№ 972
гр. София, 11.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Цветко Лазаров
Членове:Ралица Димитрова
Нина Стойчева
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20221000501938 по описа за 2022 година
Въззивното производството е образувано по жалба на Л. Р. Т. и М. А. Т.
първата като ответник в процеса и двете като наследници на А. Т. срещу
решение № 260088/07.01.2022г. на СГС, ГО, 15 състав , постановено по гр.д.
№ 4596/18г., поправено с решение № 261551/0505.2022г., в частта, с която е
уважен предявеният отрицателен установителен иск с правно основание
чл.124, ал.1 от ГПК.
Срещу същият съдебен акт е постъпила въззивна жалба от Д. Л. С. и П.
Д. С., починала в хода на процеса и заместена от законните й наследници Д.
Л. С., Л. Д. С. и Д. Д. С. в частта, в която е уважен предявеният отрицателен
установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.
Жалбоподателите Т.и поддържат, че първоинстанционното решение е
недопустимо. Спорът е за материално право на собственост върху процесния
имот по повод процедурата по чл.54 от ЗКИР. Считат, че с отрицателен
установителен иск ищецът не може да постигне търсения резултат, а именно
че той е собственик на имота и на това основание да бъде вписан в
кадастралния регистър. Дори и да се установи, че ответниците не са
собственици, това не означава, че И. Б. притежава правото на собственост по
1
отношение на процесния имот. Във връзка с липсата на правен интерес в
отговора на исковата молба те са навели възражения за нищожност на
решението по гр.д. № 4714/57г. В заключението на вещото лице е посочено, че
към този съдебен акт липсва графична част и дяловете на И. Б., Б. Б., Е. Б. и А.
Б. не могат да бъдат индивидуализирани. Това се отнася и до имота, получен
от ищеца по договора за доброволна делба от 1996г. Това са аргументи за
недопустимост на предявения иск. Съдът е допуснал съществено
процесуално нарушение като е излязъл извън прерогативите си и предметната
рамка на предявения иск, когато е изследвал правния интерес, като е
обосновал правният интерес не с процедурата по чл.54, ал.2 във вр. с чл.41 от
ЗКИР, а с правото на собственост като основание за правен интерес и
допустимост на претенцията на ищеца. Съдът неправилно и неточно е
възприел заключението на техническата експертиза. В него е посочено, че
имот с идентификатор 68134.1973.995 не идентичен с реалния дял на И. Б. от
1,5 дка по решението от 17.07.1957г. Този извод не е обсъждан от съда
включително и за наличието на правен интерес. Поддържат възражението си
за нищожност на решението по гр.д. № 4714/57г. поради липса на предмет.
Имотът не е индивидуализиран и това не може да стане чрез експертиза.
Съдът служебно и без възражение следи за това. Неправилно в решението
той се е позовал на силата на пресъдено нещо на решението. Позоваването на
нищожност е процесуално допустимо в същата степен, в каквато е допустимо
да се обсъжда такава по отношение на решение на ПК „Витоша“ № 985/93г.
Чрез възражение е оспорен и договорът за доброволна делба от 1996г.
относно годността му да породи транслативно действие. Тези оспорвания са
направени във връзка с допустимостта на предявения иск. Неправилно съдът е
интерпретирал показанията на свидетелите по отношение на твърдението на
ищеца за евентуално придобиване на имота по давност. То е направено като
обосноваващо правният му интерес. Свидетелите, доведени от въззивниците,
не въвеждат ново основание за придобиване на имота след 2011г. от тях.
Техните показания опровергават изцяло тези на свидетелите Г. и Б..
Жалбоподателите сочат, че изискването за прилагане на скица към решението
на поземлената комисия е въведено през 1995г. с изменението на чл.14 от
ЗСПЗЗ. Към датата на постановяване на решението на ПК „Витоша“
разпоредбата на чл.18ж от ППЗСПЗЗ не е била в сила. Те са придобили
правото на собственост върху процесния имот на основание, годно да ги
2
направи собственици. Наследниците на К. С. притежават правото на
собственост на основание на влязло в сила решение на ПК „Витоша“, което не
е прогласено за нищожно със сила на пресъдено нещо.
Първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение
като е приел, че те не са собственици поради липса на индивидуализация на
имота. В същото време е приел, че този на ищеца е индивидуализиран и е
идентифицирал възложения му в дял имот с процесния в определените
граници. Поради това е приел, че ищецът е собственик на имота. Този извод
противоречи на заключението на вещото лице, а съдът не е бил сезиран с
такъв иск.
Затова молят съда да обезсили атакуваното решение на СГС и да върне
делото за ново разглеждане от друг състав или да го отмени като неправилно
и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявения
отрицателен установителен иск.
Жалбоподателите С. поддържат, че обжалваното решение е
недопустимо поради липса на правен интерес от предявяването на иска.
Ищецът не е доказал твърденията в исковата молба, които го обосновават.
Той го е извел от хипотезата на чл.54, ал.1 от ЗКИР. Не е установил и
защитимо свое право, засегнато от правния спор и фактите, от които то
произтича. Считат, че правото на собственост на ищеца не произтича от
решението от 17.07.1957г., с което е обявен за окончателен предварителен
договор. Към съдебния акт няма скица или друг графичен документ за
границите на недвижимия имот. От заключението на техническата експертиза
се установява, че процесният имот с идентификатор 68134.1973.995 не е
идентичен с реалната част от 1,5 дка по това съдебно решение. Делът на
ищеца от 1,5 дка по последното е бил част от по- голям имот 106 с площ от 11,
3 дка, поради което не притежава самостоятелно право на собственост. От
вписаните граници по решението от 1957г. се установява, че имотът не
граничи с улица. Затова на основание чл.40, ал.2 от ЗПИНМ/отм/
предварителният договор не е би могло да бъде обявен за окончателен.
Неправилно е прието от първоинстанционния съд, че съдебното решение от
17.07.1957г. има задължителна сила, която обосновава правният интересна
ищеца. Решението по чл.19, ал.3 от ЗЗД не може да се противопостави на
лица, които не са били страни в това производство. При спор за собственост
3
между тях и купувачът по предварителният договор, съдът не може да се
позове на влязлото в сила решение, а следва да извърши собствена проверка
на продавача, когато ответникът противопоставя свое право на собственост.
Съдът е приел, че въпросът за това дали С. К., която е негов праводател, е
собственик на нива от 11, 3 дка не подлежи на преразглеждане. В тази връзка
съдът е отказал да разгледа възражението им за липса на предмет на сделката
– предварителния договор, защото продавачът К. не е била собственик на
земеделската земя- нива с площ от 11, 4 дка към датата на сключването му.
Констативния нотариален акт № 167/18.12.1956г. е издаден 6 месеца по-
късно. Дори и хипотетично собствеността върху недвижимия имот да е
било възможно да се придобие, то това е могло да стане на 19.03.1956г.-
предварителния договор за продажба, а не с обявяването му за окончателен
със съдебното решение от 1957г. Считат, че има нищожни нотариални
удостоверявания с нот. акт № 167/18.12.1956г. по чл.472 и чл.ц470 от ГПК
/отм/- нарушени са Правилника за земеустрояване на ТКЗС, ППЗТПС,
Окръжно № 764/27.04.1948г. , ПУ на ТКЗС, ППИНМ. В нотариалния акт от
1956г не е вписано правното основание за издаването му, което е нарушение
на чл.482, ал.-1 от ГПК/отм/. Замяната е нищожна поради невъзможен
предмет, тъй като заменителите не са разменили продажните цени. Сделката е
привидна по чл.17 от ЗЗД. Въззивниците поддържат, че са били налице
законови забрани при заменките със земеделска земя. Те са противопоставили
свое право на собственост върху процесния имот с нотариален акт №
139/22.12.2012г. и нот. акт. № 141/22.12.2012г. Първоинстанционният съд не е
извършил проверка на титула на собственост на С. К. и не е съобразил
заключението на техническата експертиза. При разглеждане на делото в
първата инстанция е допуснато съществено процесуално нарушение с
въвеждането на ново евентуално основание за придобиване на правото на
собственост на имота по давност от страна на ищеца. Такъв иск не е предявен
с исковата молба. То е направено едва с отговора по насрещния иск и
произхожда от ответника И. Б., а не и от ищеца. Съдът е нарушил чл.214 от
ГПК. В нарушение на процесуалния закон е указал на ищеца да уточни
възражението си за осъществено давностно владение в третото съдебно
заседание на 18.12.2020г. В нарушение на чл.146 от ГПК съдът е допълнил
доклада си с новото евентуално основание за придобиване на имота по
давност, считано от 15.11.1962г. В мотивите съдът е пиел, че
4
придобиването по давност на имота е за след договора за доброволна делба от
1996г., а не от 15.11.1962г. Въззивниците считат, че са на налице
предпоставките за изтекла придобивна давност по отношение на ищеца. Той
пребивава постоянно в Германия и не може лично да осъществява владение
върху процесния имот. Излагат се и други доводи в тази насока. Ищецът
няма самостоятелно право на собственост, тъй като не е провел земеделска
реститиуция и в негова полза няма постановено решение по чл.14, ал.1 от
ЗСПЗЗ във вр. с чл.18ж, ал.1 от ППЗСПЗЗ. От заключението на техническата
експертиза е установено, че процесният имот не е идентичен с реалната част
от 1, 5 дка, която И. Б. е придобил по решението от 17.07.1957г. Съдът не е
обсъдил приетите като доказателство скица на л.151, която е графично
изображение на имотите по решението от 17.07.1957г. В нарушение на чл.183,
ал.1 от ГПК съдът не е изключил от доказателствата по делото договорът за
доброволна делба. В него като съделител е вписана неговата съпруга. В този
случай той може да придобие по давност само ½ ид.ч. от процесния имот.
Въззивниците сочат, че се легитимират като собственици с два нотариални
акта от 2012г., с влязло решение по съдебно решение по гр.д. № 75784/16г. на
СРС, по което е допусната делба за процесния имот. Съдебното решение е
официален документ и е приложен по делото като доказателство. Решението
по делбеното дело по допускане на делбата не е обсъдено от
първоинстанционния съд. Делбеният съд е извършил проверка на правото на
собственост върху процесния имот, но това не е съобразено при
постановяване на решението. Неправилен е изводът на първоинстанционният
съд, че в решение № 985/23.02.1993г. на ПК – Витоша, не е
индивидуализиран процесният имот по граници, нито е нанесен в
кадастралния план и вписан в разписните листове.
Затова молят въззивния съд да обезсили обжалваното решение и да
прекрати производството по делото. При условията на евентуалност молят да
го отмени и върне делото за ново разглеждан от друг състав, или да го
отмени като неправилно и да отхвърли предявения иск. Претендират
разноски.
В депозирани писмени отговори и в съдебно заседание чрез
процесуалния си представител И. Б. оспорва жалбите. Поддържа, че те са
неоснователни. Твърди се, че предявеният иск е допустим поради наличие
5
на правен интерес. Защитата чрез него е достатъчна пред АГКК.
Съдът след като взе предвид събраните по делото доказателства в
първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 от
ГПК. В исковата молба ищецът И. Б. твърди, че е собственик на УПИ ХIХ-
995 от кв.22 по плана на гр. София, ***, който съгласно КК и КР на гр. София
е поземлен имот с идентификатор 68134.1793.995. Той се намира в гр. София,
район „Витоша“, ул. „***“ 67 при съседи: имоти с идентификатори №№
68134.1793.881; 68134.1980.2; 68134.1793.24; 68134.1793.162 и
68134.1793.1255 по силата на влязло в сила и вписано решене по чл.19, ал.3
от ЗЗД по гр.д. № 4714/57г. и договор за доброволна делба от 07.05.1996г. Въз
основа на тези документи той владее имота като част от по- голям имот с пл.
№ 995, считано от 15.11.1962г. Владението му е явно, непрекъснато и
необезпокоявано и се осъществява и до днес. Имотът е ограден заедно със
съседния УПИ ХVIII-995, също негова собственост до продажбата му през
2018г. Направената ограда е обновена през 1997г. след получаване на
разрешение за строеж. На 03.12.1997г. са заплатени сметките по регулация. До
одобряването на кадастралната карта през 2011г. е действал КП от 1977г. В
него ПИ с пл. № 995, к.л. 719 и 736, с графична площ 3965 кв.м. като
собственици в разписната книга към него са били записани А., Е. и И. Б..
След одобряване на РП на в.з. „Симеоново- ***“ през 1990г. за имот с пл. №
995 са били отредени УПИ ХIХ -995, УПИ ХVIII-995 и УПИ ХVII-995 в кв.22,
които ищецът е получил в дял по договора за доброволна делба от 1996г. и е
продължил владението върху тях и което продължава и към настоящия
момент. При изработване на КК на район „Витоша“ в кадастралния регистър
като собственици на имота са вписани наследници на К. С. Т./ С./. Без да
притежават документи за собственост им е издадена кадастрална скица. Въз
основа на нея са извършени сделки по нот. акт № 139/11г. и нот. акт №
141/11г., с които ответниците А. Т., Л. Т., Д. С. и П. С. са придобили по
11/12 ид.ч., а ответникът С. Б. притежава 1/12 и.ч. като наследник на К. С..
След като е узнал за вписването в КР ищецът е предприел административна
процедура по заличаване на извършения запис относно собствениците на
имота. Но вместо това той също е бил вписан като собственик на същия
6
имот. Счита, че е налице хипотезата на чл.54, ал.2 от ЗКИР при грешки и
непълноти в КК. Спорът за материално право следва да се реши по съдебен
ред. Затова за ищеца е налице правен интерес да бъде установено, че
ответниците не са собственици на процесния имот. Наследниците на К. С. са
заявили за възстановяване пред ПК -*** нива от 1,9 дка в м. Гладен рид“. В
решение № 985/23.02.1993г., с което се възстановява собствеността, имотът не
е индивидуализиран с характеристични по РП данни, въпреки че е в
регулация. Няма и приложена скица. По искова молба на Ал. Т. като
наследник на К. С. и ищеца е имало съдебен спор- гр.д. № 33618/13г. по описа
на СРС, 36 състав. Искането е било да се установи, че И. Б. не е собственик на
1/12 ид.ч. от процесния имот. Производството е прекратено. Въпреки това
през 2018г. Ал. Т. е завел дело за делба за същия имот срещу останалите
наследници на К. С.. Това обуславя правният му интерес да предяви
отрицателен установителен иск срещу ответниците. Затова моли съда да
признае за установено по отношение на тях, че не са собственици на
незастроен поземлен имот с идентификатор 68134.1793.995. с площ от 1459
кв.м., находящ се в гр. София, район „Витоша“, ул. „***“ 67 при съседи:
имоти с идентификатори №№ 68134.1793.881; 68134.1980.2; 68134.1793.24;
68134.1793.162 и 68134.1793.1255 идентичен с УПИ XIX-995 от кв.22 по РП
на гр. София, ***. Претендира разноски.
В депозиран писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК ответниците Т. и
С., считат иска за недопустим поради липса на правен интерес. Не са налице
грешки или непълноти в кадастралната карта, обосноваващи спор за
материално право. С иск по чл.54, ал.2 от ЗКИР право на собственост се
установява към настоящия момент. Недопустимо е такъв иск да се предяви за
установяване на правото на собственост към минал момент, а именно влизане
в сила на решението по чл.11, ал.1 от ППЗСПЗЗ, тъй като с него се засягат
правата на трети лица и възниква спорът за материално право. Недопустимо е
да се предявява отрицателен установителен иск по чл.54, ал.2 от ЗКИР. За
заличаване на вписване в КР ищецът е следвало да предяви положителен
установителен иск. Считат искът за неоснователен. Ответниците се
легитимират като собственици с нот. акт № 139/22.12.2012г. и нот. акт №
141/22.12.2012г. на основание договор за дарение и договор за покупко-
продажба. И. Б. не оспорва възстановеното право на наследниците на К. С.
Т./С./. Решение № 985/23.02.1993г. на ПК- Витоша в тяхна полза е влязло в
7
сила и има конститутивно действие. Процедурата по възстановяване на
описания в него имот е завършила като към този момент не е имало изискване
за издаване на скица към решението. Ищецът се позовава на договор за
доброволна делба от 1996г., който е сключен три години след решението от
23.02.1993г. Ответниците оспорват активната легитимация на ищеца, като
считат, че той не е придобил правото на собственост върху земеделска земя
въз основа на съдебно решение от 17.07.1957г., тъй като има разлика в
имота с идентификатор 68134.1973.995 с площ от 1459 кв.м., този в договора
за доброволна делба от 1996г., където е посочен с площ от 1445 кв.м. и в
съдебното решение от 17.07.1957г., където е с площ от 1, 5 дка. Не е проведена
земеделска реституция по отношение на ищеца за имота от 1, 5 дка,
представляващ нива в м. „Гладни рид“, землището на ***. Оспорват
праводателят на ищеца С. К. да е притежавала земеделски земи в м. „Гладни
рид“ към 22.12.1947г. Тя е била член кооператор в ТКЗС на с. *** от
11.11.1950г. Няма протокол за замяна на имоти на нейно име, поради което не
може да прехвърли имот, получен по замяна. Ответниците се позовават на
нищожни нотариални действия и удостоверения при издаването на н.а. №
167/18.12.1956г., тъй като са допуснати нарушения на действащото към този
момент законодателство. Считат, че замяната е с невъзможен предмет, тъй
като заменителите не са си разменили продажните цени, т.е. няма
продажба/замяна/. Сделката е нищожна и защото е извършена от
некомпетентен орган- УС на ТКЗС, вместо компетентната Комисия по чл.3 от
ЗТПС. Към постановяване на решението от 17.07.1957г.- И. Б. е бил
малолетен и не е могъл да бъде представляван от законния си представител и
негов баща Б. Б., тъй като са имали противоречиви интереси. Към момента на
сключване на предварителния договор на 15.03.1956г. С. К. не е била
собственик на продавания имот, тъй като нот. акт № 167/56г. е издаден 6
месеца по- късно. Поради това съдебното решение от 17.07.1957г. не е
породило транслативни последици. Предварителният договор от 15.03.1956г.
и решението по иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД от 17.07.1957г. са нищожни сделки
поради липса на предмет и не могат да се противопоставят на ответниците.
Липсва скица към съдебното решение, която трябва да е неразделна част от
него. Ответниците твърдят, че през 2004г. ищецът е продал на Е. Г. УПИ
ХVII-995 с площ от 925кв.м. от кв.22. При сделката той се е легитимирал с
нот. акт № 167/56г. и Решение от 17.07.1957г. Поради това той не може да има
8
собственост върху недвижим имот във в.з. „Симеоново – ***“. Ответниците
сочат, че в договора за доброволна делба от 1996г. не са участвали всички
съсобственици на имота с площ от 11,4 дка, т.е. наследниците на С. К. като
собственици на останалите 5,4 дка от общия имот от 11, 4 дка. Поради това
доброволната делба е нищожна поради невъзможен предмет. И. Б. не е
провел процедура по възстановяване на земеделски имот чрез решение на
поземлена комисия, поради което доброволната делба е недопустима поради
неспазване на процедурата по ЗСПЗЗ. Тя е с нищожни нотариални действия и
удостоверявания по чл.472 във вр. с чл.470 от ГПК/отм/. Договорът е
нищожен и поради липса на подпис на страните. Пълномощникът се е
подписал за всички съделители. Доброволната делба представлява прикрито
дарение, тъй като няма посочени суми за уравнение на неравностойни
дялове. Оспорват съдържанието на договора за доброволна делба. Правят се
доказателствени искания.
Ответникът С. Б. не е депозирала писмен отговор.
Не е спорно, че с нот. акт № 167/18.12.1956г. С. К. е призната за
собственик на основание замяна с ТКЗС– на нива с площ от 11,4 дка в м.
„Гладен рид“. С пет броя нотариални актове от 1957г. С. К. е продала част от
нивата, получена по замяна.
Видно от протокол № 32 /31.12.1958г. е, че е дадено съгласие да се
регистрира ТКЗС „Витоша“- с. Симеоново, София. Видно от молба от
22.12.1947г., декларация за семейно положение и притежаваните недвижими
непокрити имоти, изходящи от С. К. е, че същата е притежавала земеделски
имоти в землището на ***. По делото е представена опис- декларация и
заявление -декларация от А. К., съпруг на С. К., за влизане в ТКЗС,
раздавателен лист на с. *** -Сухата река от 1956г., в който за имот пл. № 106
като собственик е посочена С. К., намиращ с в м. „Гладен рид“ на основание
замяна с ТКЗС. С. К. е била член кооператор от 11.11.1950г. ТКЗС в с. *** е
образувано на 19.02.1949г. -л.363.
Към исковата молба ищецът е представил решение от 17.07.1957г.,
постановено по гр.д. № 4714/1957г. на СРС, Д.ски район, II участък, с което е
уважен иск по чл.19 от ЗЗД и е обявен за окончателен частен писмен договор
от 19.03.1956г., сключен между С. С. К. като продавач и Б. Б. Б. лично и като
законен представител на малолетните си деца И. Б., Е. Б. и А. Б. като
9
купувачи.
С нот. акт № 184/06.05.1963г. Б. Б., И., Е. и А. Б. са признати за
собственици на имот, придобит по регулация
С нот. акт № 16/12.02.1975г. Б. Б. е признат за собственик по регулация
на общо 558 кв.м.
Със заповед № 35/10.02.1970г. на СГНС, УАБ, е одобрено попълването
на кадастралната основа на имот пл. № 106 и създаване на нови имоти с пл.
№ 106а, 106б и 106в от кв.22, образуването на нови парцели I-121 и Iа-106в
от кв.19а от м. „Симеоново – *** 2ч.“. Във връзка с тази заповед са издадени
технически протокол от 12.05.1969г., скица към него и разписен лист, в който
за имот пл. №106 като собственик е вписан Б. Б. вместо Е. Б. Б.. По делото е
приета като доказателство скица № 9375, л.214, съобразена с ДРП, утвърден
със заповед № 5202/21.08.1958г.
Със заповед № КД-14-22-1705/01.11.2013г. на АГКК е одобрено
регистрирането на данни за И. Б. Б. като собственик на процесния имот.
С нот. акт № 50/13.02.2018г. И. Б. е продал на „Хава Инвест“ ЕООД и
„Адарино“ ЕООД УПИ XVIII-995 от кв.22 с площ от 1280 кв.м.
С договор за доброволна делба от 07.05.1996г. ищецът е получил в дял
процесния имот. На основание чл.183 от ГПК с доклада по чл.146 от ГПК
съдът е задължи ищеца да представи в оригинал документите, посочени в т.1
от отговора на искова молба, сред които и договорът за доброволна делба от
1996г. С определение , постановено в съдебното заседание на 09.04.2020г.
съдът отново е задължи ищецът да представи в оригинал конкретно
посочени в него документи. Указал му и последиците от непредставянето на
оригиналите. В съдебното заседание от 04.06.2021г. са представени
оригиналите на съдебното решение от 17.07.1957г. и договорът за доброволна
делба от 1996г. Съдът е констатирал идентичност между копията, намиращи
се по делото и оригиналите. Договорът за доброволна делба от 1996г. е
представен като заверен от нотариус документ, поради което ответниците са
поискали той да бъде изключен поради непредставянето в оригинал.
Поради неизключването му по реда на чл.183 от ГПК в жалбата на С.и се
твърди допуснато съществено процесуално нарушение от страна на
първоинстанционния съд. както оригиналния документ. Съгласно чл. 179, ал. 2
10
ГПК официално завереният препис има същата доказателствена стойност,
както оригиналния документ. Компетентен да извърши официално
удостоверяване за верността на препис от писмен документ е нотариусът - чл.
569, т. 2 ГПК и помощник-нотариусът - чл. 40 ЗННД. Заверката на препис от
документ, извършена от служба, която не е натоварена с официални
удостоверителни функции, не може да му придаде доказателствена сила. / Р №
19/12.02.2013г. по гр.д. № 864/12г., ВКС, IV г.о./ Официалната заверка от
нотариус предполага, че той е извършил констатация с оригинала и е
удостоверил, че преписът, който заверява му съответства изцяло.
Удостоверителната му компетентност предпоставя на официално заверения от
него препис на оригинал. В този смисъл съдът правилно е приел, че ищецът е
изпълнил указанията на съда по реда на чл.183 от ГПК като е представил в
официално заверен препис както договорът за доброволна делба от 1996г.,
така и решението от 17.07.1957г. Т.е. договорът за доброволна делба от 1996г.
следва да бъде обсъждан по делото като такъв, установяващ право на
собственост в полза на ищеца. Той не е допуснал съществено процесуално
нарушение.
Към исковата молба е представена скица от 03.08.2016г., издадена от
АГКК за имот с идентификатор 68134.1973.995, в която като собственици са
вписани А. Т., Д. Л. С. и И. Б.. С определение от съдебното заседание от
04.06.2021г. от доказателствата по делото тя е изключена .
С Решение № 985/23.02.1993г. на ПК- Витоша е възстановено правото на
собственост във възстановими стари реални граници на наследниците на К.
С. С. нива от 1, 9дка, находящ се в ***, м. „Гладен рид“ при посочени
граници. По делото е приета като доказателство преписка № Д288-989/92г.
на наследниците на К. С. Т..
На основание съдебна спогодба за делба, материализирана в протокол от
09.05.1951г. по гр.д. № 531/1950г. К. С. Т. е получила дял Втори, включващ
и нива в землището на с. ***, м. „Гладен рид“ от 1900 дка. На 04.10.1950г. е
допуснато извършването на делба между наследниците на С. Т. М.. По делото
са представени заявление -декларация и опис -декларация на М./М. С. С.,
удостоверение за идентичност на имена и удостоверение за наследници на
М./М. С. С..
Не се спори, че с нот. акт № 139/22.12.2011г. първоначалният ответник
11
А. Т. е получил по дарение от майка си М. М. С. 1/12 ид.ч., както и толкова
идеални части е получил по дарение и Д. Л. С. от ПИ с площ от 1459 кв.м.,
находящ се в гр. София, ул. ***“ с идентификатор 68134.1973.995. От
приложените удостоверение от 24.06.2009г., л.38, т.1/ и удостоверение от
29.01.2013г. на ОСЗ- Овча Купел е видно, че заявената нива от 1.9 дка м.
„Гладен рид“ в землището на ***, не е индивидуализирана в решение №
985/23.02.1993г. с планоснимачен номер и кадастрален лист от КП, в който е
нанесен. В тази връзка първото от двете удостоверения е издадено за
снабдяване със скица по чл.13, ал.4, 5 и 6 от ППЗСПЗЗ.
Безспорно е, че с нот. акт № 141/22.11.2011г. по договор за покупко –
продажба А. Т. е придобил правото на собственост от 7/12 ид.ч. върху
процесния имот, а Д. Л. С. 2/12 ид.ч.
Не е спорно, че към този момент те са били в брак с Л. Т. и П. С..
Не е спорно, че С. Б. притежава 1/12 ид.ч. от процесния имот.
Безспорно е, че между всички ответници е проведена съдебна делба –
гр.д. № 7576/16г. на СРС, 76 състав на процесния имот. С решение от
11.10.2017г. той е допуснат до делба при съответните квоти. С решение от
07.06.2018г. имотът е изнесен на публична продан.
По делото е представено удостоверение за наследници на К. С. С. от
27.11.2008г., от което се установява, че праводателите на ответниците са
нейни законни наследници.
Към отговора на исковата молба са представени писмени
доказателства- скици на процесния имот от АГКК, заявление от И. Б.,
удостоверение от АГКК, писма от СО и Държавен архив, разписна книга, за м.
„Гладни рид“ от 1955г.
Не е спорно, че с нот. акт № 187/23.11.2004г. И. Б. е продал на Е. Г. ПИ
XVII-995 от кв.22, м. в.з. „Симеоново -***“ 2ч. с оплощ от 925кв.м.
По делото са приети комбинирана схема на имоти по стар и актуален
кадастрален план за имот пл. № 106 и скица от неодобрен кадастрален план за
имот пл. № 106- л.491 и л.492, т.2 на делото.
В хода на съдебното дирене е приета основна и допълнителна
техническа експертиза, която е дала заключение за имота на К. С. в м.
„Гладен рид“ от 1.9дка като вещото лице е приело, че при анализ на стария
12
КП и разписните книги не се установява такъв имот, регистриран в к.л. 719 и
736, както и имоти, регистрирани на съседите по решението на ПК- Витоша от
1993г. Имотът не е отразен в КВС, тъй като попада в урегулирана територия
на кв. ***, включена в общ имот № 100. Не е възможно имотът, описан в
решение № 985/1993г. само на базата на площта и описаните в него съседи, да
се определят неговата геометрична форма, дължините на страните и ъглите
между тях и разположението му в пространството. Вещото лице е посочило
имената на лицата, на който С. К. е продала части от нивата по нот. акт №
167/56г. Целият имот по последния съответства на имоти с пл. №№ 106, 252,
253, 254 и 246 по стария КП с обща площ от 7056 кв.м. Вещото лице е
посочило неговите съседи. Експертът е посочил, че ако се игнорират
вътрешните граници между имотите по решението от 17.07.1957г., то общият
имот на Б. е идентичен с имот пл. № 106 по стария КП. Площта му е 10346
кв.м., а частите на всеки един от Б.и съдържа по 1764 кв.м. През 1970г. за
имотите на Б. по решенето от 17.07.1957г. в кадастралната основа на РП на м.
„в.з. Симеоново- *** 2ч.“ от 1958г. са попълнени имоти с пл. №№ 106, 106а,
106б и 106в, образувани от имот с пл. № 106. От тях имот с пл. № 106б е на И.
Б.. Външните граници на тези четири имота изцяло съвпадат с границите на
заличения имот с пл. № 106 и е с площ от 7056 кв.м. Конфигурацията на
новопопълнените имоти не съответства на местоположението на четирите
части , определено според съседите в съдебното решение от 17.07.1957г. Към
датата на одобряване на ККРНИ през 2011г. като собственик на процесния
имот е вписана К. С. С.. Територията, в която той попада е включена в
обхвата на РП, одобрен със заповед № 5202/21.08.1958г. Вещото лице е
направило извод за липса на идентичност между процесния имот и дела на
ищеца по решението от 17.07.1957г. и по стария КП. Вещото лице е
посочило, че вписването на К. С. като собственик в КРНИ е в нарушение на
нормативните изисквания. Вещото лице е изготвило графичен материал и е
допълнило заключението си в съдебно заседание.
Съдът кредитира заключението -основно и допълнително, като
обективно, компетентно и безпристрастно, с изключение на частите, в които
вещото лице прави изводи за допуснати нарушение на нормативни актове,
тъй като това са правни въпроси.
В хода на съдебното дирене са събрани гласни доказателства.
13
Свидетелите Г. и Б. депозират показания за това, че познават
семейството на И. Б. и самият него. Първата от 1962г., а втория от 1995г. И
двамата познават имота им в м. „Гладен рид“ и споделят наблюденията си
относно действията на И. Б. след 1996г. Описват, къде се намира процесния
имот. Свидетелят Г. е посещавала имота от 1962г. до 2011г., а свидетелят Б. го
е виждал в имота от 1995г. до 2016г. Свидетелят Б. живее постоянно в кв.
***.
Свидетелите Й. живее в кв. *** на ул. „***“ № *. Познава имота и го е
посещавал с брата на С.. Описва къде се намира имота и какво е имало в него.
Братът на А. се казва Т.. Свидетелят е виждал да се коси сено в имота от
бащата на С., С. и Т.. Това е било 1993г., 1994г., 1995г. до около 2000г.
Свидетелят заявява, че има циментова ограда от 50 см. и не знае кой я е
поставил. Свидетелят В. познава ищеца Ал. Т. и баба му К.. Той живее
постоянно в кв. *** на ул. „***“ № *. Описва местонахождението на имота.
Той има впечатления от имота от 2000г. Бил е в него в началото на 70те
години, когато са събирали сено. Свидетелят не може да каже дали сега
имотът е ограден. Не е имало плодни дръвчета. На двамата свидетели им е
предявена скица на л.23 от делото. Свидетелят Й. заявява, че от юг на
скицата е пътят. На № 1973 е къщата на В. Р. , а на номер 881 оградата от към
шосето, която е циментова. Свидетелят В. посочва, че на № 881 вероятно е
къщата на В. Р., а той е косил имот с № 995 или № 162.
Съдът кредитира показанията на свидетелите като основаващи са на
лични впечатления за фактите и обстоятелствата, които излагат.
В хода на съдебното дирене са приети и други писмени доказателства с
оглед твърденията и възраженията на страните.
При тази фактическа обстановка СГС е уважил иска. С решението е
прекратил производството по насрещния иск, предявен от ответниците Т. и
С.. С определение № 2017/29.07.2022г. по настоящото дело решението в
прекратителната част, имащо характер на определение, е потвърдено.
Определението на въззивия съд е влязло в сила. Решението на СГС е влязло в
сила по отношение на С. Б..
Пред настоящата инстанция нови доказателства по съществото на спора
не са ангажирани.
14
В хода на процеса пред въззивиня съд е починала П. Д. С.-
удостоверение за наследници от 05.08.2022г. На нейно място са
конституирани законните й наследници- Д. С.- съпруг и досега страна по
делото, Л. Д. С. и Д. Д. С.- синове.
Починал е и А. С. Т.- удостоверение за наследници от 15.04.2024г. На
негово място по делото са конституирани Л. Р. Т.-съпруга и досега страна по
делото и М. А. Т. – дъщеря.
По делото е представено определение от 31.08.2022г. за прекратяване на
гр.д. № 27257/22г. на СРС, 45 състав, по което И. Б. е предявил положителен
установителен иск срещу А. Т., Л. Т., Д. С., П. С. и С. Б..
Представени са доказателства с оглед искането за спиране на
настоящото производство на основание чл.229, ал.1 ,т.4 от ГПК. С
определение № 1953/05.08.2024г. и в съдебно заседание, проведено на
06.06.2025г. съдът е отказал да спре производството по делото на основание
чл.229, ал.1 ,т.4 от ГПК.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът
приема, че предмет на въззивно разглеждане е отрицателен установителен иск
по чл.124, ал.1 от ГПК.
Въззивният съд се произнася служебно по валидността на
първоинстанционното решение, по допустимостта в обжалваната част, а по
отношение на правилността му е обвързан от посоченото в жалбата-чл.269 от
ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна
материалноправна норма.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно.
По допустимостта му.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.124,
ал.1 от ГПК. Съдът, включително въззивният, следи служебно за
допустимостта на исковете, които са предявени. Принципът на служебното
начало, посочен в чл.7 от ГПК, му възлага това задължение, за да се осигури
един допустим процес, който да завърши с валиден акт по съществото на
спора. Допустимостта на иска е свързано с наличието на абсолютните
процесуални предпоставки за неговото съществуване и надлежно
упражняване, както и с отсъствието на отрицателни процесуални
15
предпоставки/процесуални пречки. Сред първите от тях е наличието на
правен интерес, което се свързва и с възникването на правото на иск за едно
лице срещу друго. Винаги, когато едно материално право е нарушено или се
оспорва, този, който твърди, че го притежава, има право да иска от съда
защитата му. Правният интерес е абсолютна положителна процесуална
предпоставка за съществуването и надлежното му упражняване при
установителните искове- положителни или отрицателни. Правният интерес
винаги възниква от конкретни обстоятелства, в които спорът се изразява и
чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. В ТР №
8/2012/27.11.2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че за предявяването на
отрицателен установителен иск е необходим правен интерес. При него
ищецът доказва твърденията, с които обосновава правният си интерес. Той
следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния
спор, като докаже фактите, от които то произтича. Правният интерес при
отрицателния установителен иск може да се обоснове със защита на
фактически състояния, а именно когато владението е смутено, но не е отнето,
преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лицето, което
неоснователно претендира да е собственик. Според последната хипотеза, с
която цитираното тълкувателно решение обосновава наличието на интерес е,
когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание
или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Ако
ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес,
производството се прекратява. Наличието на такъв се преценява във всеки
конкретен случаи въз основа на твърденията, изложени в исковата молба.
В тежест на ответника е да доказва съществуването на отричаното от
ищеца право на собственост или друго вещно право При уважаването на такъв
иск за собственост, претендираното от ответника право се отрича със сила на
пресъдено нещо без оглед на конкретно определено правопораждащо
основание, а с оглед на всички възможни негови основания./ТР №
8/2012/27.11.2013г. на ОСГТК на ВКС/.
В обстоятелствената част на исковата молба ищецът извежда своя
интерес първо от обстоятелството, че в кадастралните регистри за процесния
имот като собственици са вписани както той, така и А. Т. и Д. С.. Затова И.
Б. има правен интерес да се внесе промяна във вписването в кадастралния
16
регистър като се заличат ответниците като собственици на имота. В случая
търсената защита чрез предявения иск е адекватна, доколкото е признат и е
вписан като собственик на имота. С отрицателния установителен иск също
може да се разреши спор за собственост със сила на пресъдено нещо, макар
избраната от ищеца форма на защита, при която предмет на търсеното
установяване не е неговото право, а непритежаването на спорното право от
ответника, да се характеризира с по- ниска степен на интензивност./ Р №
111/21.06.2017г. по гр.д. № 3709/16г., ВКС, I г.о./ Съдът приема, че е предявен
отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, а не по чл.54, ал.2 от
ЗКИР. За пълнота следва да се посочи, че чл.54, ал.2 от ЗКИР не сочи какъв
иск/положителен или отрицателен установителен иск/ следва да бъде
предявен пред съда при спор за материално право във връзка с непълнота или
грешка в кадастралната основа.
Ищецът противопоставя на ответниците свое право на собственост,
произтичащо от влязло в сила решение по чл.19, ал.3 от ЗЗД по гр.д. №
4714/57г. и договор за доброволна делба от 07.05.1996г. При условията на
евентуалност е въвел в процеса чрез възражение придобиване на правото на
собственост на основание давностно владение. То също обосновава
правният му интерес от предявяване на отрицателен установителен иск.
Ответниците своя страна претендират конкуриращо право на
собственост. Първоначалните ответници А. Т., заместен от Л. Т. и М. Т. като
негови наследници, и Л. Т., извеждат своето субективно материално право
от договор за дарение за 1/12 ид.ч. и договор за покупко- продажба за 7/12
ид.ч. Д. С. и П. С., заместена в хода на процеса от Д. С., Л. С. и Д. С.,
обосновават правото си на собственост въз основа на договор за дарение на
1/12 ид.ч. от имота и на договор за покупко-продажба на 2/12 ид.ч. С. Б.
основава своето право на основание наследствено правоприемство. Те
извеждат своето право и от настъпила реституция по реда на ЗСППЗ в полза
на К. С. С. и решение № 985/23.02.1993г. по отношение на процесния имот,
доколкото праводателите им са нейни наследници.
Ищецът е доказал правният си интерес, тъй като от събраните
доказателства се установява, че той противопоставя свое право на
собственост на ответниците. С влязло в сила решение, вписано на основание
чл.114, б. „з“ от ЗС/ в първоначалната му редакция/, постановено по чл.19, ал.3
17
от ЗЗД е обявен за окончателен частен писмен договор от 19.03.1956г., имащ
характер на предварителен договор. В това производство съдът проверява
правото на собственост на продавача и след като установи, че то му
принадлежи, той обявява предварителния договор за окончателен-чл.298, ал.1
ГПК/отм/. Видно от мотивите на съдебното решение е, че съдът е направил
тази проверка като е отразил, че продавачът е собственик на продавания имот,
както и че са налице останалите предпоставки, за да се уважи предявения иск.
В отговора на исковата молба и поддържано в жалбите, е възражение за
нищожност на съдебното решение от 17.07.1957г., постановено по гр.д. №
4714/57г. и за нея съдът следи служебно. Съгласно ТР № 13/1976г. на ОСГК
на ВС отличителен белег на нищожното решение е, че не отговарят на
изискванията за валидно постановено решение. За да е валидно то трябва да е
постановено от надлежен орган, овластен от закона за издаването му.
Нищожното решение не е годно да породи присъщите на съдебния акт правни
последици. Следва да се посочи, че има разлика между решението на
поземлена комисия като компетентен орган по възстановяването на
земеделските земи и съдебното решение. Първото представлява
индивидуален административен акт, който подлежи на косвен съдебен
контрол при определени условия. Съдебното решение няма характер на
индивидуален административен акт. То е държавен правосъден акт,
едностранно властническо изявление, което разрешава правния спор. То има
различни характеристики, относно установителното му, констититутивно или
осъдително действие и формиране на сила на пресъдено нещо, в сравнение с
индивидуалния административен акт. Нищожността на съдебно решение
може да се постанови при обжалването му, но не и от самия съд, който го е
постановил. Този въпрос може да бъде разгледан инцидентно по повод
позоваване на правните последици на нищожното решение, а по- късно
изрично през 1983г. в чл.209, ал.3 от ГПК/отм/. Реформата на ГПК /отм/ е
въвела и предявяване на иск за обявяване на нищожността на съдебно
решение. Нищожният административен акт не е необходимо да бъде отменен
от контролните органи с някакъв нов акт. Достатъчно е да бъде направена
констатация от тях за неговата нищожност. В случая не се установява, че
съдебното решение от 17.07.1957г. не отговаря на изискванията на чл. 189 от
ГПК/ отм., ДВ бр. 90/09.11.1956г. / Следва да се прави разграничение между
нищожност на съдебен акт и нищожност на правни сделки. Основанията за
18
нищожност на първия се извличат от процесуалния закон и могат да се
определят като липса на реквизит или на предпоставките за издаването му.
Нищожността на договорите е уредена с императивна материалноправна
норма – чл.26 от ЗЗД и тя не е приложима към съдебното решение. Затова
предпоставя, че последното не може да бъде нищожно поради
липса/невъзможен на предмет. Това възражение на въззивниците е
неоснователно.
Т.е. съдебното решение от 17.07.1957г. е валидно и е породило
търсените с него правни последици, а именно придобиване на правото на
собственост от страна на купувачите. То следва да бъде обсъдено при
разрешаването на материално правния спор за правото на собственост между
страните. От доказателствата е видно, че продавачът С. К. е била
собственик по замяна с ТКЗС на нива в м. „Гладен рид“ в землището на с.
*** с обща площ от 11,4 дка. Тя е извършила през 1957г. разпоредителни
действия с нея и на други лица, освен на Б.. Възстановяването на
собствеността върху имоти преди замяната, може да се стане, ако с тях не са
извършени разпоредителни сделки или е застроен, в които случаи замяната
остава в сила./ Р № 77/14.07.2015г. по гр.д. № *66/14г., ВКС, II г.о./. С оглед на
това въпросът за притежанието на правото на собственост от страна на
праводателят на ищеца С. К. не подлежи на разглеждане в настоящото
производство, както и за това дали при издаването на нот. акт № 167/56г. има
допуснати нарушения от нотариуса при съставянето му, включително има ли
нищожни нотариални удостоверения. Съдебното решение, постановено по
чл.19, ал.3 от ЗЗД легитимира купувачите като собственици на имота, предмет
на предварителния договор. Тяхното право произтича от съдебния акт, тъй
като предварителният договор няма транслативен ефект. Затова меродавни за
индивидуализирането на имотите, придобити от Б.и са съседите, посочени в
решението от 17.07.1957г. Според тях граница от запад, както на имота на С.
К. от 11, 4 дка, така и на дела на Е. Б., е имот на наследници на К. Т. М..
Видно от скицата- приложение 2 към заключението на техническата
експертиза, е че процесният имот има същата граница от запад. Според
вещото лице, проследило регулационния и кадастралния статут на имота,
той е включен в регулационния план, одобрен със заповед № 5202/58г. Спрямо
КП от 1956г. процесният имот попада с 1391 кв.м. в имот 106 и с 68 кв.м. в
имот № 1940 от к.л. 719 и 736. Според разписните книги от 1960г. и 1956г.
19
имот пл. № 106 е записан на С. К., а съгласно разписните книги от 1955г. и
1973г. за собственици на имот пл. №106 са записани С. К., Б. Б., И. Б., Е. Б. и
А. Б.. В разписните книги от 1957, 1955г. и 1973г. за имот 1940 като
собственици са записани наследници на К. Т. М.. Със заповед №
35/10.02.1970г. на УАБ е попълнена кадастралната основа за имот пл. № 106
като са създадени нови имоти с пл. № 106а, 106б, 106в и 106 в от кв.22. От
графичната част към технически протокол от 12.05.1969г. е видно , че за
собственик на имот пл. №106б е посочен И. Б.. Вещото лице е направило
извод, че общият имот на Б. по съдебното решение от 1957г., без вътрешните
граници между дяловете, е идентичен с имот пл. № 106. Неговата площ е
7056кв.м. През 1988г. той е заснет и нанесен в КП с пл. № 995 с площ от
3965 кв.м. За него са отредени парцели ХVII, XVIII и XIX от кв.22.
Разписната книга към РП и в РП са посочени имената на А., Е. и И. Б..
Обстоятелството, че към съдебното решение от 17.07.1957г. няма графична
част не е основание да се отрече индивидуализацията на имотите по него,
както и възможност да се направи извод идентичност при съобразяване на
промените в имота, настъпили във времето. Скицата за имот не е
задължителен реквизит на съдебното решение и липсата й не се отразява на
валидността му. Поради изложеното се налага извод, че с договора за
доброволна делба ищецът е получил в дял и процесният имот, който е част от
стар имот с пл. 106 и пл. №995, респективното правото на собственост.
Фактът, че делът на И. Б. по съдебното решение от 17.07.1957г. не е
идентичен с процесния имот не може да отрече правото му на собственост
върху последния, тъй като делът му е част от имот пл. № 106 и пл. № 995. Той
е станал негов собственик на основание договора за доброволна делба от
1996г. Юридическите факти, от които произтича правото на собственост на
ищеца, изключват възможността той да иска възстановяване на правото на
собственост върху процесния имот по реда на ЗСПЗЗ. Той не е правоимащо
лице по смисъла на чл.10, ал.1 от ЗСПЗЗ, тъй като не е внесъл имот в ТКЗС.
Доброволната делба е способ за прекратяване на съсобственост върху
недвижим имот, предвиден в чл.35, ал.1 от ЗС. Тя се извършва писмено с
нотариална заверка на подписите и измежду всички съсобственици, за да бъде
валидна. Договорът за доброволна делба като правопораждащ права
подлежи на вписване по реда на чл.114 от ЗС. Договорът за делба от
07.05.1996г. е породил правни последици, доколкото в нея са участвали
20
всички съделители. Поради това и тя обосновава правният интерес на ищеца
да предяви отрицателен установителен иск за отричане правото на
ответниците.
Ответниците противопоставят конкуриращи права, произтичащи от
договори за дарение и покупко-продажба, като праводателите им са
наследници на К. С.. Те се позовават на прехвърлителни сделки, станали през
2011г., но и на настъпила реституция върху земеделски земи, които тя е
притежавала преди обобществяването на земята. Съгласно ТР №
9/07.11.2012г. на ОСГК на ВКС, когато ответникът се барни по иск, предявен
от лица с възстановени права по ЗСПП може да възрази срещу материалната
законосъобразност на решенията на ПК/ОСЗ, с които се легитимира ищеца, но
само в рамките на своите противопоставими права. В случая при предявен
отрицателен установителен иск, при които ищецът не черпи права върху
възстановения имот към минал момент/ от преди обобществяването му/, той
може да въведе възражение по отношение на материалната законосъобразност
на възстановителното решение на ПК, само до своите противопоставими
права. В случая ищецът въвежда, че има пречка за реституирането на имота,
тъй като той не е индвидиуализиран по регулационния план, а той е бил
включен в регулация към момента на постановяване на Решение №
985/23.02.1993г. и поради това вписването на наследниците на К. С. като
собственици на процесния имот е незаконосъобразно. С това пряко се засяга
неговото право. С оглед на това съдът следва да извърши косвен съдебен
контрол на този индивидуален административен акт. От заключението на
вещото лице се установява, че имотите по документите за собственост на К.
С. не са индивидуализирани съгласно наличните планове. В решение №
985/23.02.1993г. на ПК- Витоша няма индивидуализация на имота по
протокола за делба по гр.д. № 531/50г., дял втори, т.3 според съществуващия
към момента на делбата план. Съгласно чл.13, ал.4 от ППЗСПЗЗ/ редакция
ДВ бр.8/29.01.1993г./ в случаите, когато се иска възстановяване на правото на
собственост върху имоти в строителните граници на населените места към
молбата се прилага удостоверение от техническата служба на общината, че е
имотът е нанесен в кадастралния план. Това удостоверение служи за
индивидуализирането на имота и описанието му в издаденото въз основа на
него решение на органа по възстановяване на правото на собственост. Имотът,
собственост на К. С., не би могъл да бъде възстановен във възстановими
21
стари реални граници. По делото не е представено удостоверение по чл.13,
ал.4 от ППЗСПЗЗ, което да индивидуализира имота към 23.02.1993г. Такова е
представено пред въззивния съд заедно със скица от 31.01.2022г./ л.217-л.218/,
но те нямат отношение към решението на ПК- Витоша от 1993г. Поради което
не са били налице предпоставките за издаване на решението на поземлената
комисия и то не е породило конститутивния си ефект. Това обуславя извод, че
техните праводатели не са притежавали правото на собственост, за да им го
прехвърлят. Ответниците Т. и С. не са доказали, че притежават правото на
собственост върху процесния имот.
Дори и да се приеме, че с решение № 985/23.02.1993г., влязло в сила, е
реституиран имотът на К. С. и ответниците черпят права от него, то следва
да се посочи, че е основателно направеното в исковата молба възражение за
придобиване на имота по давност. В жалбата на С.и е релевиран довод за
допуснато съществено процесуално нарушение от съда като е допълнил
доклада си от 09.10.2020г. с евентуално основание за придобиването на
процесния имот от страна на И. Б., а именно придобивна давност за период с
начален момент 15.11.1962г. В случая не е налице недопустимо изменение на
иска по чл.214 от ГПК, а осъществяване на правомощията на съда по реда на
чл.129 от ГПК, когато прецени, че исковата молба, респективно възражението
за давност, въведено с нея, е нередовно от външна страна. В този смисъл
направеното уточнение не е довело до ново основание на иска, което да е в
нарушение на чл.214 от ГПК. Не е налице изменение едновременно на
основанието и петитума на иска. Затова няма нарушение на процесуалните
правила от първоинстанционния съд.
Придобивната давност се дефинира като период от време, в който едно
лице упражнява фактическа власт върху недвижим имот и с изтичането му се
пораждат права за него. Придобивната давност е правопораждащ юридически
факт, чието установяване е в тежест на този, който се е позовал на нея.
Осъществяването на владението е свързано и с прекратяване на правото на
предишния собственик. Придобивната давност по чл. 79 от ЗС е свързана с
владението, което едно лице осъществява върху конкретен имот. Това е
оригинерен способ на придобиване на правото на собственост, който
изключва права на други правни субекти.
Владението се характеризира с два признака- фактическа власт и
22
държане на вещта като своя. В гражданския процес доказването му е
свързано с установяване на комулативното наличие на тези два признака-
обективен и субективен. В тази връзка могат да бъдат ангажирани и гласни
доказателства. Разпоредбата на чл.69 от ЗС въвежда оборима презумпция,
според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не
се докаже, че я държи за другиго. Оборването й означава, че липсва
субективният елемент на владението, анимус, а именно владелецът не държи
вещта като своя. Тя е установена в полза на владелеца. Тежестта за оборването
й е за този, който счита, че владелецът не държи вещта за себе си. Установена
е в полза на владелеца поради трудността на доказване на субективния
признак на владението, а именно намерението за своене. Според нея
субективният елемент от фактическия състав на владението- намерението да
се владее за себе си, се предполага до доказване на факта, че владелецът е
владял за другиго. При доказване на факта на осъществявана фактическа
власт върху имота за осъществил се и следва да се приеме и предполагаемият
факт за наличие на намерение същият да се държи като свой. Презумпцията
размества тежестта на доказване и при твърдение, че владелецът не е владял
за себе си, оспорващия трябва да докаже това. Презумпцията на чл.69 от ЗС е
приложима, когато по естеството си фактическата власт върху имота
представлява владение от момента на установяването си и ползва владелеца в
отношенията му със собственика. От показанията на свидетелите Г. и Б. се
установява, че през 1996г. ищецът е станал собственик на имота, след делба
със сестрите му и те са му прехвърлили своите дялове от имотите. Между
местата на Б. не е имало път, а впоследствие е изграден между мястото, в
което Б. Б. е построил вила и останалите три места. И. Б. е построил стабилна
бетонна ограда около 50 см. на имота от около 3-4 дка. Тя е била с колци и
мрежа. До 2016г. свидетелят Б. е уведомял ищеца за проблеми в имота на
последния. Показанията на свидетелите са последователни, непротиворечиви
и отразяват впечатленията им в различни периоди от време по отношение на
имота. Показанията на свидетелите Й. и В. се отнасят за част от периода и
не опровергават показанията на другата група свидетели. Напротив
свидетелят Й. заявява, че от към шосето има ограда, което е циментова 50 см.,
но не знае кой я е построил. Това съвпада с твърдението и на свидетеля Б..
Той е посочил на скицата на л.23 от делото, именно процесният имот,
доколкото имот № 881 е съседен на него и той е на В. Р.. Това се
23
потвърждава и от свидетелят В.. Но той не е сигурен в кой имот е косил
трева. Посоченият от свидетеля Й. номер 1973 не е относим към процесния
имот. Тези цифри са част от идентификатора му. Поради това ищецът е
доказал при условията на пълно и главно доказване, че е придобил
процесния имот на основание давностно владение за десетгодишен периода, с
начален момент от месец май 1996г. Следва да се посочи, че придобивна
давност би могла да тече от момента на възстановяване на правото на
собственост върху процесния имот през 1993г., тъй като то би могло да бъде
защитено чрез иск от носителите му. От показанията на свидетелите Г. и Б. се
установява, че и след 1993г. ищецът е упражнявал фактическа власт върху
процесния имот. Няма законово изискване той да я осъществява лично. Няма
пречка да владее имота и чрез другиго. Не са доказани основания за
прекъсване на давността по смисъла на чл.116 от ЗЗД. Решенията по гр.д. №
75784/16г. на СРС, ГО, 76 състав, с който е извършена делба на процесния
имот между ответниците по настоящия спор, не могат да се противопоставят
на ищеца, защото той не е бил съделител. С тях ответниците не могат да
обосноват правата си върху имота.
Предявеният иск е основателен.
Първоинстанционното решение трябва да бъде потвърдено в частта, в
която е уважен предявеният отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал.1 от ГПК.
По разноските.
При този изход на спора на жалбоподателите Т. и С. не се дължат
разноски.
На ответника се дължат такива за въззивната инстанция в размер на
2000лв. Съдът счита за неоснователно направеното от страна на
въззивниците С.и възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение по чл.78, ал.5 от ГПК. При преценката си съдът следва да се
ръководи от фактическата и правна сложност на делото, от наличието на
задължителна практика по съответния казус, както и от вложените усилия на
пълномощника за защита правата на страната. В случая за отрицателния
установителен иск има постановено тълкувателно решение на ВКС, което е
24
задължително за съда, от друга страна във въззивната инстанция не е
провеждано съдебно дирене със събиране на доказателства, което да води до
нова фактическа обстановка и това да се отрази на правните изводи.
Въззивното дело е приключило в пет съдебни заседания, като са направени
две искания за спирането му, в която връзка процесуалният представител на
И. Б. е депозирал становища.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260088/07.01.2022г. на СГС, ГО, 15
състав, постановено по гр.д. № 4596/18г., поправено с решение №
261551/05.05.2022г.в частта, в която е уважен предявеният отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Д. Л. С., ЕГН**********, Д. Д. С., ЕГН ********** и
двамата с адрес: гр. ***, бул. „***“ № * и Л. Д. С., ЕГН **********, гр. ***,
ул. „***“ № *, вх. *, ап. *, Л. Р. Т., ЕГН ********** и М. А. Т., ЕГН
********** и двете с адрес: гр. ***, ул. „***“ № * да заплатят на И. Б. Б., ЕГН
**********, гр. ***, ул. „ ***“ № *, вх. *, ап.* и и със съдебен адрес: гр.
София, ул. „ Ст. Караджа“ № 12Г, ет.1 чрез адв. Б. и адв. К. сумата от 2 000лв./
две хиляди лева / разноски по делото пред САС.
По отношение на С. Б. решението на СГС е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едноседмичен срок от
съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
25
2._______________________
26