8 000,00 лева.

С Решение за поправка на очевидна фактическа грешка №1875/09.06.2025г. по АД №87 по описа на АСВТ е поправено постановеното Решение №1646 от 21.05.2025 година по делото в частта на диспозитива, който е допълнен като е присъдена и законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди [рег. номер]., считано от 11.12.2024 г. /датата на преустановяване на увреждането/ до окончателното изплащане на сумата, съответно е отхвърлена тази акцесорна претенция в останалата част до размера на неуважената искова претенция.

Така постановеното решение според настоящият тричленен състав е правилно.

По касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, насочена срещу осъдителната част на съдебното решение:

Обратно на поддържаното от този касатор, решението на първостепенния съд в осъдителната му част, е обосновано от доказателствата по делото. Същото е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка. Фактическите констатации на съда са основани на годни доказателства, събрани по приложимия процесуален ред и обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност с излагане на мотиви кои се кредитират и защо. В производството пред касационната инстанция нови фактически установявания са недопустими по аргумент от чл. 220 от АПК, поради което простото несъгласие на касатора с възприетите от съда факти не е белег за необоснованост на решението. Примерно, по конкретното възражение срещу възприетата липса на минимална жилищна площ и „пренаселеност“ в килиите за част от исковия период, следва да се подчертае, че свидетелските показания в този смисъл са в пълна кореспонденция с доказателствата, представени от ГД „ИН“ с отговора на исковата молба. Тоест от самата администрация на ареста е посочено, че в по-голямата част от времето И. е пребивавал в едно помещение поне с още двама души. Първоинстанционният съд е установил коректно броя дни, в които И. е бил в спално помещение сам или с още един задържан, съответно тези с повече от един задържани. Съобразно това, основани на установените по делото факти са изводите на съда, че площта, която същият е обитавал е била по-малка от нормативно установения минимално допустим размер /чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС/.

Правилни са и останалите изводи на едночленния състав на АСВТ, че през исковия период М. И. е бил поставен в описаните в обжалваното решение условия, изразяващи се в липса на дневна светлина и свеж въздух в спалното помещение, липса на течаща вода и постоянен достъп до тоалетна в килията, липса на престой на открито, в резултат на което са настъпили неимуществени вреди за ищеца и са налице законовите предпоставки за ангажиране отговорността на ГДИН. По всички поддържани в касационната жалба на ГД „ИН“ възражения решаващият съдебен състав е изложил задълбочени, подробни и обосновани мотиви, които в пълнота се споделят от настоящия състав, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК касационният съд препраща към тях. Несъгласието с правилно установените факти и изведените от тях правни изводи, заявено от касатора, не опорочава постановения от него акт до необоснованост. Необосноваността като касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. последно от АПК се проявява в погрешно формиране на вътрешното убеждение на съда относно спорните или релевантните за спора факти, поради което се е достигнало до погрешни изводи по съществото на спора, каквото в случая не е налице. Обстоятелството, че крайните изводи на първоинстанционния съд не съвпадат с тезите на касатора, не представлява и нарушение на съдопроизводствените правила.

Необосновано се поддържа възражението за завишен размер на присъденото обезщетение. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД съгласно препращащата разпоредба на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. В случая съдът е съобразил съотношението на времето на неблагоприятно въздействие, което е понесъл М. И., както и интензитетът на това въздействие, характера и обема на вредите, които е причинило това въздействие. Определеният от съда размер на обезщетението отговаря на законовите изисквания, доколкото е справедливо определено, тъй като в съдебния акт е фиксиран паричен еквивалент, съответстващ на негативните преживявания.

С втората касационна жалба пълномощникът на ГДИН обжалва като нищожно, алтернативно, като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост Решение №1875/09.06.2025г. по АД №87/2025г. по описа на АСВТ, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в Решение №1646 от 21.05.2025 г. по същото дело.

Доводите на касатора са, че липсва пълна текстуална идентичност на волята на съда в произнасянето на претендираните лихви в мотивите на поправеното решение и диспозитива на решението за поправка, както и разлика в номера на поправеното съдебно решение.

Така изложената аргументация не се споделя от настоящият тричленен състав.

Аксиоматично е разбирането и в теорията и в практиката, че твърдените от касатора пороци на съдебния акт не обосновават неговата нищожност. В правната теория и съдебната практика е изяснено, че нищожни са тези решения на съда, които страдат от толкова съществени пороци, свързани с надлежността на правораздавателния орган, пределите на правораздавателната власт на съда и формата на постановеното решение, че те се отразяват на валидността съдебния акт, каквито в случая не се констатират да са налице.

Настоящият касационен състав намира, че волята на първоинстанционния съд в решението за поправка по АД №87/2025г. по описа на Административен съд – Велико Търново е ясна, изразена е недвусмислено, съдебният акт не е неразбираем, като съдът се е произнесъл за законната лихва и началната дата, от която се дължи поради пропуск да отразил в диспозитива на решението тези свои изводи. Начинът на изразяване в поправеното и поправящото решение не буди никакво съмнение относно постановеното от състава на АСВТ и оплакването в тази насока е неоснователно.

Не се следва и отмяна на Решението за поправка на очевидна фактическа грешка №1875/09.06.2025г. по АД №87/2025г. по описа на АСВТ поради допусната грешка в диспозитива относно изписването на номера на поправеното решение (646 от 21.05.2025г. вместо 1646 от 21.05.2025г.). Номерът на решението на съда не е част от реквизитите на самото решение по арг. от чл. 172а от АПК. В случая, по-скоро е допусната техническа грешка в изписването, като от съдържанието на самото Решение №1875/09.06.2025г. по АД №87/2025г. по описа на АСВТ могат да се извлекат всички необходими данни, като е очевидно, че се има предвид номер 1646 от 21.05.2025г.

Последното оплакване от този касатор за необоснованост на съдебния акт, също е неоснователно. Необосноваността като касационно основание по чл. 209, т. 3 пр. посл. от АПК се проявява в погрешно формиране на вътрешното убеждение да съда относно спорните или релевантните за спора факти, поради което се е достигнало до погрешни изводи по съществото на спора, което в случая не е налице. Поради това съображение необосноваността е самостоятелно основание за отмяна на неправилно съдебно решение и същата по никакъв начин не е свързана и а не може да бъде свързана с обема или начина на формулиране /текстово/ на съдебния акт. Противоречието на направените изводите от фактическа страна и изведените правни изводи не е необоснованост, а евентуално нарушение на материалния закон, което в случая, както се посочи не е налице.

По изложените съображения касационните жалби на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

По касационната жалба на М. М. И.:

Неоснователни са оплакванията и на този касатор относно извършените от първоинстанционния съд фактически установявания.

Правилно и в съответствие със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че за част от исковия период /48 от общо 264 дни/ И. е бил сам или съжителствал с още едно лице в съответното спално помещение и при съобразяване общата площ на помещенията, в които е пребивавал от 8 кв.м, е спазена квадратурата от 4 кв. м. на едно задържано лице. Недоказани са и твърденията за причинени неимуществени вреди при престоя му в следствения арест в [населено място] в рамките на периода [рег. номер] 2024 година в резултат на наличие на дървеници в килиите, в които е пребивавал. Правилно е преценено, че не са ангажирани доказателства, от които да се установяват ухапвания от инсекти в помещенията на ареста и не са ценени свидетелските показания св. П. предвид краткия му престой /1 ден/ в една килия с ищеца. Правилно от решаващият съд е преценено и че със съответната заповед е изключено връчването на касови бележки на самия задържан и поради обстоятелството, че нямат пари в брой и плащане и съответно да се издаде касова бележка на платеца в същинския смисъл няма как да се осъществи. Противно на наведените в касационната жалба от този касатор твърдения ГДИН е поддържал добра хигиена в помещенията и не е възпрепятствана комуникацията с адвокат.

Извън посочените оплаквания, основното възражение, с което касаторът П. обжалва съдебното решение, касае размера на присъденото обезщетение, като посочва, че същото противоречи на чл. 52 от ЗЗД, занижено е и не може да възмезди понесените от него вреди, като освен това не отчита инфлацията. Това възражение настоящият състав също намира за неоснователно.

Обезщетението за претърпените неимуществени вреди /претендирано от касатора М. И. в размер на 8 000,00 лв./, подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД, съгласно препращащата разпоредба на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Установената съдебна практика непротиворечиво приема, че „справедливост“ не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, за да се намери паричният еквивалент на необходимото и дължимо обезщетение. Такива са характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Като база за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служат още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Същевременно размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Отправна точка в това изследване е обстоятелството, че „справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални блага. Поради това недопустимо е и обезщетението за претърпените от конкретно лице вреди, да бъде разглеждано като някакъв вид санкция върху администрацията или способ за стимулирането й към избягване на бъдещи нарушения от същия вид. За постигането на посочените цели са налице редица нормативно установени механизми, но обезвредата на основание чл. 284 от ЗИНЗС не е измежду тях и не това е нейният разум. В конкретния случай правилно съдът е приел, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката на ЕСПЧ, включително че размерът на присъжданото от националните съдилища не следва да пада под 30% от присъжданото от ЕСПЧ. Ето защо правилно първоинстанционният съд се е позовал както на решението „Н. и други срещу България“, така и на актуалната практика на ЕСПЧ по отношение размера на присъденото обезщетение, като е ползвал съотношението на времето на неблагоприятно въздействие, което е понесъл касатора и интензитетът на това въздействие, с преценка на характера и обема на вредите, които същото е причинило, ведно с поведенческите особености на лицето и актуалния към процесния момент стандарт на един работещ социално слаб. Правилно при съобразяване с периода на пребиваване и посочените по-горе обстоятелства, решаващият съд е приел размер на дължимото на този касатор справедливо обезщетение от общо 2 900,00 лева. Изложените в тази част от решението мотиви на решаващия състав са подробно аргументирани и правилни, поради което напълно се споделят от настоящата инстанция.

По изложените съображения настоящият състав намира за правилно определен размера на дължимото на касатора обезщетение, с оглед на което решението не е постановено в нарушение на материалния закон.

 

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, искането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за присъждане на разноски, е неоснователно.

 

По тези съображения обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно. По арг. от разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК, касационната инстанция обсъжда само посочените в жалбата пороци на решението. Обжалваното съдебно решение не страда от визираните в жалбата пороци, поради което настоящият състав на касационната инстанция приема то да бъде оставено в сила.

 

Водим от горното Административният съд – Велико Търново, първи касационен състав

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №1646 от 21.05.2025 година, постановено по АД №87 по описа на Административен съд – Велико Търново, поправено с Решение за поправка на очевидна фактическа грешка №1875/09.06.2025г. по същото дело.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.